2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 166
София, 11.3.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3340 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. Г. Б., с адрес в [населено място], представлявана от адв. А. И., против решение № 1236 от 23 май 2019 г., постановено по гр.д. № 4999/2018 г. по описа на апелативния съд в гр.София, с което се потвърждава решение № 3106 от 16 май 2018 г., постановено по гр.д. № 11372/2016 г. по описа на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от П. (Б.) искове против Х. А. П., с адрес в [населено място], за заплащане на сумата от 100000 лева, преведена с платежно нареждане от 18.04.2013 г. като дадена без основание, евентуално като дадена на неосъществено основание, евентуално като дадена на отпаднало основание, и в тежест на Б. са присъдени разноски.
В касационната жалба се заявява, че решението на въззивния съд страда от всички пороци според чл. 281, т. 3 ГПК, както и че евентуално исковата молба е нередовна. Оспорен е изводът на въззивния съд, че макар първата инстанция да е мотивирала решението си неправилно, изводите й като краен резултат са правилни. Твърди се, че първата инстанция не разгледала и не приложила разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, а след като не са налице предпоставките на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл. 59 ЗЗД; първоинстанционният съд също така възстановил срока за отговор на ответника, въпреки протестите на касаторката, при явна техническа подправка на датата на получаване на призовката – съдът извършил процесуално нарушение, като приел за налични предпоставките на чл. 46, ал. 3 ГПК без каквито и да било данни, съдът отказал да разпита свидетел във връзка с предаването на документите от ответника, при неподаден с искането за възстановяване на срока отговор на исковата молба, което прави молбата процесуално недопустима. Въззивният съд не е преценил прекратяването на брака в хода на процеса, като с влязло в сила решение ответникът е признат за виновен за разстройството на брака; не било обсъдено дали и в каква връзка стои прекратеният граждански брак с взаимоотношенията по повод предявените искове. Съдът, при правилно установени факти, е направил неправилния юридически извод за правните връзки между страните, вследствие на което неправилно е приложил и материалния закон: неправилно съдът интерпретирал израза в исковата молба „със знанието и съгласието на съпруга ми“ – страните не са постигнали съглашение, а ответникът е приел по неговата банкова сметка да постъпят паричните средства; ако е имало основание към момента на превода, то то е било обусловено от отлагателно условие, което, както е доказано в процеса, не е възникнало. Твърди се, че дори ако е правилна тезата за неоснователност на претенцията по първото основание на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, то неправилно са анализирани данните, обуславящи евентуалния иск по второто – в платежното нареждане е записано, че е за захранване на сметка, а към датата на превода не е съществувало валидно правно основание, което да бъде отнесено към направения превод, поради което той е бил или без основание, или е на основание бъдеща договорка за използване на средствата, която не се е осъществила. Твърди се, че е приложима и третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД – с прекратяването на брака между страните, дори да е имало някаква уговореност за съвместно инвестиране, тя е отпаднала, още повече, че той е прекратен по вина на ответника; уговорката между страните е била под условието касаторката да бъде освободена от връщането на сумата на дружеството само в случай, че дружеството реши да не разпределя сумата като дивидент, и след като няма решение за разпределение на дивидент, с предоставените предварително средства касаторката не е имала право да сключва каквито и да е договори, а евентуално сключените биха били нищожни. Подчертава се, че ответникът не доказал каквото и да е правно основание за извършване на превода; преводът е извършен при действието на новия Семеен кодекс, поради което са лична собственост на касаторката, и недоказана останала репликата на ответника, че касаторката му превела общи семейни средства; не се установило банковата сметка на ответника да е такава, по която се съхраняват общи парични средства, както и че ответникът е имал приходи в размер на половината от преведената сума. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се твърди наличието на пороците по ал. 2, предл. второ и трето ГПК.
Ответникът Х. А. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. А., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.
Предвид фактическите твърдения на страните е прието, че са предявени при условията на евентуалност искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за връщане на сумата от 100000 лева като дадена без основание, по чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД – за връщането й като дадена на неосъществено основание, и по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД – за връщането й на отпаднало основание; в първото по делото заседание процесуалният представител на ищцата не е направил възражения срещу доклада и определената правна квалификация, и тя е напълно приета от въззивния съд. За неоснователно е прието възражението за допуснато от съда процесуално нарушение, изразило се във възстановяване на срока за подаване на отговор на исковата молба – правилна е констатацията, че препис от исковата молба и книжата към нея са връчени на роднина на ищцата, което обуславя нередовност на връчването; при установена ненадлежност на връчването на исковата молба и доказателствата, отпада изискването по чл. 65, ал. 2 ГПК за представяне на книжата, за подаването на които се изисква възстановяването на срока – към момента на подаване на молбата исковата молба все още не е била връчена на ответника и той е бил в обективна невъзможност да депозира отговор по чл. 131 ГПК. Предвид установените по делото обстоятелства: страните са били в брак в периода 1990-2016 г.; с протокол от 01.04.2013 г. ищцата в качеството си на едноличен собственик на капитала и управител на търговско дружество е взела решение, с което си предоставила като временно свободни финансови средства сумата от 100000 лева, които са преведени по личната й банкова сметка, с условието, че при поискване от страна на дружеството в случай на вземане на решение от страна на заемателя за изплащане на дивидент на едноличния собственик на капитала или до поискване от заемателя, сумата ще бъде възстановена; процесната сума е преведена на ответника на 18.04.2013 г. с основание „захранване на сметка“, като в исковата молба се твърди, че паричният превод е станал с негово знание и съгласие; с протокол от 11.07.2016 г. касаторката, в качеството й на едноличен собственик и управител на дружеството, е взела решение за връщане на средствата. Съобразени са свидетелски показания, според които поводът за прехвърляне на сумата по сметка на касаторката е невъзможността да се открие в банка депозит на юридическо лице; ответникът се разбрал с касаторката по повод превеждане на пари по негова сметка. Счетено е, че с факта на постъпване на сумата от 100000 лева по сметката на касаторката собствеността върху средствата на дружеството е преминала в нейния патримониум; като титуляр на парите, тя се е разпоредила в полза на ответника. Отречено е процесната сума да представлява общи семейни средства, тъй като според доказателствата тя е преведена от сметка на дружеството; изводът не може да се промени от обстоятелството, че касаторката е и едноличен собственик на капитала на дружеството. При твърдението на касаторката за знание и съгласие на ответника за извършване на превода по негова сметка, е прието за установено наличието на постигнато между страните споразумение за имуществено разместване, което изключва фактическото основание на първия иск – липсата на основание, а какъв е бил предметът на съгласието – уреждане на имуществени отношения, дарение или благодарност, е без значение за съществуването на валиден юридически факт за имуществено разместване; за споразумението не се твърди и не се доказва нищожност и унищожаемост. По втория предявен иск липсва посочване, съответно установяване на предстоящо сключване на договор между страните, в изпълнение на който да е преведена сумата, и който да не е финализиран. В случая договорът между касаторката и дружеството е сключен под условие – ако се вземе решение за изплащане на дивидент и при поискване от дружеството, но такова прекратително условие не е установено да е договорено в отношенията на страните по спора.
К. съд приема, че обжалваното решение е допустимо и исковата молба на касаторката не страда от пороците, които е посочила. Изложените твърдения в исковата молба са за постигната между страните неформална уговорка за превеждане на процесната сума и условията за връщането й, поради което не са налице предпоставките за квалифициране на предявения иск като такъв по чл. 59 ЗЗД. В исковата молба са посочени и основанията по второто и третото предложение на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, поддържани от процесуалния представител на касаторката и в писмените бележки пред първата инстанция. Нищожност на основанията, както правилно е посочил и въззивният съд, не е заявена. Ето защо е необуславящ изхода на спора въпросът допустимо ли е обжалваното решение при положение, че исковата молба е нередовна поради нерелевиране (липса на посочване) на конкретни фактически основания за нищожност на договор или липсата на предпоставките за отпадане на основанието, по който се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г., ОСГК, решение № 127 по гр.д. № 679/2017 г., ІІ г.о. Следва да се отбележи, че е недопустимо касаторката да допълва фактическите си твърдения с оглед изложените мотиви в обжалвания въззивен съдебен акт.
Вторият въпрос е подаден ли е в срок отговор на искова молба, който не е депозиран с молбата по чл. 65, ал. 1 ГПК за възстановяване на срока и следва ли съдът да разгледа неподадения в срока отговор, като се поддържа противоречие с практиката на ВКС според определение № 548 по т.д. № 482/2010 г., І т.о., определение № 30 по ч.гр.д. № 4438/2016 г., ІІ г.о., определение № 390 по ч.т.д. № 343/2012 г., І т.о. Сочените от касаторката първо и второ определение не представляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но и без тях на настоящия съдебен състав е известно и възприето разбирането, че в хипотезата на искане за възстановяване на срок, едновременно с молбата по чл. 64, ал. 3 ГПК страната представя и онези книжа, за подаването на които се изисква възстановяване на срока. ВКС константно приема, че съгласно разпоредбите на чл. 64, ал. 3 и чл. 65, ал. 2 ГПК пропуснатото действие следва да бъде извършено преди съдът да е допуснал възстановяването, а ако съдът възстанови срока, извършеното процесуално действие придобива с обратна сила процесуална релевантност, т.е. смята се като своевременно извършено, и с обратна сила отпадат породените от процесуалното бездействие последици. Въпросът обаче не е относим към конкретните съображения на въззивния съд, обусловили разрешението му. В разглеждания случай съобщението с препис от исковата молба и приложенията е връчено на адреса, посочен в исковата молба, на който ответникът не е пребивавал към съответния момент, и съобщението е прието от брат на касаторката – насрещна страна по спора. Ответникът е разбрал за спора във връзка с допуснато обезпечение на иска и веднага е поискал от съда срока за отговор да бъде възстановен. След като той не е получил препис от исковата молба и представените към нея доказателства, правилно е прието от въззивния съд, че отговор не може да бъде приложен към молбата. Ето защо посоченото по-горе разбиране не може да бъде формално приложено в настоящия случай, а правен въпрос по действително обусловилите изхода на спора мотиви на въззивния съд в това отношение не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване в съгласие с разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС.
На трето място се пита длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства при нарушение на императивна правна норма и длъжен ли е въззивният съд са събере поискани, но недопуснати от първата инстанция относими доказателства, и се поддържа допуснато противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК. По този въпрос касаторката поддържа, че посочила във въззивната си жалба, че неправилно е възстановен срокът за представяне на отговор на исковата молба, но въззивният съд не допуснал поискания още в първата инстанция свидетел за установяване, че исковата молба е редовно връчена. Неоткриването на нарочна процедура с даване на указания на страните във връзка с установяването или опровергаването на твърденията им в молбата по чл. 64 ГПК, съставлявало съществено нарушение на процесуалните правилна. По този проблем, извън вече посоченото по-горе, е необходимо да се отбележи, че в отговор на искането на ответника за възстановяване на срока, с изрично становище (л. 58 и 59 от първоинстанционното производство) процесуалният представител на касаторката е заявил, че ответникът е получил съдебните книжа, предадени му от брата на касаторката, и за установяване на това обстоятелство, в случай че съдът прецени, че следва да разгледа молбата, може да ангажира свидетел. Нарочно производство по чл. 64 ГПК е проведено от първоинстанционния съд, в което искането за събиране на доказателства е поддържано, но съдът е преценил при съвкупна преценка на данните по делото, че получилият съобщението не е лице от кръга на лицата по чл. 46, ал. 2 ГПК, а такова, попадащо в кръга на лицата по ал. 3 на същата разпоредба. Изрично оплакване срещу това разрешение въззивната жалба не съдържа, и доказателствени искания не са правени. Ето защо поставеният въпрос не е обусловил изхода на спора, и нарушение на задължителната практика на ВКС не се установява.
Последните два въпроса – следва ли апелативният съд да разгледа доводи и доказателства, и длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение, са насочени към липсата на съобразяване от страна на съда, че сключеният между страните брак е прекратен и то по вина на ответника. Касаторката свързва твърдението си със свидетелски показания, според които сумата е предоставена, защото двамата са съпрузи, както и с липсата на доказване от страна на ответника, че преведените по банковата му сметка средства са семейни такива. Въпросите не водят до допускане на касационното обжалване, макар наистина въззивният съд да не е съобразявал прекратяването на брачната връзка между страните в сочената от касаторката светлина, защото основният му извод е за наличието на уговорка между страните, твърдяна още в исковата молба на самата касаторка, поради което промяната в съпружеския статус на страните не би могло да се съобразява като предпоставка по третия евентуално предявен иск. Така преценката на сочената практика на ВКС – решение № 36 по т.д. № 456/2014 г., ІІ т.о., решение № 229 по гр.д. № 3099/2013 г., І г.о., решение № 77 по гр.д. № 2040/2014 г., ІV г.о., решение № 403 по гр.д. № 3902/2014 г., ІV го.о, решение № 151 по гр.д. № 5341/2014 г., ІV г.о., не следва да бъде извършвана.
Накрая се твърди, че решението е очевидно неправилно. Тази очевидна неправилност се изразила в очевидна фактическа грешка, доколкото в мотивите въззивният съд приел по първия иск, че липсва основание, а по втория и третия – че има основание, но липсва предпоставка за неговото отпадане или че същото е неосъществено, и така съдът по отделните предложения на чл. 55, ал. 1 ЗЗД застанал на диаметрално противоположни фактически позиции. От тълкувателните постановки, дадени в ППВС № 1/1979 г., т. 1, е ясно, че законът урежда три различни фактически състава по чл. 55, ал. 1 ЗЗД: по първия фактически състав се изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго (получено нещо въз основа на нищожен акт, или предаването е станало след прогласяване на унищожаемостта, или без наличието на някакво правоотношение, или плащане след изпълнение от друг солидарен длъжник и пр.); при втория фактически състав престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено (при погасяване поради невъзможност за изпълнение на задължението на страна по двустранен договор, при сделка под отлагателно условие, когато то не се сбъдне); при третия фактически състав основанието съществува при получаване на престацията, но след това е отпаднало с обратна сила (при унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие ако сделката е сключена при такова и др.). В процесния случай съдът приема исковете за неоснователни, защото: по първото предложение е налице споразумение за имуществено разместване, което изключва липсата на основание; по второто предложение не се установява предстоящо сключване на договор между страните, в изпълнение на който да е преведена сума, но договорът да не е сключен; по третото предложение под условие е сключен договорът между касаторката и дружеството, но не се установява подобно прекратително условие да е уговаряно между страните по спора. В тезата на касаторката за допусната очевидна фактическа грешка, респективно очевидна неправилност, не е сторена разлика между основанието за имущественото разместване и основанието на иска в първата му хипотеза по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Поддържаното основание за допускане на касационното обжалване не се обосновава, доколкото и при служебната проверка от страна на касационния съд очевидна неправилност не се констатира.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски в размер на 3530 лева за изготвяне на отговор на касационната жалба и процесуално представителство пред касационния съд.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1236 от 23 май 2019 г., постановено по гр.д. № 4999/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ОСЪЖДА К. Г. Б., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ет. 1, ап. 1, да заплати на Х. А. П., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес в [населено място], [улица], ет. 2, ап. 4 – адв. С. А., сумата от 3530,00 (три хиляди петстотин и тридесет) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: