О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 166
гр. София, 19.03.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2202/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби на [фирма] – [населено място], срещу решения на Софийски апелативен съд, 3 състав, постановени по т. д. № 4023/2016 г.
С касационна жалба вх. № 6209/06.04.2017 г. е обжалвано решение № 368 от 16.02.2017 г., с което е потвърдено решение № 951 от 30.05.2016 г. по т. д. № 5181/2014 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 26 890 лв., представляваща цена на изградено съоръжение – присъединителен топлопровод, съоръжения към него и абонатна станция в имот с адрес УПИ VІ-163, кв.58, К. село – Плавателен канал, [улица] [населено място], по договор за присъединяване на потребители от 12.04.2005 г., и евентуален иск за присъждане на същата сума на основание чл.59 ЗЗД.
В жалбата се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като е отказал да спре делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на друго висящо дело между страните, образувано по иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на договора за присъединяване от 12.04.2005 г. в частта, касаеща прехвърлянето на присъединителния топлопровод, а впоследствие е отхвърлил исковете с мотив, че няма сключен договор за прехвърляне на собствеността върху съоръжението. Навежда оплаквания, че съдът не е изследвал самостоятелно всички доказателства от значение за спора, приложил е неправилно чл.137, ал.3 ЗЕ и е мотивирал изводите си с неотносима задължителна практика на ВКС – решение № 7/04.02.2014 г. по т. д. № 59/2013 г. на ІІ т. о., отнасяща се до съоръжения за присъединяване към електроразпределителната мрежа. Излага доводи, че при постановяване на решението не е съобразена липсата на предвиден в Закона за енергетиката ред за носене на отговорност при неизпълнение на задълженията на енергийното предприятие – монополист в случаи, аналогични на процесния, както и че отказът на ответника да сключи договор за прехвърляне на собствеността върху изграденото съоръжение не следва да бъде оставян без последствия, тъй като е несъвместим със забраната за злоупотреба с монополно положение и с изискванията за защита на потребителите.
В приложено към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с бланкетно позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопустимост на касационната жалба поради отсъствие на основания по чл.280, ал.1 ГПК и за неоснователност на жалбата по съображения в писмен отговор от 26.04.2017 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
С касационна жалба вх. № 11278/23.06.2017 г. е обжалвано решение № 1134 от 18.05.2017 г., с което е оставена без уважение молбата на [фирма] за допълване по реда на чл.250 ГПК на решението от 16.02.2017 г. с произнасяне по искане на дружеството за осъждане на [фирма] да заплати стойността на изграденото съоръжение под формата на обезщетение за неизпълнение на поети с договора от 12.04.2005 г. задължения. Оплакването на касатора е, че въззивният съд неправилно е отрекъл наличието на надлежно предявен иск за заплащане на обезщетение от неизпълнението на договора и не е определил вярната правна квалификация на иска, произтичаща от твърдените в исковата молба факти. Като релевантен за допускане на решението до касационно обжалване касаторът е формулирал следния въпрос, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с посочена задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК : „Когато ищецът или първоинстанционният съд са дали неправилна правна квалификация на предявения иск, следва ли въззивният съд да отхвърли иска само на това основание или следва да го разгледа и се произнесе по него като му даде правилната правна квалификация, съответстваща на фактическите твърдения на ищеца”.
Ответникът по касация [фирма] не заявява становище по втората касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК /приложим в редакцията от ДВ бр.47/2009 г./, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решения на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване. Възражението на ответника по касация, че първата касационна жалба е недопустима поради отсъствие на основания по чл.280, ал.1 ГПК, е неоснователно. Наличието на основания от кръга на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК е от значение за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а не за допустимостта на подадената касационна жалба.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 26 890 лв., претендирана като дължима цена на изградено от ищеца съоръжение – присъединителен топлопровод и абонатна станция, в жилищна сграда на [улица] [населено място] по договор за присъединяване на потребители от 12.04.2005 г., Софийски апелативен съд е приел, че между страните не е възникнало валидно облигационно правоотношение с източник договор за изкупуване на процесното съоръжение, пораждащ за ответника задължение за заплащане на цената на съоръжението и съдържащ клаузи относно продажната цена и сроковете за плащане. Отсъствието на договор за изкупуване е преценено като пречка за уважаване на иска за заплащане на търсената сума на поддържаното като предпочитано правно основание по чл.79, ал.1 ЗЗД /като продажна цена на съоръжението/.
От фактическа страна не е имало спор, че ищецът е изградил присъединителния топлопровод с абонатна станция при условията на чл.137, ал.2 ЗЕ във връзка със сключен между него и ответника договор от 12.04.2005 г. за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди. С клаузата на чл.24 от договора ищецът е поел задължение за прехвърляне на собствеността от потребителя върху съоръжението при условията на разсрочено плащане, което е предмет на отделен договор. Като е констатирал, че по делото не са представени доказателства за сключен от страните последващ договор в съответствие с постигнатата договореност в клаузата на чл.24 от договора за присъединяване, въззивният съд е направил извод, че между страните не е възникнало облигационно правоотношение с предмет прехвърляне на собствеността върху съоръжението, пораждащ задължение за ответника за плащане на цената. Изложил е съображения, че договорът за присъединяване предвижда само условия за присъединяване към топлопреносната мрежа на ответника чрез изграждане на съоръженията за присъединяване от ищеца, а прехвърлянето на собствеността и заплащането на цената е предвидено да бъде предмет на друг самостоятелен договор, какъвто не е сключен и ищецът няма изискуемо вземане към ответника за претендираната с иска цена. В подкрепа на извода за неоснователност на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД въззивният съд е препратил към задължителната практика в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 7/04.02.2014 г. по т. д. № 59/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че отказът на преносното или съответното разпределително предприятие да плати стойността на съоръженията за присъединяване, претендирана само въз основа на договора за присъединяване, без страните да са сключили договор за изкупуване на съоръженията, е основателен.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която е отхвърлен евентуалният иск за заплащане на сумата 26 890 лв. на основание чл.59 ЗЗД. Неоснователността на иска е мотивирана с извод, че след като изграденото съоръжение не е преминало в патримониума на ответника и същият не е станал негов собственик, не е налице придобиване на имуществена облага от последния за сметка на обедняването на ищеца като предпоставка за присъждане на сумата по правилата на неоснователното обогатяване за чужда сметка.
Преди приключване на съдебното дирене въззивният съд е постановил определение, с което е оставил без уважение искането на ищеца [фирма] за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на висящо пред Софийски градски съд дело, образувано по предявен срещу ответника иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на „сключения между страните предварителен договор от 12.04.2005 г.” в частта, касаеща процесното съоръжение, при цена от 26 890 лв. и за заплащане на обезщетение за ползване на съоръжението. Въззивният съд е приел, че не е налице основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на делото, тъй като изходът на спора по чл.19, ал.3 ЗЗД няма да обуслови изхода на разглеждания от него правен спор.
С решение № 1134 от 18.05.2017 г. Софийски апелативен съд е оставил без уважение молбата на [фирма] за допълване на основното решение по делото по реда на чл.250 ГПК с произнасяне по искане на дружеството за осъждане на ответника да заплати стойността на процесното съоръжение като обезщетение за неизпълнение на поетите с договора от 12.04.2005 г. задължения. От съдържанието на подадената от дружеството – ищец въззивна жалба съдът е направил извод, че предмет на обжалване с нея е частта от първоинстанционното решение, с която са отхвърлени исковете срещу [фирма] за заплащане на сумата 26 890 лв. на основание чл.79, ал.1 ЗЗД – като цена на изграденото съоръжение, и евентуално на основание чл.59, ал.1 ЗЗД – като стойност на неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца. След като е установил, че първоинстанционното решение не съдържа диспозитив за отхвърляне на иск за заплащане на търсената сума като обезщетение за договорно неизпълнение и във въззивната жалба няма искане за разглеждане на такава претенция, въззивният съд е приел, че не е налице основание за допълване на постановеното от него решение по реда на чл.250 ГПК.
По допускане на касационно обжалване на решение № 368 от 16.02.2017 г. :
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към първата касационна жалба касаторът е посочил като значими за изхода на делото въпросите : „1. Следва ли в производството по иск за осъждане на ответник – енергийно дружество по смисъла на ЗЕ за заплащане на цена на изградените по реда на чл.137, ал.3 от ЗЕ съоръжения да се преценява от съда наличието на окончателен договор или може да се приеме, че вземането е изискуемо с подаване на заявлението от страна на потребителя за сключване на такъв договор, респективно изтичане на предвидения в закона срок за изкупуване, т. е. обуславя ли сключения договор за присъединяване изискуемостта на вземането в производството и това обуславя ли наличието на преюдициалност на висящия процес по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен; 2. Какво е правното значение на договорения срок за изпълнение на задължението на ответника да заплати съоръжението, както и дали с изтичане на срока възниква изискуемост на задължението на топлофикационното дружество да заплати стойността на изградените съоръжения, респективно от кой момент възниква изискуемостта на вземането съгласно чл.137 от ЗЕ”. Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдения, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липса на формирана практика по чл.290 ГПК по прилагането на чл.137 ЗЕ и че с отказа си да спре делото въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, които са в противоречие с практиката на ВКС, касаеща хипотези на приложение на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК.
Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд по съществото на спора. Отхвърлянето на предявените от касатора осъдителни искове е мотивирано от въззивния съд със съдържащите се в договора между страните уговорки и в частност с клаузата на чл.24, с която е уговорено изкупуването на изграденото от ищеца /сега касатор/ съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа на ответника да бъде предмет на отделен договор. Изводите на съда за недължимост на претендираната с исковете сума на заявените в условията на евентуалност основания – договорно /чл.79, ал.1 ЗЗД/ и извъндоговорно /чл.59 ЗЗД/, са обусловени от постигнатата с клаузата на чл.24 договореност отношенията по прехвърляне на собствеността върху съоръжението да бъдат уредени с друг самостоятелен договор и от липсата на сключен последващ договор с предмет изкупуване на съоръжението. Липсата на договор за изкупуване, чието сключване е предвидено изрично в договора за присъединяване, е причината съдът да отрече валидното възникване на вземане за ищеца по чл.79, ал.1 ЗЗД за цената на съоръжението, както и възникването на вземане по чл.59 ЗЗД за неоснователно обогатяване на ответника до размер на стойността на съоръжението. Въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора единствено на плоскостта на уговорката в чл.24 от договора за присъединяване и на факта, че страните не са сключили предвидения в нея договор за изкупуване, без да изразява принципно становище по зададените от касатора въпроси, общовалидно за всички случаи на договаряне при условията на чл.137 ЗЕ, а именно – дали за изискуемостта на вземането на потребителя на топлинна енергия по чл.137, ал.3 ЗЕ е необходимо да има сключен окончателен договор или изискуемостта настъпва с подаване на заявление за сключване на такъв договор, респ. с изтичане на предвидения в закона срок за изкупуване, какво е правното значение на договорения срок за заплащане на стойността на съоръжението /какъвто срок съдът не е констатирал да е уговарян от страните/ и от кой момент става изискуемо задължението на топлофикационното дружество съгласно чл.137 ЗЕ. След като отричането на претендираното с исковете вземане на двете поддържани в исковата молба основания – чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД, не е обусловено от отговор на формулираните в изложението въпроси, същите не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е ненадлежното обосноваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което касаторът се е позовал бланкетно. За пълнота следва да се отбележи, че в конкретния случай основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не би могло да предпостави допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като решаващите изводи на въззивния съд не са обусловени от тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.137 ЗЕ, а от съдържанието на договора за изкупуване и от специфичните за спора правнорелевантни факти.
Твърдението на касатора, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение с отказа да спре производството по делото до приключване на висящото дело по иска с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, представлява оплакване за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и съгласно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към основанията по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Отказът на въззивния съд да спре производството по исковете с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД е обусловен от преценката, че при липса на сключен между страните самостоятелен договор за изкупуване /съобразно клаузата на чл.24 от договора за присъединяване/ не съществува релевантна за приложението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК връзка на преюдициалност между разглеждания от него правен спор и спора, иницииран с предявения от касатора иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на договора за присъединяване за окончателен в частта, касаеща изкупуването на изграденото съоръжение. Изводът за липса на преюдициална връзка по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е формиран след съпоставяне на спорните предмети на двете дела и неговата правилност не може да бъде преценявана в стадия за селекция на касационните жалби.
По отношение на въпроса за спирането на делото не е налице и твърдяното от касатора отклонение от задължителната практика на ВКС по приложението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. С Тълкувателно решение № 5/2012 от 14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса дали предявяването на иск по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК за установяване неистинност на документ в случаите по т.1 от решението представлява основание по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото, по което документът е бил представен. С Тълкувателно решение № 8/2013 от 07.05.2014 г. по тълк. д. № 2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни указания по въпросите в кой стадий на производството същото подлежи на спиране поради образувано тълкувателно дело пред ВКС по въпрос от обуславящо за спора значение и подлежи ли на обжалване определението за спиране на производството поради образувано тълкувателно дело пред ВКС по въпрос от обуславящо за спора значение, а с Тълкувателно решение № 2/2014 по тълк. д. № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС – по въпроса обусловено ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК висящото гражданско дело, спорът по което е пряко свързан с приложението на подзаконов нормативен акт, от административното дело, образувано по оспорване на същия с искане да бъде обявен за нищожен или отменен. Посочената задължителна съдебна практика е неотносима към хипотезата, в която въззивният съд е отказал да спре разглежданото от него дело, поради което не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие.
Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение № 368 от 16.02.2017 г. по т. д. № 4023/2016 г.
По допускане на касационно обжалване на решение № 1134 от 18.05.2017 г. :
Касаторът е обосновал приложното поле на касационния контрол по отношение на постановеното от Софийски апелативен съд допълнително решение с въпрос, който не е обуславящ за изхода на производството по чл.250 ГПК. Въззивният съд е оставил без уважение молбата на касатора за допълване на основното решение от 16.02.2017 г. след като е констатирал, че обжалваното пред него първоинстанционно решение не съдържа отхвърлителен диспозитив по отношение на искова претенция за заплащане на сумата 26 890 лв. като обезщетение за договорно неизпълнение и че по тази причина претенция с такова съдържание не е предмет на въззивното производство. Преценката за неоснователност на молбата по чл.250 ГПК е обусловена от съдържанието на обжалваното първоинстанционно решение /диспозитив/ и не е свързана с обсъждане на правната квалификация на предявените по делото искове, по които се е произнесъл първоинстанционният съд, и с правилното й определяне въз основа на фактите по делото. Поради изложените съображения поставеният от касатора въпрос за задължението на съда да даде вярната правна квалификация на предявените искове не може да бъде подведен под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на допълнителното решение до касационно обжалване и е безпредметно да се обсъжда поддържаната допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 300 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 368 от 16.02.2017 г. и на решение № 1134 от 18.05.2017 г., постановени по т. д. № 4023/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма] сумата 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :