О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 166
София, 17.04.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на трети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 460 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 17.09.2012 год. по гр. д. № 3805/2005 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 9.05.2005 год. по гр. д. № 6439/2003 год. на Софийския районен съд, с което са били отхвърлени предявените от ищците искове за собственост и вместо това е постановил друго, с което признал за установено по отношение на ответниците [фирма], [фирма], в ликвидация, [фирма], [фирма] – С. Б. Н., Д. Г. В., Т. З. В. и Г. З. В., Х. Т. М., М. С. М., Т. И. Т., О. Т. и Ф. [фирма], че ищците Ф. Б., К. Б., А. М. И., Е. А. Б., Н. М. Б. и Д. Р. Б., А. Ф. Б., Д. Д., С. Д., М. Л. Д., М. Л. Б., А. М. Б., Л. П. и В. П. са собственици на дворно място, представляващо УПИ ІV – 2 в кв. 90 по действащия регулационен план на [населено място], м. [улица], одобрен 1997 год., изменен 1999 год. и 2000 год., с площ от 27 615 кв. м. на [улица], при граници: от юг – ул. „Д-р И. С.”, от запад – [улица], от север – общински поземлен имот без планоснимачен номер, и от изток – [улица], с построените в него сгради: производствена масивна тухлена сграда с площ 240 кв. м., производствена сграда – хале, с площ 1210 кв. м., производствена сграда – хале, с площ 2 380 кв. м., старо котелно-масивна сграда с площ 220 кв. м., намираща се в средата на парцела, трафопост- масивна сграда с площ 92 кв. м., в северозападната част на имота, граничеща с [улица], склад – масивна сграда с площ 300 кв. м., на юг от производствения комплекс, всички едноетажни, тухлен комин към котелното помещение, изобразени графично и оцветени в жълт цвят на скица № 7 към заключението на вещите лица Б., П. и М. /л. 425 от въззивното производство/, и номерирани с № № 1,2,3,5,6,7 и 10 на скицата, при посочените в решението квоти за всеки един от ищците и ответниците са осъдени да им предадат владението върху описания имот. В тежест на ответниците са определени и разноските, направени от ищците в двете инстанции.
Въззивното решение се обжалва в срок от ответниците С. Б. Н., [фирма], [фирма], Д. Г. В., Г. З. В. и Т. З. В., чрез пълномощниците им. По изложените в касационните им жалби съображения се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените от въззивния съд изводи. Касаторите искат отмяната му и вместо това исковете бъдат отхвърлени.
Към всяка от четирите касационни жалби е приложено изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обобщени поставените правни въпроси в тях са относими към наличие на предпоставките за възстановяване на собствеността върху отчуждения имот на акционерното дружество, във връзка с приложението на чл. 3, ал. 2, изр. 2 ЗВСВОНИ при наличие на разпореждане с акции на бившите акционери на дружеството, което не съществува към момента на влизане в сила на реституционния закон. Поставеният въпрос предпоставя отговор и на въпроса за наличие на отчуждаване към влизане в сила на ЗНЧМИП /отм./ и в лицето на кой субект е осъществено то, респ. в чие лице настъпва реституцията. Поставен и е въпроса относно предпоставките за възстановяване на собствеността, относими към обекта на реституцията, с оглед застрояването на имота с множество сгради след отчуждаването му, актуването им като държавна собственост, което представлява пречка за възстановяването на собствеността върху целия терен, извън установената от техническата експертиза възможност за обособяването на парцел, обслужващ фабричните сгради, строени преди национализацията. Поставен е и въпроса относно законността на построените след 1947 год. сгради, собственост на ответниците по силата на представените доказателства за придобивното им основание, като пречка за реституцията върху терена, липса на данни за точната индивидуализация на отчуждения имот, относим към въпроса дали същият към настоящия момент съществува във вида и размера, какъвто е бил към национализацията, за да настъпи възстановяване на собствеността му. По този въпрос касаторът С. Н. се позовава на противоречива съдебна практика в представеното решение № 395 от 5.06.2009 год. по гр. д. № 887/2008 год. на І г. о. на ВКС.
Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие на задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1/95 год. на ОСГК на ВКС, решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК – представени са от касатора [фирма] решение № 153 от 7.04.2010 год. по гр. д. № 847/2009 год. на ІІ г. о. и определение по гр. д. № 540/2011 год. на І г. о. /постановено по реда на чл. 288 ГПК/. Позовават се и на противоречива съдебна практика по въпроса за попълване на делото с доказателства при претенциите, основани на реституция на собствеността, като при липса на такива същите са неоснователни, в какъвто смисъл е решение № 291 от 8.04.2009 год. по гр. д. № 845/2008 год. на САС. Поддържаните основания по горните правни въпроси са по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Касаторът [фирма] поддържа наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за съотношението между заложното право и реализацията му посредством публичната продан на акциите през 1948 год. и отчуждителния ефект на национализацията през 1947 год. по ЗНЧИМП /отм./, като счита, че се изисква тълкуване на закона с оглед наличието и на неправилна, според касатора, съдебна практика – представеното решение от 31.07.2006 год. по гр. д. № 3758/99 год. на СГС.
Ищците в процеса, чрез пълномощника им адв. Г. Л., поддържат становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, по съображенията в представените писмени отговори към всяка от жалбите. Претендират и разноските по делото.
Д., п. от м. на р. р. и б., чрез процесуалния представител на О. у. на С. о., счита касационните жалби за основателни и моли въззивното решение да се отмени като неправилно и вместо това исковете бъдат отхвърлени, респ. делото се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. съобрази следното:
Основанието, на което ищците претендират ревандикация на процесния имот в [населено място] – терен и сгради, подробно описани в уточнението на исковата молба, е възстановяване на правото на собственост по чл. 2, ал. 1, във вр. с чл. 3, ал. 2 ЗВСВОНИ в качеството им на бивши акционери – Л. П. и В. П., и наследници на такива /всички останали ищци/, в [фирма], от което този имот е отчужден през 1947 год., на основание ЗНЧИМП /отм./.
Въззивният съд приел, че са налице предпоставките на ЗВСВОНИ за настъпване на реституционния ефект към влизане в сила на закона – отчужденият през 1947 год. по ЗНЧИМП /отм./ имот на [фирма] към 1992 год. се намира в Е. по чл. 61 ТЗ, съществува реално в размерите и вида, в които е бил отчужден – терен и сгради, като без значение за реституцията е застрояването му с други сгради след отчуждаването, както и тяхната законност, собствениците му не са били обезщетени чрез изплащане на парична равностойност или с друг равностоен имот и ищците притежават материална легитимация в качеството им на бивши акционери и наследници на такива съобразно правата им, определени въз основа на притежаваните акции от капитала на дружеството. Съдът приел, че релевантният момент, към който се преценява качеството акционер, съгласно чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ е момента на влизането в сила на ЗНЧИМП /отм./, когато настъпва национализацията на активите на юридическото лице [фирма], с което дейността му е прекратена, а предприятието е преминало в държавата. Формалното продължаване на съществуването на дружеството като правен субект най-късно до 1951 год., когато е прекратено по право на основание чл. 2 от Указа за отменяване на ТЗ и на ЗДОО /обн. в. „Известия”, бр. 78/28.11.1951 год., изм. бр. 29 от 10.04.1953 год./ е ирелевантно за горното обстоятелство, поради което и доводите на ответника [фирма] за разпореждане с акциите на тези акционери на основание извършена публична продан, а оттук и за липса на материална легитимация на основание реституцията, са неотносими към фактическия състав на възстановяването по ЗВСВОНИ.
Формулираният в изложението на [фирма] въпрос във връзка с данните по делото за публична продан на акциите на акционерите, наследодатели на част от ищците, обуславя поддържаната теза, че същите са загубили това си качество, поради което и ищците не са легитимирани да претендират в тяхно лице да е настъпила реституцията на отчуждения от [фирма] процесен имот. Така поставен въпросът се свежда до определянето на момента, към който се преценява качеството на съдружник, респ. акционер в капиталово търговско дружество, в чието лице се възстановява собствеността, отчуждена от това дружество, което не съществува при влизане в сила на реституционния закон. В чл. 3, ал. 2 ЗВСВОНИ е посочен момента на прекратяването им, като разпоредбата не е неясна или непълна, за да се налага тълкуването й, а въпросът се свежда до установяването на момента на прекратяване на дружеството, по някой от предвидените в чл. 209 ТЗ /отм./ начини, за което доказателства по делото не са представени. Въпросът за прехвърляне на поименните акции на акционерите в АД, уреден в чл. 180, ал. 2 ТЗ /отм./ е фактически и се свежда до установяване по несъмнен начин осъществяването на целия фактически състав по промяната на акционерния състав на дружеството, предвиден в чл. 180, ал. 2 ТЗ /отм./, като доказателствената тежест е на ответника, позоваващ се на този факт. Поради това и поставеният от касатора [фирма] въпрос за съотношението между реализацията на заложното право и отчуждителния ефект на национализацията на предприятието на дружеството се свежда до установяването на факта на прехвърлянето на акциите на част от акционерите, което, с оглед изхода на спора, въззивният съд всъщност приел за недоказано. Изводите на въззивния съд и преценката на доказателствата в тази насока не могат да се обсъждат в настоящето производство, в което се преценява наличието на основание за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд се е позовал на задължителна съдебна практика – решение № 369 от 12.04.2012 год. по гр. д. № 396/2011 год. на ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което произнасянето е по правния въпрос за критерия за определяне обема на реституционните права на член-съдружник или акционер в капиталово търговско дружество, заличено и несъществуващо като правен субект при влизане в сила на ЗВСВОНИ, съответно на наследниците им, като е прието, че това е размерът на членственото дялово /акционерно/ участие на този съдружник /акционер/ в капитала на одържавеното /национализирано/ дружество. За релевантния момент, към който се преценява това качество е приет момента на прекратяването на АД, респ. на членственото правоотношение, което по силата на ЗНЧИМП е настъпило на 23.12.47 год., когато настъпва ефекта на одържавяването и съответно за бившите акционери е възникнало правото на обезщетение в държавни облигации при определените в закона предпоставки. Т. е. при произнасянето по поставения от горния касатор въпрос за релевантния момент за определяне качеството на акционери на наследодателите на ищците и на две от тях /П./, при липсата на доказателства за завършване на фактическия състав на прехвърлянето на акции, въззивният съд се е съобразил с горната задължителна съдебна практика, поради което и не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Не са налице и тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по останалите поставени от касаторите въпроси, касаещи предпоставките за реституция досежно нейния обект. В съответствие с разясненията в ТР № 1/95 год. и № 6/2005 год. на ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че при установените факти по делото за съществуването на национализирания застроен имот в този му вид и към влизане в сила на ЗВСВОНИ, реституцията обхваща терена и построените преди национализацията и заварени от нея сгради, а новопростроените след национализацията са извън обхвата й. В този смисъл въпросът за възможността за обособяване на самостоятелни парцели, респ. за законността на построените след национализацията сгради е неотносим, тъй като по несъмнен начин е установено, че предмет на одържавяването през 1947 год. е бил застроен със сгради имот, които съществуват към влизането в сила на реституционния закон и обосновават наличието на тази предпоставка за настъпване на реституционния ефект. Развитите от касаторите доводи в тази насока не касаят тълкуване на разпоредба на закона, а към проверка правилността на изводите на съда за наличието на предпоставките за реституция, което е недопустимо на настоящия етап на производството по чл. 288 ГПК.
Поставеният в изложението на касатора [фирма] въпрос за реално връщане на реституирани имоти, включени в активите на търговски дружества не е релевантен за изхода на делото, както и представената от този касатор съдебна практика – решение на Върховния административен съд, поради което и не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване.
Поради горните съображения, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
На ответниците по касация не се присъждат разноски, въпреки искането в този смисъл, тъй като липсват доказателства такива да са направените в настоящето производство.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 17.09.2012 год. по гр. д. № 3805/2005 год. на Софийски градски съд, по подадените от С. Б. Н., чрез адв. Св. С., [фирма], чрез адв. Г. П., [фирма], чрез адв. Н. Н. и Д. Г. В., Г. З. В. и Т. З. В., чрез адв. Св. С., касационни жалби.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: