– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 165
гр. София 22.02.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 10.10.2018 (десети октомври две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1984 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 926/07.02.2018 година, подадена от Е. Д. И., срещу решение № 322/07.12.2017 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 459/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Добрич е потвърдил първоинстанционното решение № 676/25.07.2017 година на Районен съд Добрич, постановено по гр. д. № 1684/2016 година, с което е уважен предявения от Р. М. П. срещу Д. И. К., Е. Д. И. и П. Д. И. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за обявяване на относително недействителен по отношение на Р. М. П. на договора за покупко-продажба на недвижим имот от 13.12.2014 година, сключен между Д. И. К., в качеството му на продавач и „Е. Д. И. и П. Д. И., в качеството им на купувачи, договор за покупко-продажба на недвижим имот, нотариален акт № **, т. **, рег. № ****, дело № 1085/2014 година на Р. Г.-нотариус с район на действие района на Районен съд Добрич, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара.
В подадената от Е. Д. И. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу нея и Д. И. К. от Р. М. П. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. Д. И. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Добрич по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Р. М. П. е подал отговор на същата с вх. № 2976/11.05.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 322/07.12.2017 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 459/2017 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Останалите участници в производството не са подали отговор на касационната жалба, както и не са изразили становище по допустимостта и основателността на същата.
Е. Д. И. е била уведомена за обжалваното решение на 06.01.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 926/07.02.2018 година, като е подадена по пощата на 06.02.2018 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че с влязло в сила решение № 9/30.04.2014 година на Районен съд Добрич, постановено по гр. д. № 2991/2014 година Д. И. К. е осъден да заплати на Р. М. П. сумата от 8490.00 лева, представляваща дължима се наемна цена за периода май 2011 година-април 2014 година, по сключения между двамата договор за наем от 16.11.2010 година и сумата от 12 211.23 лева, представляваща паричната равностойност на собствените на П. вещи (дървообработващи машини), заедно със законната лихва върху двете суми и направените по делото разноски в размер на 2080.56 лева. С договор за покупко-продажба от 13.12.2014 година, обективиран в нотариален акт № **, т. **, рег. № ****, дело № 1085/2014 година на Р. Г.-нотариус с район на действие района на Районен съд Добрич, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара, Д. И. К. продал на дъщерите си Е. Д. И. и П. Д. И. притежаваната от него 1/2 идеална част от апартамент №17, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор … по кадастрална карта и кадастралните регистри на [населено място], намиращ се в [населено място], [улица], заедно с прилежащото му избено помещение № 17 и припадащите му се 1.930 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот.
С оглед на горните факти съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че качеството на Р. М. П. като кредитор на Д. И. К. е безспорно. Касаело се за задължението за наемна цена по сключен между тях договор за наем от 16.11.2010 година, което задължение било от преди сключването между Д. И. К., от една страна и Е. Д. И. и П. Д. И., от друга страна на оспорения договор за покупко-продажба, чиято действителност поради това спрямо П. следвало да се преценява по правилата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Въззивният съд е приел за безспорно това, че като е продал на Е. Д. И. и П. Д. И. притежаваната от него 1/2 идеална част от апартамента, при положение, че не притежава друго имущество, Д. И. К. е лишил Р. М. П. от възможността да удовлетвори вземането си или най-малкото го е поставил в сериозно затруднение да се удовлетвори. Също така въззивният съд е приел, че е безспорно и това, че като е продал на Е. Д. И. и П. Д. И. притежаваната от него 1/2 идеална част от апартамента при положение, че не притежава друго имущество Д. И. К. е лишил Р. М. П. от възможността да удовлетвори вземането си или най-малкото го е поставил в сериозно затруднение да се удовлетвори. Затова договорът за покупко-продажба представлявал действие на длъжника Д. И. К., което увреждало кредитора му Р. М. П..
Съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че спорът по делото се свежда до това дали към момента на сключването на договора Е. Д. И. и П. Д. И. са знаели за увреждането на кредитора Р. М. П.. Твърдения, че Д. И. К. не е знаел за увреждането на кредитора били въведени едва с въззивните жалби срещу първоинстанционното решение. Те се основавали на това, че К. не знаел, че има задължение към Р. М. П., не бил участвал и не бил узнал за водения срещу него исков процес по гр. д. № 2991/2014 година, както и за започналото производство по принудително изпълнение. Изпратената му по-рано от Р. М. П. нотариална покана не била надлежно връчена чрез залепване на уведомление. Въззивният съд е приел, че тези твърдения са неоснователни, тъй задължението на Д. И. К. за наемна цена произтичало от договора за наем, а не от съдебното решение или поканата на кредитора. Д. И. К. бил страна по договора и знаел, че има задължение за наемна цена, което не е изпълнил. Затова е знаел, че като се разпореди с имота си, ще увреди кредитора си, който ще бъде затруднен да удовлетвори вземането си. По отношение на Е. Д. И. и П. Д. И. съставът на Окръжен съд Добрич е посочил, че тъй като са дъщери на Д. И. К., тяхното знание се предполагало по силата на чл. 153, ал. 2 от ЗЗД. Двете твърдели, че не са знаели за задължението на баща си Д. И. К., тъй като нотариалната покана, която П. изпратил, те не получили, не били виждали и уведомление за нея не било залепвано. Въззивният съд е приел, че това е без значение. Знанието