О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№166
София, 01.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като разгледа докладваното от съдия Емилия Донкова гр. д. № 4433 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. И. З. – пълномощник на М. Д. Р., Д. Г. Р. и Й. К. Р. срещу въззивно решение № 3812 от 07.08.2018 г., постановено по гр. д. № 129/2018 г. по описа на Благоевградския окръжен съд.
В изложението към подадената касационна жалба жалбоподателите са посочили, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1. при определяне на правната квалификация на предявения иск следва ли съдът да съобрази възраженията на ответника или е длъжен да определи същата само въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и петитум, като се сочи противоречие с решение № 107/13.08.2018 г. по гр. д. № 2446/2017 г. на ВКС, четвърто г. о.; решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на второ т. о.; решение № 406/14.01.2014 г. по гр. д. № 1585/2013 г. на четвърто г. о.; решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на четвърто г. о.; решение № 208/06.12.2016 г. по т. д. № 2806/2015 г. на второ т. о.; 2. в случай на въведено възражение за придобиване по давност на реална част от съседен имот, следва ли съдът да изследва предпоставките на чл.200, ал.2 ЗУТ, установяващ изключение от забраната на ал.1 на цитираната разпоредба; по този въпрос е обосновано приложното поле на третата специална предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК; 3. длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства, включително свидетелските показания на двете групи свидетели на страните, като се поддържа противоречие със следната задължителна практика на ВКС: решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г.; решение № 27//02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., всички на четвърто г. о.
Ответниците по касация Г. Х. Ч. и М. Л. Ч., чрез процесуалния си представител, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено изцяло решение от 23.11.2017 г. по гр. д. № 307/2017 г. по описа на Районен съд – Разлог, с което са уважени предявените срещу ответниците – касатори искове с правно основание чл.109 ЗС за осъждането им да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост върху УПИ *.-* в кв.* по плана на [населено място], [община], като премахнат частта от построената между описания имот и УПИ *.-* плътна ограда с ширина един метър, дължина 7,40 м. и височина 2,45 м., навлизаща в имота на ищците.
Въззивният съд е приел, че оградата /от каменна зидария/ е построена без разрешение за строеж по чл.148 ЗУТ, както и че за строежа няма образувани производства за узаконяване по реда на пар.127, ал.1 и 2 от ЗИД на ЗУТ. Прието е, че е изпълнена на регулационната линия между собствения на ищците имот и имота на ответниците /УПИ *.-*/, като навлиза с един метър в имота на ищците, както и че е над минимално допустимата височина /чл.48, ал.5 ЗУТ/. Направено е заключение, че дори да е налице статут на търпимост, за собственика на съседния имот не може да възникне задължение да търпи създаденото ограничение, като в този случай не е необходимо да се установява какви са създадените пречки. В обобщение е прието, че исковете са основателни, като е направено препращане към изложените от първоинстанционния съд мотиви.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният първи процесуален въпрос е обоснован с твърденията в касационната жалба, че изложените в исковата молба обстоятелства за отнемане на фактическата власт върху заетата от оградата площ от имота на ищците, е обуславяла защитата им чрез предявяването на ревандикационен иск, както и че при квалифициране на искането е следвало да бъдат преценени възраженията на касаторите – ответници. С оглед вида на твърдяното нарушение и естеството на извършените неоснователни действия, в случая с предявения негаторен осъдителен иск за премахване на оградата се постига адекватна защита на правото на собственост /не се касае за цялостно отнемане на фактическата власт върху имота/. Не е налице противоречие с приложената съдебна практика, в която също е прието, че възраженията на насрещната страна по спора подлежат на преценка, доколкото са релевантни и в този смисъл са част от предмета на делото, но не определят предмета на иска.
Решаващите изводи на въззивния съд са направени съобразно установеното в трайната съдебна практика, че дори незаконният строеж да е със статут на търпимост, за собственика на съседния имот не може да възникне задължение да търпи създаденото ограничение. Даденото разрешение е и в съответствие с обема на защитата на ответниците, които не оспорват, че оградата навлиза в имота на ищците по действащия регулационен план, а посочват, че е била изградена на регулационната линия по отменения план от 1961 г.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения втори материалноправен въпрос. Налице е и създадена при точно тълкуване на закона съдебна практика по приложението на чл.200, ал.2 ЗУТ /която в случая е била неприложима/, като не се налага нейното осъвременяване. Третият процесуалноправен въпрос също не може да обуслови допускането на касационно обжалване, тъй като въззивният съд независимо от препращането към мотивите на първата инстанция, е отговорил на наведените в жалбата доводи.
В обобщение следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 600 лв., представляваща направени от тях разноски /за адвокатско възнаграждение/.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3812 от 07.08.2018 г., постановено по гр. д. № 129/2018 г. по описа на Благоевградския окръжен съд.
Осъжда М. Д. Р., Д. Г. Р. и Й. К. Р. със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.Б, ет.1, адв. И. З.-Ш., да заплатят на Г. Х. Ч. и М. Л. Ч. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, офис 106, адв. Р., сумата 600 лв. /шестотин лева/, представляваща направени разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.