О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 165/ 14.03.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на десети март две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Красимир Влахов
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 809 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалва се решение № 382/ 10.12.2015 г. по гр. д. № 643/ 2015 г, с което Добрички окръжен съд, като потвърждава решение № 89/ 26.06.2015 г. по гр. д. № 675/ 2014 г. на Районен съд – Балчик, признава за установено по отношение на [фирма], че Й. Г. Д. и К. Х. Д. не са титуляри на правото на строеж за един апартамент в сграда в поземлен имот в [населено място], общ. Б..
Недоволни от решението са съпрузите Й. и К. Д., които го обжалват с искане да бъде допуснато до касационен контрол по материалноправни въпроси, повдигнати в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата. Сочат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. По същество се оплакват, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон (касационно основание по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК). Претендират разноски.
В отговора на касационната жалба ищецът [фирма] не квалифицира повдигнатите въпроси като обуславящи изводите на въззивния съд, защото решението е съобразено със задължителните указания в приложението на чл. 67 ЗС, дадени с ТР № 1/ 04.05.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2011 г. ОСГК на ВКС. Претендира разноски и в касационното производство.
Касационната жалба е срещу въззивно решение, постановено по отрицателни установителни искове за несъществуването на ограничено вещно право (суперфиция за апартамент), които са предявени при условията на пасивно субективно съединяване от вида на необходимото другарство. Съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, тяхната цена е без значение за допустимия предмет на жалбата. Касационната жалба е подадена от легитимирани страни – ответниците по уважените искове. Спазен е и срокът по чл. 281 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но няма основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
В. съд е приел от фактическа страна в решението си, че на основание два договора за покупко-продажба през 2006 г. ищецът (сега ответник по касация) придобива право на собственост върху поземлен имот в [населено място], общ. Б.. През 2007 г. учредява на трето за процеса дружество ( [фирма]) правото да построи жилищни и нежилищни обекти в имота съгласно одобрен архитектурен проект, който предвижда изграждането на сграда с подземни и мансардни етажи и басейн, срещу задължението строителят да построи сградата със свои средства и да предаде на ответника по касация 4 апартамента (тези, върху които ответникът по касация си е запазил правото на строеж). Издаденото разрешение за строеж на сградата е влязло в сила на 17.03.2008 г. С договор по н. а. № 63/ 31.03.2008 г. по време на брак на касаторите дружеството-суперфициар продава правото на строеж върху единия от апартаментите на съпругата. С влязло в сила решение по гр. д. № 387/ 2011 г. на Добрички окръжен съд по иск на ответника по касация срещу [фирма] договорът за учредяване на правото на строеж за сградата в имота в [населено място] е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД.
Според въззивния съд така установеното обуславя интереса от отрицателните установителни искове – конститутивното действие на влязлото в сила решение по иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД е породило и последиците от развалянето на договора за суперфиция. Отпаднало е ограничението на правото на собственост на ответника по касация (чл. 88, ал. 1 ЗЗД), като всяко трето лице е длъжно да зачита неговото право на собственост. С предявяването на отрицателните установителни искове срещу касаторите, придобили право на строеж върху един от обектите в бъдещата сграда, ответникът по касация иска защита на абсолютното свое право, като се позовава на последиците от изтеклия давностен срок по чл. 67 ЗС. В. съд е приел, че срокът е започнал да тече от датата, на която е влязло в сила разрешението за строеж, защото от тогава ограниченото вещно право може да бъде упражнено и договорът поражда своето вещноправно действие. При липса на твърдения и събрани доказателства за неговото прекъсване или спиране, въззивният съд е приел, че с изтичането на срока на 17.03.2013 г. се е погасило правото на строеж за апартамента, което касаторите са придобили в съпружеска имуществена общност. Това е така, защото те черпят своите права от първоначалния суперфициар, а правото на строеж е следвало да се реализира в рамките на 5-годишния давностен срок по чл. 67 ЗС.
Наред с изложеното въззивният съд е обсъдил, но е квалифицирал като неоснователни доводите на касаторите, обосновани на чл. 88, ал. 2 ЗЗД. Съпрузите Д. са се позовали на защитните последици на разпоредбата, защото техният нотариален акт е вписан преди исковата молба по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Въпреки това въззивният съд е приел, че те не притежават повече права от своя праводател. Това е така, защото с предявяването на отрицателните установителни искове собственикът на имота се е позовал на давностния 5-годишен срок, в който правото на строеж е следвало да бъде усвоено, а от конститувното решение по чл. 87, ал. 3 ЗЗД ответникът по касация извежда допълнително правния си интерес.
В. съд е обсъдил, но е квалифицирал като неоснователни и доводите на касаторите, че по отношение на тях срокът по чл. 67 ЗС не е започвал да тече, защото е обусловен от фактическото изграждане на други обекти в сградата. Приел е, че различно начало на срока е възможно, само ако правото на строеж първоначално е учредено с индивидуални договори на различни лица. В случая обаче, ответникът по касация го е учредил в полза на праводателя на касаторите за всички обекти в бъдещата сграда с изключение на четирите апартамента, за които е запазил права, а поетапно течение за срока по отношение на отделните обекти в сградата няма.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обжалваното решение разрешава спор, обсъждан (хипотетично) във всичките му проявни форми в мотивите към ТР № 1/ 04.05.2012 г. от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2011 г, ОСГК на ВКС. На тези мотиви се базира диспозитивна част. Следователно обжалваното решение е в пълно съответствие с нормативното тълкуване на чл. 67 ЗС, извършено от Върховния касационен съд. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, тълкувателните решения на Върховния касационен съд са задължителни за органите на съдебната власт, а касационното обжалване на въззивно решение, което им съответства, е допустимо единствено при промяна в правната регулация на разтълкуваната група обществени отношения. Такава промяна откъм приложимите правни норми липсва. Това изключва всяко основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол и прави излишно да се обсъжда връзката между въпросите, които касаторите повдигат, и въззивното решение.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тяхна тежест следва да се поставят и разноските, които ответникът по касация е направил в настоящото производство. Тъй като отговорността за разноските по делото е деликтна, касаторите следва да я понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 382/ 10.12.2015 г. по гр. д. № 643/ 2015 г. на Добрички окръжен съд.
ОСЪЖДА Й. Г. Д. ЕГН [ЕГН] и К. Х. Д. ЕГН [ЕГН] да заплатят солидарно на [фирма] ЕИК[ЕИК] сумата 600 лв. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.