на Е. Д. И. и П. Д. И. за задължението на К. към П. произтичало от самия факт на родствената им връзка с него и разпоредбата на закона и било, независимо от това дали са осъществени някакви други обстоятелства, които да са от естество да ги известят за задължението на техния възходящ. Поради това в тежест на Е. Д. И. и П. Д. И. било не да докажат липсата на обстоятелства, от които да са узнали за задължението на баща си, а да докажат, че са се осъществили такива обстоятелства, поради които те, макар да са дъщери на длъжника, не са узнали задължението му. В тази връзка те представили предварителни договори от 15.06.2006 година и от 19.05.2012 година, с които Д. И. К. се съгласил да им продаде, а те се съгласили да купят собствения му недвижим имот, предмет на атакувания в настоящото производството договор за покупко-продажба. Представени били и разписки за платени от тях на К. суми по предварителните договори, както и други суми. Документите били подписани от Д. И. К., но били частни и най-ранната им достоверна дата била тази на представянето им по делото. Затова не можело с категоричност да се приеме, че оспореният договор за покупко-продажба на имота между Д. И. К., от една страна и Е. Д. И. и П. Д. И., от друга страна, се предхождал и бил резултат на по-ранни правоотношения между тях, основани на предварителен договор за покупко-продажба на същия имот. Наред с това твърдяното от Е. Д. И. и П. Д. И. разкривало мотивите им за сключване на договора за покупко-продажба, но мотивите не изключвали знанието им за задължението на баща им към Р. М. П.. Въззивният съд е посочил, че действително отношенията на Е. Д. И. и П. Д. И. с Д. И. К. не били обичайно топлите отношения между баща и дъщери. Това следвало от факта на прекратения в миналото граждански брак на К. с майката на Е. Д. И. и П. Д. И., а също така и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Тези отношения обаче не били прекъснати и явно не били и лоши, щом като Е. Д. И. и П. Д. И. нееднократно са подпомагали К. финансово; което следвало от техните обяснения и от показанията на разпитаните по делото свидетели, като се имало предвид даване на суми (за храна, електроенергия, лечение, здравни вноски, наем), различни от онези, давани според представените разписки по предварителните договори. Затова, дори и при възприемане на твърдения от Д. И. К., Е. Д. И. и П. Д. И. мотив за сключване на оспорения договор и при установените действителни отношения помежду им, не можело да се приеме, че дъщерите не са знаели за задължението на баща си. Напротив както техните твърдения и обяснения, така и показанията на разпитаните по делото свидетели сочели, че Е. Д. И. и П. Д. И. не са имали чести контакти с Д. И. К., но при всяко затруднение той е търсил тяхната помощ. Това обстоятелство, заедно с факта, че Е. Д. И. и П. Д. И. са се отзовавали на Д. И. К. (независимо дали са го одобрявали) подкрепяло въведеното в разпоредбата на чл. 135 ал. 2 от ЗЗД предположение за знание от тяхна страна за задължението му към Р. М. П. и възпрепятствало да се приеме обратното. Затова като са знаели за задължението, то те са знаели и че договорът, с който са закупили имота от Д. И. К., ще увреди кредитора Р. М. П..
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. Д. И. е поискала допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Добрич по правния въпрос за изискванията за удостоверяване на редовността на връчването на нотариална покана чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 от ГПК. Въпросът е поставен във връзка с връчена по реда на чл. 47 от ГПК нотариална покана рег. № 4428/09.05.2014 година на Ю. Д.-нотариус с район на действие района на Районен съд Добрич, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара, с която Р. М. П. е поканил Д. И. К. да изпълни задълженията си по сключения между тях договор за наем от 16.11.2010 година, като се твърди, че връчването противоречи на изискванията установени с определение № 160/31.03.2009 година, постановено по ч. гр. д. № 194/2009 година по описа на ВКС, ГК, І г. о.; решение № 829/13.12.2010 година, постановено по гр. д. № 1527/2010 година, определение № 10/05.01.2011 година, постановено по ч. гр.д. № 680/2010 година; определение № 775/15.06.2015 година, постановено по гр. д. № 2983/2015 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.; определение № 857/09.12.2011 година, постановено по ч. т. д. № 623/2011 година, определение № 642/25.10.2012 година, постановено по ч. т. д. № 520/2012 година, определение № 641/18.07.2013 година, постановено по т. д. № 1249/2013 година, трите по описа на ВКС, ТК, І т. о. и определение № 1023/13.11.2012 година, постановено по ч. т. д. № 779/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставения въпрос обаче не може да обуслови допускането на обжалваното решение на Окръжен съд Добрич до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото въззивният съд въобще не е преценявал дали нотариалната покана е редовно връчена по реда на чл. 47 от ГПК или не. Обратното той е приел, че наведените твърдения за нередовното връчване на нотариалната покана са без значение за спора, като по отношение на Д. И. К. е извел знанието за увреждане от обстоятелството, че той е страна по договора за наем от 16.11.2010 година и знае за задълженията си по него. По отношение на Е. Д. И. и П. Д. И. знанието за увреждането е изведено от родствената им връзка с К. и това, че от събраните по делото доказателства презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД не е била оборена. Затова решаващите изводи на състава на Окръжен съд Добрич не са основани на отправената от Р. М. П. до Д. И. К. нотариална покана, поради което и въпросът дали същата е редовно връчена по реда на чл.47 от ГПК не е обусловил обжалваното решение.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 322/07.12.2017 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 459/2017 година, по подадената срещу него Е. Д. И., касационна жалба с вх. № 926/07.02.2018 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 322/07.12.2017 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 459/2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.