О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
София, 01.03. 2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 503/2009 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК, във вр. с чл.121 ГПК.
Образувано е по подадена от адв. Х, в качеството му на пълномощник на В. В. К., Д. М. К. и М. М. К. и тримата от гр. К. частна жалба против въззивно определение на Софийски апелативен съд № 409 от 06.04.2009 год. по ч.гр.д. № 700/2009 год., с което е потвърдено определение на Кюстендилския окръжен съд от 06.02.2009 год., по гр. д. № 462/2008 год. за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на СГС, на осн. чл.105 ГПК, във вр. с чл.119, ал.3 ГПК.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение по съображения за допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила- чл.115 ГПК, чл.105 ГПК и чл.235 ГПК и на материалния закон. Частните жалбоподатели, чрез процесуалния си представител адв. Х поддържат, че доколкото с предявения от тях в субективно съединяване срещу ”И” З. главен иск се цели обезщетяване на причинените им в резултат на настъпила от ПТП смърт на общия им наследодател неимуществени вреди, то независимо от правното основание на същия –чл.226, ал.1 КЗ, се касае до висящо производство по иск за непозволено увреждане по см. на чл.45 ЗЗД, във вр. с чл.52 ЗЗД, какъвто е и предявеният срещу прекия причинител на вредите С. Е. К. при условията на евентуалност иск.
Ответникът по частната жалба – ”И” З. в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК е възразил по основателността и.
В инкорпорирано в съдържанието на настоящата жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК частният жалбоподател поддържа, че даденото от въззивната инстанция разрешение във вр. с приложение на специалното процесуално правило на чл.115 ГПК, обусловило крайния правен резултат по делото е в противоречие с трайно установената съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание критерия за селекция по т. 2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, ТК като взе предвид доводите на страните, във вр. с инвокираните оплаквания и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на контрол пред ВКС съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно, обаче, е поддържаното от частния жалбоподател искане за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е възприел за основано на процесуалния закон – чл.105 ГПК, определението на първоинстанционния съд, с което направеният от ответника по главния иск – ”И” З. в срока по чл.131 ГПК отвод за местна подсъдност е уважен с произтичащите от същия правни последици.
Счетено е, че доколкото предявеният от ищците, настоящи частни жалбоподатели иск с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД срещу деликвента С. Е. К. е при условията на евентуалност, то от значение е общата местна подсъдност на главния иск, поради което специалната местна подсъдност, въведена с чл.115 ГПК за искове, произтичащи от непозволено увреждане, не намира приложение.
Следователно поставеният от частните жалбоподатели въпрос на процесуалното право, попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, към което законово правило нормата на чл.274, ал.3 ГПК препраща.
Обстоятелството, че заявеният от ищците, както това изрично е посочено от същите в исковата молба, главен иск основан на чл.226, ал.1 КЗ е срещу ответника- застраховател на гражданската отговорност на деликвента К. ”И” З. , обосновава правен извод, че в случая при направеното в срок от последния възражение за неподсъдност на спора на КОС, приложение намира общото правило на чл.105 ГПК, щом по делото е било безспорно, че предпочетеният ответник, като търговец няма клон в района на Кюстендилския окръжен съд и като е съобразил горното въззивният съд е приложил процесуалния закон в съответствие с цитираната с касационната жалба съдебна практика на ВКС, ТК определения: № 105 от 27.02.2009 год., по ч.т.д. № 9/2009 год.; № 56 от 12.02.2009 год., по ч.т.д. № 407/2008 год. и определение № 159 по ч. т. д. № 20/2009 год.
Доколкото за приложеното решение на Великотърновския апелативен съд от 01.11.2007 год., по гр.д. № 515/2007 год. липсват данни да е влязло в сила, то по съображения, че не се включва в създадената от съдилищата съдебна практика, същото не следва да бъде обсъждано.
Следователно поддържаното основание за селекция, въведено с т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК в случая не е налице, а това само по себе си- отсъствие на допълнителната предпоставка на закона, е достатъчно, за да се отрече основателността на искането за допускане частната касационна жалба до разглеждането и по същество от касационната инстанция.
Необходимо е в тази вр. да се посочи, че даденото от Софийски апелативен съд разрешение за характера на предявения срещу ответника – застраховател иск по чл.226, ал.1 КЗ също е в съгласие с трайно установената съдебна практика на ВКС, служебно известна на настоящия съдебен състав.
Обстоятелството, че законодателят е предоставил на разположение на пострадалия едно имуществено притезателно право да претендира пряко от застрахователя на гражданската отговорност на деликвента обезщетение за понесените в резултат на осъщественото непозволено увреждане, вреди не обосновава правен извод, че отговорността на застрахователя не е договорна, а произтича също от деликта.
Вярно е, че прякото право на обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ е функционално обусловено от правото на деликтно обезщетение, но не е идентично с него, нито съществуващото помежду им съотношение е на субсидиарност и аргумент в подкрепа на изразеното становище е липсата на солидарна отговорност на застрахователя и деликвента.
Що се касае до наличието на предявен от ищците, настоящи частни жалбоподатели, иск и срещу прекия причинител на реализираното ПТП, основан на чл. 45, ал.1 ЗЗД, то последователната практика на ВКС е, че поради евентуалния характер на същия подсъдността му следва подсъдността на главния иск, а не е определяща по отношение на него, което Софийски апелативен съд отново е съобразил.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция, ответникът ТД ”И” З. , с молба вх. № 8877/12.10.2008 год. е поискал присъждане на деловодни разноски в размер на 5 488 лв.. В депозирания в срока по чл.276, ал.1 ГПК отговор на частната жалба от 16.06.2009 год., ответното ТД , обаче, въобще не е претендирало същите, нито е представило доказателства за извършени към този момент такива, поради което представените с горепосочената молба- фактура № 397от 06.10.2008 год. и преводно нареждане от 16.10.2009 год. на ОББ-клон”С”, по арг. от чл.276 ГПК, са правно ирелевантни.
Водим от тези съображения , настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Софийски апелативен съд № 409 от 06. 04. 2009 год. по ч. гр. д. № 700/2009 год., по опаси на с.с.
ОСТАВЯ без уважение, като неоснователно, искането на ТД ”И” З. , със седалище гр. С. за присъждане на деловодни разноски в размер на 5 448.00 лв. за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: