О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 166
гр. София, 24.03.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 504 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 274, ал. 2, предл. 1 във връзка с ал. 1, т. 2 връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на ищеца [фирма], [населено място] /въззивник във въззивното производство/ чрез процесуален представител адв. Р. К. срещу определение № 4301 от 23.12.2016г. по в. т. дело № 4365/2016г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, с което е допълнено определение № 3720 от 08.11.2016г. по същото дело като ищецът /въззивник/ [фирма] е осъден да заплати на ответника /въззиваем/ [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 14 100 лв. – разноски пред СГС и сумата 16 800 лв. – разноски пред САС.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че изводът на въззивния съд, че ответникът не е имал процесуална възможност да заяви искането си за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК и да представи доказателства за извършването им поради прекратяване на производството по делото, е неправилен и постановен при нарушение на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Излага съображения, че за да бъдат присъдени разноски, искането е следвало да бъде направено преди определението за прекратяване на производството, като най-късно до този момент е следвало да се представят и доказателства за направените разноски. Частният жалбоподател поддържа, че представянето на доказателства е допустимо само в рамките на висящото производство, но не и след неговото приключване, като се позовава на практика на ВКС – определение № 636/18.11.2015г. по ч. гр. д. № 5253/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и определение № 106/13.02.2015г. по ч. гр. д. № 7396/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Релевира доводи, че въззивният съд не е съобразил направените от въззивника оспорвания на представени от въззиваемия доказателства във връзка с договора за адвокатски услуги и направения паричен превод, както и неправилно е приел, че претендираното адвокатско възнаграждение не е прекомерно. Частният жалбоподател моли определението да бъде отменено, евентуално размерът на разноските да бъде намален поради прекомерност и претендира присъждане на направените за настоящото производство разноски в размер общо 1 236 лв., от които адвокатско възнаграждение в размер 1 200 лв. и държавна такса в размер 36 лв.
Ответникът по частната жалба [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. В. А. Р. оспорва частната жалба и релевира доводи за нейната неоснователност и правилност на определението на САС. Поддържа становище, че когато основанието за прекратяване на производството е по причина извън поведението на ответника, то искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване по чл. 248 ГПК. Позовава се на практика на ВКС – определение № 309/05.10.2011г. по гр. д. № 192/2011г. на ВКС, ГК, І г. о. и определение № 162/11.07.2016г. по ч. гр. д. № 2632/2016г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. Относно представените писмени доказателства ответникът излага съображения, че нито разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, нито съдебната практика предполагат диференциране на размера на разноските, които ще бъдат присъдени на ответника, в зависимост от момента, в който е прекратено производството по делото. Ответникът моли частната жалба да бъде оставена без уважение, определението на САС да бъде потвърдено и претендира присъждане на направените за настоящото производство разноски в размер 1 200 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Частната жалба е допустима – депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
С решение № 921/25.05.2016г. по т. дело № 2848/2013г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 20 състав са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] и [фирма] искове с правно основание чл. 95, ал. 1, т. 1 ЗАПСП за установяване, че в определен период [фирма] е извършило нарушение на придобитите от [фирма] по договор за лицензия от 16.07.2012г. изключителни авторски права върху литературно произведение /сценарий/ за аудио-визуално произведение /телевизионно предаване с наименование Striscia la Notizia/ и върху създадените аудио-визуални произведения, представляващи телевизионни предавания с наименование Striscia la Notizia, чрез преработването им в аудио-визуални произведения с наименование Господари на ефира и предоставянето им за излъчване, както и че в същия период [фирма] е нарушило посочените авторски права чрез излъчване в ефира на Нова телевизия на аудио-визуални произведения, представляващи телевизионни предавания с наименование Господари на ефира, създадени чрез преработка на литературно произведение /сценарий/ на аудио-визуално произведение с наименование Striscia la Notizia и на съществуващи аудио-визуално произведение с наименование Striscia la Notizia. С решението на СГС [фирма] е осъдено да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 2 ГПК разноски по делото в размери, както следва: на [фирма] сумата от 24 500 лв.; на [фирма] сумата 14 100 лв.
Ищецът [фирма] е обжалвал първоинстанционното решение и по повод подадената от него въззивна жалба е образувано въззивно производство по в. т. дело № 4365/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, 6 състав. С молба вх. № 15685/02.11.2016г. въззивникът [фирма] /ищец в първоинстанционното производство/ на основание чл. 233 ГПК се е отказал изцяло от предявените искове срещу [фирма] и [фирма] и е поискал обезсилване на решението на СГС и прекратяване на производството. Препис от молбата за отказ от исковете не е изпращан на ответниците. С определение № 3720/08.11.2016г. по в. т. дело № 4365/2016г. въззивният съд е обезсилил обжалваното решение на Софийски градски съд и е прекратил производството по делото поради извършения отказ от исковете.
С молба вх. № 17093/22.11.2016г. въззиваемият [фирма] /ответник в първоинстанционното производство/ е поискал допълване на определението като му бъдат присъдени направените разноски за двете съдебни производства, съответно 14 100 лв. – за производството пред СГС и 16 800 лв. – за производството пред САС. С молбата по чл. 248 ГПК въззиваемият е представил договор за правна защита и съдействие от 01.11.2016г. с уговорено адвокатско възнаграждение 14 000 лв. без ДДС или 16 800 лв. с ДДС и извлечение от сметка от системата за интернетбанкиране на [фирма] за платено адвокатско възнаграждение в размер 16 800 лв. на 15.11.2016г.
В писмено становище вх. № 18737/20.12.2016г. въззивникът [фирма] е оспорил молбата относно претендираните разноски за въззивното производство в размер 16 800 лв. и е инвокирал възражения, че искането и представянето на доказателства за разноски е несвоевременно, тъй като е направено след определението за прекратяване, а писмените доказателства са частни документи, нямат достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК, поради което са непротивопоставими на ищцовата страна. Въззивникът поддържа и становище, че претендираните разноски не следва да се присъждат, тъй като получател на възнаграждението е трето лице – Адвокатско дружество „Р. и партньори”, като в договора не е посочено, че задълженията ще се изпълняват от адв. В. Р., както и поради това, че част от задълженията – „процесуално представителство” не могат да бъдат изпълнени с оглед развитието на въззивното производство. Направено е и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
За да допълни определението и присъди исканите разноски за двете инстанционни производства, въззивният съд е приел, че молбата по чл. 248 ГПК и представените с нея доказателства не са преклудирани, тъй като насрещната страна [фирма] не е имала процесуална възможност да заяви искането си за присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК по причина прекратяване на делото, защото съдът не й е връчил молбата по чл. 233 ГПК, доколкото законът не предвижда подобно задължение, и се е произнесъл в закрито заседание. Съдебният състав е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК не поставя изискване за вида и характера на направените по делото разноски, поради което с оглед липсата на законови ограничения е направил извод, че ответникът има право на всички разноски по прекратеното производство.
Относно размерът на присъдените разноски въззивната инстанция е констатирала, че ищецът изрично е заявил, че не възразява разходът в размер 14 100 лв. да бъде присъден от съда. Възражението, че договорът не е във връзка с осъщественото процесуално представителство по делото от адв. В. Р., е прието за неоснователно поради това, че не съответства на представените доказателства, включително договор с Адвокатско дружество „Р. и партньори” и процесуално представителство и пред първата инстанция.
Възражението на въззивника /ищец/, че договорът за правна защита, фактурата за уговореното възнаграждение и извлечението от сметка са съставени от молителя при злоупотреба с права и за целите на производството по чл. 248 ГПК, е прието за неоснователно по съображения, че договорът за правна защита и съдействие е сключен на 01.11.2016г. преди датата на депозиране на молбата от ищеца за отказ от иска по чл. 233 ГПК, а заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение с банков превод е извършено на 15.11.2016г. преди връчване на [фирма] на определението за прекратяване на производството, като е посочено и основанието за плащане.
За неоснователно е прието и възражението за прекомерност на уговорения адвокатски хонорар. За да стигне до този извод, въззивният съд е съобразил предмета на делото, неговата фактическа и правна сложност, която се признава от ищеца, предвид договореното от него и заплатено адвокатско възнаграждение в по-висок размер – 18 000 лв. за първоинстанционното производство. Съдебният състав е приел, че разноските по прекратеното по причина поведението на ищеца производство са дължими в пълен размер на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, като е без значение обстоятелството, че производството е прекратено преди провеждане на открито заседание.
Определението на Софийски апелативен съд е правилно.
Д. на частния жалбоподател за неправилност на извода на въззивния съд, че ответникът не е имал процесуална възможност да заяви искането си за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК и да представи доказателства за извършването им поради прекратяване на производството по делото, е неоснователен.
В разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК законодателят е уредил правото на разноски на ответника по иска като своеобразна санкция в тежест на ищеца поради неоправдано заведеното дело срещу него, станало причина последният да извърши разноски за организиране и провеждане на правната си защита по спора. Посочените разопредби не разграничават хипотезите на първоинстанционно и въззивно производство, поради което намират приложение и в двете съдебни производства. Правната норма на чл. 78, ал. 4 ГПК предвижда правото на ответника на разноски и при прекратяване на делото без да установява краен срок, до изтичането на който искането за присъждане на разноски следва да бъде предявено пред съда. Доколкото в разпоредбите на ГПК не е установен краен срок за предявяване на искането за присъждане на разноски /нито чл. 78, ал. 4 ГПК, нито чл. 81 ГПК или други правни норми/, приложение следва да намери общото правило, съгласно което страните са длъжни да изчерпят всички свои процесуални искания до приключване на устните състезания пред съответната инстанция, като в същия срок следва да бъдат представени и доказателствата за извършените разноски. Ответникът не е длъжен да включи подобно искане в отговора на исковата молба, нито въззиваемият във въззивното производство има задължение да претендира присъждане на разноски в отговора на въззивната жалба. Допустимо е разноските да бъдат направени в хода на първоинстанционното, респективно въззивното производство след подаване на отговорите, поради което доказателствата за разноските могат да бъдат представени в същия срок – до приключване на устните състезания пред съответната инстанция.
При отказ от иска, заявен от ищеца – въззиваем пред въззивния съд след подаване на отговора на въззивната жалба, след определението в подготвителното заседание по чл. 267 ГПК и насрочване на делото за открито заседание, но преди провеждане на откритото заседание, е налице хипотеза на обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по причина, която не е пряко свързана с процесуалното поведение на ответника. При отказ от иска препис от молбата не се връчва на ответника, тъй като не се изисква съгласието му за обезсилване на решението и прекратяване на производството. В посочената хипотеза и прекратяване на производството в закрито заседание ответникът – въззиваем не разполага с възможност да изрази становище по искането и да заяви претенция за присъждане на направените разноски, нито разполага с възможност да представи доказателства за извършването им. За приключване на производството по делото ответникът, респективно въззиваемият узнава с получаването на препис от определението за прекратяване. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че ответникът – въззиваем има право да реализира правото си на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК за въззивното производство и да представи съответните доказателства пред въззивния съд с молба, подадена по реда и в срока по чл. 248 ГПК. Правото на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК за първоинстанционното производство в посочената хипотеза също може да се реализира с молба пред въззивната инстанция, представена в срока по чл. 248 ГПК, но искането за тези разноски следва първоначално да бъде заявено и доказателствата да бъдат представени пред първоинстанционния съд до приключване на устните състезания. В този смисъл е трайната практика практика на ВКС, обективирана в множество определения по чл. 274, ал. 3 ГПК и чл. 248 ГПК, например определение № 101/12.03.2012г. по гр. д. № 102/2012г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 438/17.07.2009г. по ч. т. д. № 352/2009г. на ВКС, ТК, I т. о.; определение № 309/05.10.2011г. по гр. д. № 192/2011г. на ВКС, ГК, I г. о., определение № 736/23.12.2010г. по ч. гр. д. № 689/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 168/22.06.2015г. по гр. д. № 981/2015г. на ВКС, ГК, II г. о. и други.
Въззивният съд правилно и в съответствие с постоянната практика на ВКС, е приел, че молбата по чл. 248 ГПК и представените с нея доказателства не са преклудирани, тъй като насрещната страна [фирма] не е имала процесуална възможност да заяви искането си за присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК поради невръчването на препис от молбата по чл. 233 ГПК и произнасяне на съда в закрито заседание.
Д. на частния жалбоподател, че въззивният съд не е съобразил направените от въззивника оспорвания на представени от въззиваемия доказателства във връзка с договора за адвокатски услуги и направения паричен превод с оглед антидатиране на документите, е неоснователен. Въззивната инстанция при постановяване на определението по чл. 248 ГПК е обсъдила всички релевирани от въззивника в отговора на молбата по чл. 248 ГПК възражение и доводи. В случая въззиваемият – ответник по иска е представил с молбата за присъждане на разноски договор за правна защита и съдействие, сключен на 01.11.2016г., т. е. преди постановяване на определението за прекратяване на производството по делото и преди подаване на молбата за отказ от иска, поради което правилно е прието, че посоченото в договора адвокатско възнаграждение, за което е представено и извлечение от сметка от системата за интернетбанкиране на [фирма] за извършеното плащане, следва да бъде присъдено. Плащането на адвокатското възнаграждение е извършено на 15.11.2016г., т. е. преди връчване на препис от определението за прекратяване на производството, като в платежния документ е посочено и основанието – фактура № 476/01.11.2016г., в която е отразено „адвокатски хонорар за изготвяне и подаване на отговор на въззивна жалба и осъществяване на процесуално представителство пред САС по т. дело № 4365/2016г./. Въз основа на изложените съображения и съобразявайки доказателствата в тяхната взаимна връзка, настоящият съдебен състав счита, че документите не са антидатирани и с тях се установява, че претендираните разноски са платени. Процесуалният представител на въззиваемият [фирма] адв. В. Р. е извършил процесуални действия във връзка с подадената въззивна жалба, като е подал обемен отговор и се е подготвил за въззивното производство.
Разноските за първоинстанционното производство са претендирани и доказани своевременно в производството пред Софийски градски съд, но тъй като решението е било обезсилено законосъобразно са присъдени с определението по чл. 248 ГПК от въззивната инстанция.
Правилно въззивният съд е приел за неоснователно възражението на [фирма], че представеният пред САС договор не е във връзка с осъщественото процесуално представителство по делото от адв. В. Р.. В настоящия случай адв. В. Р. е управляващ съдружник на Адвокатско дружество „Р. и партньори”, поради което извършените от него пред въззивната инстанция съдопроизводствени действия са от лице с представителна власт и в този смисъл не са в противоречие на разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ЗА.
Законосъобразни и обосновани са и аргументите на съдебния състав относно неоснователността на възражението за прекомерност на уговорения адвокатски хонорар. Съдът не е длъжен винаги при искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер от уговореното адвокатско възнаграждение. Приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е в зависимост от действителната правна и фактическа сложност на делото, която в конкретния случай е преценена от въззивната инстанция. В подкрепа на извода, че уговореното адвокатско възнаграждение не е прекомерно, правилно съдебният състав е съпоставил претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение на уговореното от въззивника [фирма] адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Предвид изложените съображения, настоящият състав приема, че определението на Софийски апелативен съд е правилно, поради което трябва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора разноски на частния жалбоподател не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК частният жалбоподател трябва да заплати на ответника [фирма] направените разноски за настоящото производство в размер 1 200 лв.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговската колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 4301 от 23.12.2016г. по в. т. дело № 4365/2016г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], СО – район „Т.”, Административна сграда на НДК, площад „България” № 1 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], СО- район „С.”, [улица], ет. 3 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/ – платено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: