О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 166
гр. София, 28.09. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова ч. гр. дело № 3018/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. Н. И., [населено място], К. Л. Х., [населено място], и Е. Л. З., [населено място], чрез процесуалните им представители адвокат Т. Л. и адвокат С. Л., срещу определение № 709/27.06.2018г. по ч. гр. д. № 315/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд. Касаторите поддържат, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Твърди се, че ВКС трябва да се произнесе по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, формирали решаващите изводи на първоинстанционния съд – Самоковски районен съд, по гр. д. № 312/2016 г., а именно : в случаите, когато първоинстанционният съд, който следва да разгледа спор по същество, изготви непълен доклад, когато не укаже на страните, че не сочат доказателства по наведени от тях твърдения, когато самите наведени твърдения са неясни, настъпва ли преклузия на факти, заявени в това производство при предявен впоследствие установителен иск за собственост; какви са правомощията на въззивния съд – Софийски окръжен съд, по гр. д. № 417/2017 г., когато установи, че първоинстанционното решение е постановено при неизяснена фактическа и правна обстановка; Софийски окръжен съд, произнесъл се с обжалваното определение за прекратяване на производството поради недопустимост, следва ли да се произнесе по наведени от частния жалбоподател твърдения и доводи по допустимостта и основателността на предявения иск; следва ли да се отведе докладчикът по ч. гр. д. № 315/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд – съдия Р. Д., участвала в гр. д. № 417/2017 г. по описа на Софийски окръжен съд. Жалбоподателите твърдят, че не е настъпила преклузия на факти, твърдения, доводи и възражения по основателността на иска в производството по гр. д. № 312/2016 г., тъй като по приключилото дело въззивният съд не е изпълнил процесуалните си задължения в съответствие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС – не е отстранил неяснотите относно различните твърдения във връзка с процесния имот, не е указал, че за някои факти не се сочат доказателства, не е събрал всички относими и допустими доказателства, съответно не е изяснил фактическата обстановка и правната страна на спора. Съдопроизводствените действия не са извършени точно и процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото й да попълни делото с относими към спорното право доказателства. Сочи се противоречие с решение № 15/16.02.2017 г. по гр. д. № 60077/2016г., ВКС, ІІ г. о.
Ответниците по жалбата И. П. К. и С. Н. К., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат Е. В., твърдят,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл.274, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното:
С обжалваното определение е оставена без уважената частната жалба на настоящите касатори срещу определение № 290/09.05.2018 г. по гр. д. № 382/2018 г. по описа на Самоковски районен съд. С последното е прекратено на основание чл.130 ГПК производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
Въззивният съд е приел, че жалбоподателите са предявили срещу И. П. К. и С. Н. К. положителен установителен иск за собственост реална част от 20 кв.м. от имот с идентификатор 65231.910.450, целия с площ 245 кв. м. , разположени в и по цялата южна граница с имот с идентификатор 65231.910.454 – собственост на ответниците. С решение № 50/05.05.2017 г. по гр. д. № 312/2016 г. на Самоковски районен съд /потвърдено с решение № 370/15.11.2017 г. по гр. д. № 417/2017 г. на Софийски окръжен съд/, е признато за установено по иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР по отношение на Е. Л. З., К. Л. Х. и Н. Н. И., че към момента на изготвяне на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрена със заповед № РД – 18 – 3/27.01.2005 г. на изпълнителния директор на ОГКК – София област, ищците И. П. К. и С. Н. К. са собственици на 20 кв. м., представляващи част от УПИ XXXIII -1749, с идентификатор № 65231.910.454, показан между т. 1 – 2 – 3 – 6 – 1 на комбинирани скици 1 и 2 към заключението на в. л. Д., погрешно заснет като част от поземлен имот с идентификатор № 65231.910.450, собственост на ответниците /жалбоподатели в настоящето производство/, като действителната имотна граница между имотите с идентификатори № 65231.910.454 и № 65231.910.450 съвпада с имотната граница по кадастралната основа на РП на [населено място] от 1964 г., графично отразена по линията между т. 3 – 6 на комбинираната скица – проект 2 на вещото лице, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението. С влязлото в сила съдебно решение е разрешен спорът относно собствеността върху процесния недвижим имот, поради което не подлежи на пререшаване. Предявеният установителен иск цели да отрече съдебно признатото право. Страните са адресати на силата на пресъдено нещо по предходното дело – т. е. налице е обективно и субективно тъждество. Ищците въвеждат вече заявени по предходното дело факти, а не се позовават на новонастъпили обстоятелства, съставляващи основание за придобиване на собствеността след формиране на силата на присъдено нещо. В приключилото производство по гр. д. № 312/2016 г. на Самоковски районен съд те е следвало да изчерпят всичките си възражения против основанията, на които ищците /ответници по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК/ основават вещното си право. Претендиране на признатото със съдебния акт право означава подновяване на спора, което е недопустимо.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следното:
Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първите два въпроса са неотносими, тъй като не са били включени в предмета на спора и не са предопределили изводите на въззивния съд за недопустимост на предявения установителен иск поради формирана сила на пресъдено нещо между същите страни по отношение на спорните 20 кв. м. По съществото си те представляват оплаквания за допуснати от съдилищата по приключилите гр. д. № 312/2016 г. и гр. д. № 417/2017 г. процесуални нарушения във връзка със събирането, преценката и обсъждането на доказателствата в производството по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, съответно за постановяване на решенията при неизяснена фактическа и правна обстановка. Тези оплаквания не могат да се разглеждат в настоящето производство за проверка допустимостта на касационното обжалване на обжалваното определение, постановено в производството по предявения установителен иск за собственост. Сочените процесуални пропуски на страните или на съда по приключилите дела, довели до непълнота или противоречия във връзка с доказателствения материал, не могат да послужат за основание за завеждане на нов иск със същия предмет. В процеса по чл. 54, ал. 2 ЗКИР жалбоподателите като ответници по иска е следвало да оспорят всички основания, на които ищците са претендирали вещното си право, както и да заявят самостоятелните си придобивни основания. Незаявените доводи, твърдения и възражения се преклудират, независимо дали обосноваващите ги факти са били известни на страната, или не. След установяване със сила на присъдено нещо, че правото на собственост към определен момент съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникнали преди този момент, тъй като това би довело до пререшаване на спора, което е недопустимо. При новонастъпили или новооткрити обстоятелства процесуалният закон урежда в полза на страна или необходим другар извънинстанционното производство по отмяна по чл. 303 и сл. ГПК. Посоченото решение № 15 от 16.02.2017 г. по гр. д. № 60077/2016 г., ВКС, ІІ г. о. е неотносимо, тъй като засяга условията, при които настъпва преклузия за въвеждане на възражения и сочене на доказателства в производството по висящ търговски спор и правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. По въпроса за правомощията на въззивната инстанция при проверка за допустимост и основателност на иска, също е налице установена съдебна практика – ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното определение.
По въпроса за прилагане на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 ГПК следва да се посочи, че участието на съдия при разглеждане на делото в нарушение на чл. 22 ГПК не води до нищожност или недопустимост на съдебния акт, а е основание за атакуването му като неправилен, поради опасение за предубеденост на състава, който иначе е законен – ТР № 13/1976 г., ОСГК, ВС, без обаче да представлява абсолютно основание за отмяна на акта. В случая посоченият съдия е участвал в състава, постановил съдебно решение по предходното дело и в състава по последващото дело между същите страни, установил процесуална пречка от категорията на обсолютните /сила на пресъдено нещо/ за постановяване на акт по същество поради констатирана идентичност на спора.
С оглед горното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението.
Предвид изхода на настоящето производство по чл. 274, ал. 3 ГПК и направеното в отговора на частната жалба искане, жалбоподателите следва да заплатят разноски на ответниците по частната жалба в размер на по 500 лева за всеки от тях – възнаграждение за адвокат, съобразно представените към отговора адвокатски пълномощни и договори за правна защита и съдействие.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 709 от 27.06.2018 г. по ч. гр. д. № 315/2018 г. по описа на Софийски окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Н. И., К. Л. Х. и Е. Л. З. да заплатят на И. П. К. – 500 лева и на С. Н. К. – 500 лева, разноски за производството по чл.274, ал. 3 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: