10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 165
гр. София, 06.04.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 917 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] срещу решение № 2056 от 28.10.2013г. по т.д. № 4423/2012г. на Софийски апелативен съд, ТК, 5 състав в частта му, в която след отмяна на решение от 22.08.2012г. по т.д. № 1869/2011г. на СГС, ТО, VІ-8 състав, са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] против [фирма] иск за заплащане на неплатена цена по договор № ЕП 730/14.12.2005г. и споразумение от 2006г. към същия договор за достъп до ЕКПУ 110 кV за периода от м.септември 2009г. до м.април 2011г. за разликата над 479 945,20 лева до пълния предявен размер от 3 579 945,22 лева, и иск за заплащане на мораторна лихва за забавено плащане на цена за достъп по същия договор за месеците януари, февруари и март 2011г. за период от съответните падежи на задълженията на ответника до завеждането на исковата молба за разликата над 2 852,31 лева до пълния предявен размер от 153 294.96 лева и [фирма] /в несъстоятелност/ е осъдено да заплати на [фирма] разноски по компенсация за двете инстанции в размер на 131 275.70 лева.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че в противоречие с установената съдебна практика въззивният съд се е произнесъл по въпроси извън въззивната жалба, което представлява съществено процесуално нарушение и следва да обуслови отмяна на въззивното решение. Счита за необосновано становището на въззивния съд, че е достатъчно три от писмата, чиято неавтентичност е доказана, да са изпратени от факса на дружеството – касатор, на негова бланка и да имат изходящ номер и печат, за да се приеме, че дружеството ги е изпратило и те го обвързват, придавайки им значение като заместващи сключено допълнително споразумение към процесния договор. Поддържа, че съгласно сключения между страните писмен договор изменения на клаузите му се извършват по допълнително писмено споразумение между страните, като е сключено само едно споразумение от 2006г. Поддържа, че въззивният съд е обсъдил нотариална покана от 31.05.2010г. от ищеца до ответното дружество, без във въззивната жалба на ответника да са въведени възражения и твърдения относно този документ. Подробно аргументира довода си за необоснованост на извода на въззивния съд, че с протокол от 01.10.2009г. е постигнато споразумение за намаляване на цената на ЕКРУ. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за истинно представеното по делото кредитно известие от 04.11.2009г. по фактура 20015/05.10.2009г. и че с него е изразено съгласие с едностранно намалената от страна на ответника цена за достъп. Счита още, че неправилно въззивният съд е приел за истинни и представените по делото изчисления и оценителски доклад за определяне на пазарната стойност на съоръженията от ЕКРУ в размер на 5 552 973 лева, които доказателства са оспорени от ищеца. Поддържа, че оценката е невалидна след 26.04.2010г., поради което са необосновани изчисленията на съда, извършени въз основа на тази оценка. Счита за неправилни и необосновани и изводите на въззивния съд относно характера на сключения между страните договор и за приложимост на нормите на ЗЗД, като поддържа, че в случая по силата на императивен правен режим, установен в защита на обществените интереси, ищецът няма избор за лицето, на което да предостави ползването и ограничаването на достъпа на ответника до съоръжението би довело до ангажиране на административно наказателна и дори наказателна отговорност на служителите на ищцовото дружество. Излага подробни съображения за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд във връзка с приложението на Методиката, утвърдена от ДКЕВР, и определянето на цената за ползване на конкретния Д., както и относно приложението на чл.301 ТЗ. Поддържа, че в нарушение на чл.269 ГПК въззивният съд е преизчислил дължимата цена за достъп и лихвата върху неплатените суми, без във въззивната жалба да са въвеждани твърдения за оспорване на приетите в първоинстанционното производство заключения и за необходимост от преизчисляване на цената за достъп.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поради произнасяне на въззивния съд по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е съдът да се произнася по въпроси извън въззивната жалба и в частност по ненаведени основания за достигане до фактическа промяна на заплащаната от ответника на ищеца цена за достъп, считано от м.септември 2009г., когато не е налице основание за служебно прилагане на императивна материалноправна норма?
2. Допустимо ли е съдът да се произнася по въпроси извън въззивната жалба и в частност да преизчислява на основание чл.162 ГПК дължима цена за достъп до енергийно съоръжение /ЕКРУ 110 кV/, приета по делото чрез съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от въззивника – ответник, когато не е налице основание за служебно прилагане на императивна материалноправна норма?
3. Допустимо ли е съдът да се произнася по въпроси извън въззивната жалба и в частност да приема, че процесният договор е ненаименован, поради което по отношение на него се прилагат общите правила на договорите въобще и че предвидената в чл.21 от процесния договор писмена форма не е такава за действителност, когато не е налице основание за служебно прилагане на императивна материалноправна норма?
4. Следва ли да се приеме, че волеизявление, изпратено от факса на търговско дружество, но неавтентично – неподписано от законния представител на същото дружество, може да обвърже дружеството с това волеизявление?
Поддържа, че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 243 от 30.07.2013г. по гр.д. № 479/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 57 от 12.03.2012г. по гр.д. № 212/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 230 от 10.11.2011г. по гр.д. № 307/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 385 от 18.04.2012г. по гр.д. № 1538/2010г. на ВКС, ТК, І г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. Поддържа, че четвъртият правен въпрос е от значение за развитието на правото, тъй като установяването на задължителна практика по него ще допринесе за решаване на делата според точния смисъл на законите и избягване създаването на незаконосъобразна практика.
Ответникът по касация [фирма] / [фирма]/ представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице поддържаните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Счита, че въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика, тъй като е обсъдил всички доказателства, относими именно към наведените във въззивната жалба оплаквания. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивното решение е обжалвано в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] против [фирма] искове за заплащане на неплатена цена по договор № ЕП 730/14.12.2005г. и споразумение от 2006г. към същия договор за достъп до ЕКРУ 110 кV за периода от м.септември 2009г. до м.април 2011г. за разликата над 479 945,20 лева до пълния предявен размер от 3 579 945,22 лева, и за заплащане на мораторна лихва за забавено плащане на цена за достъп по същия договор за месеците януари, февруари и март 2011г. за период от съответните падежи на задълженията за ответника до завеждането на исковата молба за разликата над 2 852,31 лева до пълния предявен размер от 153 294.96 лева. За да постанови решението си, въззивният съд е анализирал сключения между страните договор от 14.12.2005г. и допълнително споразумение към него от 2006г. и е приел, че правното основание за сключването му е чл.117, ал.7 ЗЕ, както и че договорът няма за предмет продажба на стока, а ползване на собствено на ищеца съоръжение срещу заплащане. Приел е, че с договора не се предоставя ползване на Д. нито във вещноправен, нито в тесен облигационноправен смисъл, тъй като ответникът нито държи вещта, предмет на договора, нито я обитава, нито по някакъв друг начин осъществява фактическа власт върху нея, нито си „служи” /в тесен, физически смисъл/ с нея, а напротив – вещта си оставя изцяло във фактическа власт на собственика, който освен, че осъществява тази фактическа власт в пълнота, продължава да ползва вещта по предназначение, докато ответникът – „ползвател” само използва присъщите на вещта нейни физически свойства и предназначението й, за което е конструирана и изградена, за осъществяване на част и от собствената си, основна стопанска дейност, като пренася през нея, чрез нея, електроенергия. С оглед на това е приел, че процесният договор не е такъв за учредяване на ползване върху Д., а представлява особен, ненаименован договор, сключен в изпълнение на законоуреденото в посочената разпоредба на ЗЕ задължение на ищеца да предостави достъп на ответника до собствената си ЕКРУ. Изложил е съображения, че договорът няма властнически, административни, публичноправни елементи, а съставлява облигационен договор, уреден от нормите на частноправния, обективен правов ред, поради което и по отношение на него се прилагат всички правила на търговското и по препращане от чл.288 ТЗ – на гражданското законодателство.
Въззивният съд е приел за неоснователни твърденията на ищеца за задължителност на писмената форма за сключването на договора и за измененията му, с оглед на което предвидената в чл.21 от договора форма на допълнително писмено споразумение между страните за изменения на клаузи и условията му, не е такава за действителност, т.е. неспазването й не води до непораждане на правно действие на измененията между страните, стига по безспорен начин да се установява по делото постигането на съгласие между тях за изменение на договора.
Въззивният съд е приел, че съгласно Методиката, утвърдена от ДКЕВР, цените за предоставен достъп са в лева за месец за едногодишен период, като при договореност между страните този срок може да бъде удължен. Анализирайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че ответникът е изразил несъгласие по смисъла на т.3.3 от Методиката с писмо изх. № 26-00-2025 с определената стойност на Д., която участва като основен компонент във формулата за изчисление на цената за достъп, с оглед на което и в пълно съответствие с Методиката страните са определили по реда на т.3.4. от същата пазарната стойност на Д., която да замести в изчисленията балансовата такава. С оглед изложените съображения въззивният съд е приел, че съгласно сключения между страните договор и Методиката цената за достъп подлежи на предоговаряне всяка година и ответникът не може да бъде заставян да плаща по непредоговорени цени – по споразумение от 2006г., независимо от уговорката в чл.21 от договора, която предвижда допълнително писмено споразумение на страните само за изменения на клаузи и условията на договора, докато по отношение на определянето на цената за достъп, респ.– по отношение на конкретния начин на изчисляване на цената, както и на формиращите тази цена компоненти, договорът изцяло препраща към Методиката, поради което и в стриктен смисъл това изменение не попада в предметния обхват на чл.21 от договора. За пълнота на изложението въззивният съд е приел, че в процесния случай писмената форма за изменение на договора е спазена: Несъгласието на ответника с размера на балансовата стойност на Д. е изразено писмено и безспорно е доведено до знанието на ищеца; Писмено е постигнато съгласие по протокола от 01.10.2009г., подписан, противно на твърденията на ищеца, от негов овластен представител, съгласно който протокол страните по делото се споразумяват да се направи нова оценка, въз основа на която да се актуализира цената по договора за достъп, считано от 01.09.2009г., всяка от страните да уточни своя оценител, които да работят съвместно и изготвят оценка до 12.20.2009г., ищецът да съобщи на ответника името на своя оценител и на 12.10.2009г. страните да приемат оценката и съответно да подпишат анекс, считано от 01.09.2009г. за актуализиране на цената към договора за достъп; Писмено е съобщено от ищеца на ответника определянето на оценител, писмено ищецът е предложил изготвянето на техническо задание на експертите и накрая – писмено с оспорено писмо, но изпратено по факса, което съдът по подробно изложени съображения е приел, че изхожда от ищеца, оценката на експертите е приета; Писмено е кредитно известие, което съдът въпреки направеното оспорване от ищеца е приел за истинно, съдържащо забележка, че се издава вследствие „частично сторно по ф-ра 20015/05.10.2009г. поради промяна цена за достъп”, както и придружаващо го писмо, което въззивният съд е ценил като изхождащо от ищеца. С оглед на това въззивният съд е приел, че са налице обективирани насрещни изявления на страните, сочещи на съгласие по съществените елементи на изменението на договора, като е счел за неоснователно възражението на ищеца за неопределеност на предложението.
Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на твърденията на ищеца за непротивопоставимост на възлагането, изготвянето и приемането на оценка на пазарната стойност на Д., тъй като са възложени, респ. приети от неоправомощен орган, доколкото това било в правомощията на управителния и надзорния съвети на дружеството, като е приел, че от една страна тези решения са извън предметния обхват на чл.48, ал.3 и 4 от устава на дружеството, респ. чл.114 ЗППЦК, а от друга страна – извършените действия са изцяло противопоставими на дружеството като извършени от вписания в търговския регистър негов представляващ, а евентуалната отговорност на последния се ограничава във вътрешните му отношения с дружеството. Изложил е съображения, че по отношение на представените по делото четири писма, които съгласно заключението на СПЕ не са подписани от представляващите ищцовото дружество лица – А. Г. или Е. Б. и чрез които е изразено съгласие за промяна на цената, изцяло е приложима разпоредбата на чл.301 ТЗ. Приел е, че ищецът е знаел за същите писма, оформени и изпратени от негово име по собствения му факс и придружаващи издадено от самия него кредитно известие, най-късно към датата на издаването на самото кредитно известие /04.11.2009г./, а с издаването на обсъденото кредитно известие ищецът не само не се е противопоставил веднага на новия компонент във формулата за изчисляване на цената за достъп от страна на лицензианта по смисъла на Методиката – пазарната, вместо балансовата стойност на Д., но напротив – сторнирайки разликата от 79 210.13 лева над дължимата цена, изчислена с участие във формулата на Д., ищецът се е съгласил с новоизчислената от лицензианта Н. цена, като се е отказал от претенцията си по първоначално издадената данъчна фактура за м. септември 2009г. и след това месеци наред е издавал данъчни фактури и е приемал плащания по тях, по които цената е изчислявана с участие във формулата на пазарната, а не на балансовата стойност на Д..
С оглед изложените съображения въззивният съд е счел за неотносимо към предмета на спора приетото по делото заключение на ССЕ. Приел е, че определената нова цена за достъп за периода м. септември 2009г. – м. декември 2010г. включително е изплатена изцяло. По отношение на втория период от м. януари до м. април 2011г., за който ищецът твърди и ответникът не оспорва наличието на пълно неизпълнение, въззивният съд е приел, че претенцията е доказана по основание. Приел е, че тази претенция е основателна до размер, определен от съда въз основа на заключението на СТЕ, в което по изложените съображения следва да бъде заместена използваната от вещото лице при отговора на първата задача стойност на Д. /т.3.2. от Методиката/ в размер на 13 471 255.10 лева с пазарната стойност /т.3.3. от Методиката/, определена в доклада на лицензираните оценители – 5 552 873 лева, при запазване на останалите компонентни на формулата и техните стойности, както и на посочения от вещото лице коефициент на обслужване за 2011г. По този начин и на основание чл.162 ГПК въззивният съд е определил размера на задължението на ответника за посочения период, както и дължимата законна лихва, считано от падежа на всяко месечно задължение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложението процесуалноправни въпроси, свързани с произнасяне от въззивния съд в отклонение от разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК, без да са изложени конкретни оплаквания във въззивната жалба, относно извършена фактическа промяна на заплащаната от ответника на ищеца цена за достъп, считано от м. септември 2009г., относно преизчисляване на основание чл.162 ГПК на дължимата цена за достъп до енергийно съоръжение /ЕКРУ 110 кV/ и относно характера и формата на сключения между страните договор, са важни за изхода на спора, но по отношение на тях не е налице поддържаното допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Във въззивната си жалба ответникът по предявените искове е изложил твърдения за неправилно установяване на фактическата обстановка по делото, като въз основа на погрешно възприети фактически обстоятелства първоинстанционният съд е изразил разбирането, че ищецът последователно е демонстрирал несъгласието си с прилагането на стойността на ЕКРУ 110, определена през октомври 2009г.; изложил е доводи, че представените по делото и обсъдени от първоинстанционния съд писма подкрепят единствено твърдението на ответника, че между страните са били водени преговори за промяна на цената, платима за достъп по договора, че неправилните фактически констатации на първоинстанционния съд са довели до неправилно приложение на чл.301 ТЗ и неправилен извод за непостигане на писмено съгласие за изменение на договора и липса на предписаната от закона форма, както и че определените от вещите лица суми не се основават на действителните договорни отношения между страните и събраните по делото доказателства и поради това не следва да бъдат кредитирани от съда. Въззивният съд е отговорил на тези оплаквания, обсъдил е относимите доказателства и въз основа на тях е формирал собствени фактически и правни изводи. С оглед така формираните фактически и правни изводи относно начина, по който следва по волята на страните да се определи дължимата за исковия период цена за достъп, въззивният съд не е възприел крайната оценка, дадена в заключението на ССЕ, а е взел предвид пазарната оценка на енергийното съоръжение и съобразявайки изчисленията на вещото лице, е определил цената за достъп в изпълнение на задължението си чл.162 ГПК. Произнасяйки се по изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за непостигане на писмено съгласие за изменение на договора и за липса на предписаната от закона форма въззивният съд е обсъдил сключения между страните договор и относимите материално правни норми и е формирал собствени правни изводи по отношение на характера и формата на сключения договор. По този начин въззивният съд е процедирал в съответствие с разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК, тъй се е произнесъл по изложени във въззивната жалба конкретни твърдения за неправилно установяване на фактическата страна на спора и за незаконосъобразни правни изводи на първоинстанционния съд. По изложените съображения не е налице противоречие и с постоянната съдебна практика, на която се позовава касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Формулираният в изложението материалноправен въпрос относно правните последици на волеизявление, изпратено от факса на търговско дружество, но неподписано от законния представител на същото дружество, е некоректно формулиран и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил представените по делото писма, изхождащи от касатора, и е приел, че макар да не са подписани от представляващите дружеството лица, по отношение на тях е изцяло приложима разпоредбата на чл.301 ТЗ. Следователно въззивният съд не е изградил изводите си само въз основа на посочените писмени доказателства, а след съвкупната им преценка съобразно всички събрани по делото доказателства е приел, че дружеството е обвързано от направените с писмата волеизявления поради липса на противопоставяне веднага след узнаването им. В този смисъл формулираният от касатора материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
От друга страна, по отношение на този въпрос не е налице и поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В изложението си касаторът е посочил бланкетно, че отговорът на формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да аргументира твърденията си, като обоснове релевантността на разгледания от въззивния съд правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице основание за допускане на касационен контрол. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски за касационното производство. На ответника следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 63 000 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2056 от 28.10.2013г. по т.д. № 4423/2012г. на Софийски апелативен съд, ТК, 5 състав.
ОСЪЖДА [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] да заплати на [фирма] сумата 63 000 лева /шестдесет и три хиляди лева/ – адвокатско възнаграждение за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: