О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 166/20.03.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4307 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалва се решение № 271/ 19.07.2016 г. по гр. д. № 272/ 2016 г., с което Хасковски окръжен съд, потвърждавайки решение № 53/ 09.03.2016 г. по гр. д. № 719/ 2015 г. на РС – Свиленград в обжалваната от В. Г. Д. част, допуска съдебната делба между В. Г. Д., М. Д. Д. и Г. Д. И. на двата незастроени имота, а именно УПИ V-35 и УПИ VI-35 в кв. 19 по плана на [населено място], област Х., [община], при квоти, както следва:
· 6/ 12 идеални части за В. Д.;
· 1/ 12 идеални части за М. Д. и
· 5/ 12 идеални части за Г. И..
Решението се обжалва от В. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпроси: 1) свързани със задълженията на въззивния съд да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните; доказателствата – в тяхната взаимна съвкупност и хронологична последователност; 2) за задължението на въззивния съд да съобрази, че владението може да се придобие и със съгласие на предишния владелец; 3) за дължимия от съда анализ на вътрешните отношения между лицето, което упражнява фактическата власт и лицето, което се легитимира като собственик на имота по силата на признат в закона придобивен способ и 4) за особеностите на доказването, когато в полза на владелеца е установена оборимата презумпция на чл. 69 ЗС; 5) включително когато събраните доказателства сочат на извършени в имота подобрения от съделителя, който се позовава на давността. Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд, като извежда допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводите, че съдът ги е решил в противоречие с цитирани решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради съществено нарушение на материалния и процесуалния закон. Претендира разноски.
Ответниците М. Д. и Г. И., ответници и по касация, намират за изключено всяко основание за допускане на касационния контрол и възразяват, че решението е правилно. Претендират разноските пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационната жалба с допустим предмет. В първата фаза на особеното исково производство, по което се осъществява правото на делба за двата незастроени имота, делбеното имущество не се остойностява парично. Изложеното изключва забраната от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК. Жалбата подава легитимирана страна. Касатор е съделителят, направил възражението, че по придобивна давност е изключителният собственик на двата незастроени имота, за които производството продължава да е висящо, като спорът по това възражение срещу предявените от ответниците по касация делбени искове той пренася чрез упражнено право на обжалване първо пред втората, а сега – и пред касационната инстанция. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но поставените въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Сезиран с жалбата от касатора, че е неправилно първоинстанционното решение, с което до съдебна делба са допуснати и тези два незастроени УПИ, доколкото касаторът възразява, че ги е придобил по давностно владение, установено през 1986 г., въззивният съд е съобразил, че спорът пред него се концентрира върху това възражение.
Въззивният съд е съобразил липсата на спор за част от релевантните факти, а именно: 1) около 1955 – 1956 г. съпрузите Г. и Г. Т. купуват незастроени имоти в границите на [населено място], област Х., [община]; 2) тези имоти, двуетажната полумасивна жилищна сграда и полумасивната стопанска постройка, които съпрузите построяват през 1958 г. в единия от тях (УПИ VIII – 35 от кв. 19 на [населено място]) са били в режим на съпружеска имуществена общност за съпрузите Т. (чл. 19 СК от 1985 г.); 3) в друг от тези имоти, който е извън предмета на делбените искове (УПИ Х-35 от кв. 19 на [населено място]), съпрузите Г. и Г. Т. учредяват на касатора, който е един от двамата им синове, право на строеж и 4) след усвоеното ограничено вещно право през 1986 г. касаторът и неговото семейство заживява в построената жилищна сграда.
След това въззивният съд се концентрира върху предпоставките на оригинерния способ, който касаторът е заявил чрез възражението за придобивна давност на двата незастроени имота – УПИ V-35 и УПИ VI-35 в кв. 19 по плана на [населено място]. Приел е, че доколкото касаторът е признавал правата на своите родители върху тези имоти (както и върху застроените), презумпцията от чл. 69 ЗС е опровергана (не следва да прилага), а това поставя в тежест на касатора да докаже акт, чрез който е отрекъл правата на съсобствениците на тези имоти.
Въззивният съд е обсъдил събраните за това гласни доказателства от показанията на общо четиримата свидетели, разпитани пред двете инстанции, за да заключи, че е нямало момент, през който касаторът да е завладял незастроените имоти в [населено място]. Квалифицирал е като твърдения в писмения отговор на исковата молба, че касатора бил получил владението по съгласие с неговите родители, защото именно неговото семейство се е грижило за тях. Констатирал е, че от събраните доказателства се установява, че до смъртта и на бащата Г. Т. през 1992 г., и на неговата – през 2010 г. касаторът е зачитал правата на своите родите, а двата незастроени имота са ползвани съвместно от двамата братя – касаторът и Д. Д., починал през 2009 г., на когото ответниците по касация са наследниците (преживялата съпруга и дъщеря). Акт на завладяване на наследените идеални части на ответниците по касация въззивният съд не е съзрял само поради това, че касаторът е извършил подобрения в двата имота. Добавил е, че застрояването на съсобствените имоти не е акт на отрицание на правата на другите съсобственици. Въпреки събраните (нови) гласни доказателства и след тяхното обсъждане във връзка с тези, събрани пред първата инстанция, въззивният съд е заключил, че липсата на самостоятелно владение върху двата имота извежда неоснователност на възражението за придобивна давност и е длъжен да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от касатора част, с която е допусната съдебна делба и на тези имоти при квоти между тримата съделители – касатора и ответниците по касация, наследниците на неговия брат, – следващи от универсалното правоприемство.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обжалваното решение предполага групиране на първия, третия и петия въпрос, повдигнати от касатора. Те не обуславят изводите на въззивния съд, а това изключва общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въззивният съд е изпълнил всички свои задължения като инстанция по същество да очертае предмета на спора, частично отнесен до него с въззивната жалба, като се е произнесъл по всички доводи и възражения на съделителите. Извършил е анализ на отношенията между касатора, който е твърдял, че е установил владение върху двата незастроени имота и другите съсобственици, зачитайки хронологията на развитието на тези отношения и наследственото правоприемство (първо – от бащата Г. Т., после – от майката Г. Т., а накрая – от брата на касатора Д. Д.). Отчел е подобряването на имотите, добавяйки в съответствие с константната съдебна практика, че извършването на такива от съсобственик само по себе си не представлява акт на отрицание на правата на другите съсобственици.
Вторият въпрос, който касаторът повдига, също не е обуславящ за обжалваното решение. Той е свързан с твърдения, които въззивният съд е приел за недоказани, а именно, че касаторът бил получил владението на незастроените имоти със съгласие от своите родители. Въпросът проявява недоволството на касатора от неуспешния процес на доказване, но то е негодно да обоснове основанието от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Четвъртият повдигнат въпрос също не е обуславящ, доколкото въззивният съд е изключил (намерил за опровергана според установените отношения) презумпцията от чл. 69 ЗС. Въпрос за особеностите на (обратното) доказване по тази презумпция по делото не стои.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че след като никой от повдигнатите въпроси не обосновава общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК, е излишно да обсъжда приложените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК.
При този изход на делото в тежест на касатора следва да се възложат разноските, които ответникът по касация Г. И. е извършила пред настоящата инстанция – възнаграждението от 600 лв., което тя е заплатила за процесуалното й представителство. Съставът на чл. 78, ал. 3 ГПК, като изключение от правилото на чл. 355 ГПК, осъществява обстоятелството, че състоянието на правен спор по съществуването на правото на съдебна делба за всеки съсобственик неоснователно поддържа касатора чрез подадената жалба.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 271/ 19.07.2016 г. по гр. д. № 272/ 2016 г. на Хасковски окръжен съд.
ОСЪЖДА В. Г. Д. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Г. Д. И. сумата 600 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.