О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 165
С.. 11,04,2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч. т. д. № 150/2016 година.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение № 459 от 02.11.2015 г. по ч. т. д. № 681/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение въззивната частна жалба на дружеството против определение № 1556 от 30.07.2015 г. по т. д. № 112/2014 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения иск.
Оплакванията на жалбоподателя са за незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му.
Ответниците по частната касационна жалба – В. К. З. и К. В. З. от [населено място] са на становище, че не са налице основания за допускане на определението до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба е процесуално допустима, подадена от надлежна страна срещу акт, подлежащ на обжалване при спазване на срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за правилен извода на първостепенния съд за това, че едномесечният срок за предявяване на иск по чл. 464 ГПК не е спазен, тъй като разпределението е извършено и предявено на взискателите на 10.12.2013г., а иска е предявен на 12.02.2014г. Съдът е приел, още, че макар и производството по делото да е по иск, предявен от взискател по изпълнението срещу друг взискател не е типичният иск по чл.464 ГПК, тъй като ищецът не оспорва вземането на взискателя В. З., с което същият е включен в разпределението, а твърди несъществуване на вземането на цесионера- К. З., поради нищожност на цесионния договор. Съдът е отчел, също така, липса на правен интерес от предявения иск и поради това, че вземането на ищеца е удовлетворено в проведеното изпълнително производство и наличието или липсата на други вземания не засягат интереса на ищеца. Прието е още, че не е установен правен интерес от жалбоподателя и с твърденията му, че против цедента са образувани други изпълнителни производства, тъй като той не е взискател по тези производства, а мотивира правния си интерес единствено с изпълнението по изп. дело на ЧСИ Г., вземането му, по което вече е удовлетворено.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното производство е допустимо при наличието на едно от изброените в чл. 280, ал.1, т. 1 – 3 ГПК основания. В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът е заявил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с две определения на ВКС, с които било прието че иска по чл.464 ГПК бил установителен, преди предаване на сумите на кредиторите с оспорено вземане и осъдителен, ако сумата е вече предадена, докато въззивният съд, според страната, приел че иска по чл.464 ГПК е винаги установителен. Касаторът е поставил въпроса – „Следва ли съдът да счита едномесечния срок за предявяване на иска по чл. 464 ГПК за преклузивен и дали кредитор може да оспори с иск правата на друг кредитор и след изтичане на едномесечния срок, предвиден в чл. 464 ГПК?“ Възпроизвел е оплакванията си изложени в касационната жалба, свързани с разбирането, че съдът неправилно е определил началния момент на срока от разпределението на сумите, като е развил оплакване и за това, че сумата по разпределението предназначена за ответника В. З. не била изплатена и към настоящия момент от ЧСИ. Поставил е въпроса – „Съществува ли правен интерес за кредитор с погасено вземане по разпределение по изпълнително дело да оспори с иск по чл. 464 ГПК вземането на друг кредитор, чието вземане също ще се погаси със същото”.Отново са възпроизведени оплакванията във въззивната жалба, като в заключение е възпроизведена и част от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Дори и поставените въпроси да бъдат възприети като релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК то налице би било само общото основание за допускане на касационно обжалване.
За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът следва да установи, че поставения от него въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителна за съдилищата практика. Страната е сочила две определения на ВКС, за които е поддържала противоречие с акта на въззивния съд, като във връзка с тях не е поставила правен въпрос. Противоречието, според касатора се изразявало в това, че съдът приел, че иска по чл.464 ГПК е винаги установителен за разлика от мотивираното с цитираните актове на ВКС. Този извод е фактически неверен, тъй като не съответства на мотивите на състава, разгледани по-горе, като съдът не е приемал изобщо поддържаното от касатора. Извън тази липса на противоречие и актовете на ВКС са ирелевантни за наличие на основанието. Определение № 479/29.12.2008 г. на ВКС е неотносимо, тъй като с този акт касационната инстанция се е произнесла във връзка с предявяване на искове за попълване масата на несъстоятелността, а в настоящото производство се касае за индивидуално принудително изпълнение, в което настоящият жалбоподател е взискател. Или разгледаните въпроси в този съдебен акт са извън предмета на настоящия спор. Изводите, направени в обжалваното определение, са в съответствие с цитираното определение № 756/22.12.2011 г. на ВКС, поради което не се установява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Соченото в изложението решение на Варненски окръжен съд не е приложено, а това както и доказването, че е влязло в сила е задължение за касатора по установяване на основанието за допускане на касационно обжалване. Или не е установено и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предполага доводи за това, че конкретно формулирания правния въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009 г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Извън това основанието е неприложимо и поради обстоятелството, че по поставените от касатора въпроси е налице практика на ВКС -определение № 756 от 22.12.2011 г. по гр. д. №671/11г. на ВКС ІV г.о., определение № 350 от 7.05.2012 г. на ВКС, ІV г.о., определение № 159/31.03.2009 г. на ВКС на І г.о. и др. и доколкото не е налице противоречие, между обжалваното въззивно определение и тази практика, то не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Този извод произтича от това, че с цитираната практика по процесуалноправния въпрос за правното значение на визирания в разпоредбата на чл. 464, ал. 1 от ГПК едномесечен срок по отношение допустимостта на иска за оспорване на вземането на присъединен кредитор е прието, че исковата защита е допустима и извън този едномесечен срок, но както следва: когато срокът е спазен, е допустим установителен иск (какъвто отрицателен установителен иск е предявен и в случая от жалбоподателя, но след едномесечния срок), а когато срокът не е спазен, защитата следва да се проведе чрез осъдителен иск, какъвто не е бил предявен. С постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 159/31.03.2009 г. на ВКС е дадено разрешение и на процесуалноправния въпрос относно началния момент, от който възниква правният интерес за взискателя да предяви отрицателен установителен иск по чл. 464 от ГПК, с който да оспори вземането на друг присъединен взискател срещу същия длъжник, като е прието, че този правен интерес възниква още от момента на присъединяването на новия взискател, а не едва от момента на разпределението, поради което искът може да се предяви и преди да е извършено разпределението, като считано от последното тече краен срок за предявяването на иска.
С оглед гореизложеното, не се обосновава приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Основателно е искането на ответниците по частната касационна жалба за присъждане на разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК. Страната е установила с оглед на приложените доказателства към отговора на жалбата – договори за процесуално представителство, защита и съдействие, списъци по чл. 80 ГПК, фактура № 180/01.12.2015 г. и фактура № 181/01.12.2015 г. заплащането на разноските, поради което същите следва да бъдат присъдени на всеки един от тях по 720лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 459 от 02.11.2015 г. по в. ч. т. д. № 681/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на В. К. З. и К. В. З. на всеки едни от тях по 720лв., разноски за частното касационно производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: