4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
[населено място] ,19,02,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари,през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2121 / 2015 и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. З. – Г. против решение № 75/17.03.2015 год. по гр.д.№ 704 / 2014 год. на Кюстендилски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 408/05.08.2014 год. по гр.д.№ 2357/2013 год. на Кюстендилски районен съд. С потвърденото решение са уважени, предявените по реда на чл. 422 ал.1 ГПК от И. Т. И. против касаторката, искове за установяване вземане на ищеца от ответницата, на основание чл.240 ал.1 ЗЗД , в размер на 20 000 лева – подлежаща на връщане по договор за заем от 28.09.2012 год. сума, ведно със законната лихва върху същата от предявяването на исковата молба, както и сумата от общо 738 лева – мораторна лихва за забава в изплащането на главницата , съответно върху 10 000 лева от същата, за периода 28.12.2012 год. – 02.07.2013 год. и за останалите 10 000 лева, за периода 16.04.2013 год. – 02.07.2013 година. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.240 ал.1 ЗЗД – тъй като договорът за заем, противно на реалния му характер, е приет за сключен без доказателство за предаване на сумата от заемодателя на заемополучателя.Твърди се и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради недопуснати по молба на ответницата свидетелски показания, за които не счита ,че е била приложима забраната на чл. 164 ал.1 т.3 ГПК.
Ответната страна – И. Т. И. – не е депозирала становище по касационната жалба .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищецът претендира вземане от договор за заем, като твърди, че самият договор съставлява и доказателство за реалното предаване на сумата на ответницата.В отговора на исковата молба ответницата се е позовавала на несключен договор за заем, поради неполучена сума от 20 000 лева, паралелно твърдейки привидност на същия, но без конкретизиране на обстоятелства във връзка с привидността и вида й / абсолютна или относителна симулация /.Искане за допускане на свидетели е направено в първото съдебно заседание, за установяване къде е подписан договора / без пояснение за значението на това обстоятелство, с оглед възражението за несключен договор /, както и че при подписването не е имало реално предаване на сумата, поради което и договорът съставлява само обещание за предоставянето й. Съдът е отказал допускане на свидетели, на основание чл.164 ал.1 т.3 ГПК, предвид стойността на договора.
За да уважи главния иск,основан на чл.240 ал.1 ЗЗД – за установяване вземане на ищеца към ответницата,на основание договор за заем,в размер на 20 000 лева, въззивният съд, макар да е обсъдил и съдържанието на депозираното от А. З. възражение по чл.414 ГПК, че „сумите са изплатени„, на което се е позовал първоинстанционният съд, решаващите си изводи за дължимост на сумата е основал единствено на клаузата на чл.1 от сключения договор,като свидетелстваща,предвид използван в същата израз и конкретна глаголна форма,за реално предаване на сумата от 20 000 лева.Предвид това, представянето на отделна разписка за предоставяне на сумата е счетено ирелевантно.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът не е формулирал въпрос , в съответствие със задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС – включен в предмета на спора и обосновал решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за правилността на въззивното решение не съставлява такъв въпрос. Настоящият състав е оторизиран единствено да конкретизира и уточни формулиран въпрос,не и да го извежда изцяло от обстоятелствената част на изложението,нито от цитираната в същото съдебна практика. Неформулирането на правен въпрос е достатъчно да обуслови недопускане на касационното обжалване.
Впрочем, въззивното решение не противоречи на посочените от касатора решения, задължителна за въззивния съд съдебна практика. Съдът не е отрекъл реалния характер на договора за заем и сключването му с предаването на сумата от заемодателя на заемополучателя, респ. не е приел разпределение на доказателствената тежест, различно от действително дължимото, поради което и изводите му не противоречат на реш.№ 174 по гр.д.№ 5002 / 2008 год. на ІV г.о. на ВКС и реш.№ 69 по гр.д.№ 584 / 2010 год. на ІІІ г.о. на ВКС.Решението се основава на възприемане съдържанието на конкретната клауза на чл.1 от договора, като установяваща предаване на сумата, съответно тълкуване на израз в същата в подкрепа на такъв извод. В този смисъл съдържанието на самия договор е възприето като съставляващо и доказателство за предаването на сумата, а последното е юридическия факт, обуславящ сключването на договора. Исканият от ответницата свидетел,недопускането на който страната е визирала като процесуално нарушение във въззивната си жалба, формално е посочен да установи „обстоятелства, при които е сключен договора, с оглед действителната обща воля на страните, характера на преговорите и взаимоотношенията помежду им”, които не са конкретизирани в спора, като относими към установяване действителното съдържание на сключен договор за заем, а за установяване непредаване в собственост от заемодателя на заемополучателя на сумата от 20 000 лева.Следователно, дори да би бил формулиран процесуален въпрос относно приложимостта на чл.164 ал.1 т.3 ГПК, при това такъв,който да не би бил по правилността на въззивното решение, преценима на основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК, необоснован би се оказал допълнителния селективен критерий, с реш. № 524 по гр.д.№ 167/2011 год. на ІV г.о. на ВКС.В същото допустимостта на свидетеля е възприета не за оспорване сключването на договор на стойност над 5 000 лева, а за смисъла на постигнатите договорености,за съдържанието на действителната обща воля, като изводимо и от обстоятелствата при които е сключен договора, характера на преговорите, изпълнение задълженията на страните след сключването му и пр..В този смисъл,цитираната практика е относима към правилата за тълкуване на договорите,с цел прилагане, а не отричане правните им последици като сключени договори, както и за установяване на допълнителни уговорки, невключени в договора, но не със съдържание, изключващо действието му, каквото ответницата цели с установяване факта на постигнато между страните съгласие за последващо, неизвършено към момента на подписването на договора, предаване на сумата и издаване на разписка за това. Както се посочи по-горе, обстоятелства във връзка с привидността на сделката, в аспект на различно от посоченото правно основание за договарянето на сумата или на пълното отричане на такова, не са конкретизирани. Решенията на административните съдилища не формират съобразима съдебна практика по чл.280 ал.1 ГПК. Приложеното решение № 7 по т.д.№ 116 / 2012 год. на Търговищки окръжен съд не е установено да е влязло в сила.Доколкото в същото е цитирано решение, задължителна за въззивния съд съдебна практика – № 174 по гр.д.№ 5002/2008 год. на ІV г.о. на ВКС,неотносимостта на разрешения в същото правен въпрос спрямо съдържанието на решаващите мотиви на въззивното решение е коментирана по – горе.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 75 / 17.03.2015 год. по гр.д.№ 704 / 2014 год. на Кюстендилски окръжен съд .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :