О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
гр. София, 02.10. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова ч. гр. дело № 3047/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. А. И., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Д. С., срещу определение № 12953 от 07.06.2018 г. по ч. гр. д. № 5845/2018 г. по описа на Софийски градски съд. В частната касационна жалба се правят оплаквания, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, предл. 2 и т. 3 ГПК. Формулирани са следните процесуалноправни въпроси: искане за установяване на факт с правно значение ли е искането за установяване обема (физическите параметри, количествените показатели) на присъденото с решението, когато съдебният изпълнител не изпълнява точно влязлото в сила съдебно решение – изнася на публична продан идеална част, без съдът да е постановявал това; не представлява ли отказ от правосъдие за защита на заинтересованата страна срещу фактическото намаляване обема на присъденото, след като неуспешно е обжалвала отказа на съдебния изпълнител и след като е искала, също неуспешно, тълкуване на влязлото в сила решение; след като има влязло в сила съдебно решение по делбено производство, допустимо ли е във фазата на изпълнителното производство някоя от страните – съделители да предяви собственически претенции върху част от имота, предмет на делбата, които не е предявила в делбеното производство. Като материалноправни въпроси се поставят следните : при наличие на две различни описания на присъденото, решаващо ли е в този случай обстоятелството, че обектът по едно от описанията не съществува и никога не е съществувал, а по другото описание съществува реално в обективния свят; допустимо ли е съдебният изпълнител да игнорира факта, че решаващият съд е приел, че независимо от разминаванията в описанието, имотите са идентични. Касаторът твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; решени са в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз; от значение са за точното прилагане на закона и съдържат очевидна неправилност. Очертаният предмет в исковата молба не е факт с правно значение – не се цели изменение или излизане извън обема на влязлото в сила решение, а стриктното му и точно изпълнение – посочване по несъмнен начин физическия обем на вещта, която съделителите имат право да продадат и която съдебният изпълнител е длъжен да изнесе на публична продан. Съдът не е постановявал да се изнесе на публична продан идеална част от дворното място и съдебният изпълнител няма право по свое усмотрение да променя параметрите на съдебното решение.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното:
С обжалваното определение е потвърдено определение № 377135 от 02.04.2018 г. постановено по гр. д. № 16621/2018 г. на Софийски районен съд, с което е върната искова молба вх. № 2006320/2018 г., предявена от А. А. И. срещу [фирма], [населено място], като процесуално недопустима и е прекратено производството по делото.
Въззивният съд е приел, че с решение по гр. д. № 748/2005 г. на Софийски районен съд е изнесен на публична продан недвижим имот – сградата и дворното място, в което е построена, представляващо имот пл. № 661 от кв. 7, при съседи: Бона Т., Е. Д. и шосе, а по скица: УПИ ХІІІ – 661, при съседи: УПИ ІІ – 662, УПИ ХІІ – 663 и шосе. Въз основа на съдебното решение е образувано изпълнително дело № 20148480400724, по което в първите три случая на публична продан е обявена сградата и цялото дворно място, а последващите продажби по искане на ответника [фирма] са обявени само относно 579/1091 ид. ч. от дворното място. Настоящето производство е образувано по иск на А. А. И. за установяване на конкретен факт – кои са обектите, за които е допусната делбата по гр. д. № 748/2005 г. по описа на Софийски районен съд и относно които е постановено изнасяне на публична продан. Съгласно чл. 124, ал. 4 ГПК може да се предяви иск за установяване съществуване или несъществуване на факти с правно значение, но само в случаите, предвидени в закона. Фактът, който цели да установи ищецът по делото, няма такъв характер, тъй като не съществува нарочна законова разпоредба, регламентираща тази възможност. С влязлото в сила решение по допускане и извършване на съдебната делба са определени обектите, които се допускат до делба, между кои лица и при какви квоти. Между страните е налице сила на пресъдено нещо по спора, като е недопустимо в ново исково производство отново да се пререшава този въпрос на основание чл. 299, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следното:
Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма.
В случая първият въпрос е релевантен за изложените от въззивния съд мотиви и с обуславящо значение за изхода на спора. Съгласно установената практика на ВКС факт с правно значение е всеки факт, релевантен за дадено гражданско правоотношение, който може да бъде установен в производството относно това правоотношение, но не и в самостоятелно производство по реда на чл. 124, ал. 4, пр. 2 ГПК при условие, че това не е предвидено изрично в закон. Правното значение на факта по смисъла на чл. 124, ал. 4 ГПК произтича и следва да е обвързано с упражняване или защита на право на ищеца. След приключване на процеса с влязло в сила решение, фактите от съществено значение за изхода на приключилото дело, не могат да бъдат предмет на нов исков процес между същите страни и за същото право. В съответствие с тази практика и при съобразяване на фактите, за чието установяване е предприета търсената от ищеца в случая защита, въззивният съд е приел, че те представляват релевантни за делбата факти, неподлежащи на самостоятелно установяване чрез иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените съдебни актове – решение № 34/2018 г. по гр. д. № 1414/2017 г., ВКС, ІІ г. о., определение № 271/2009 г. по в. ч. гр. д. № 629/2009 г. по описа на Окръжен съд – Хасково и решение № 147/2011 г. по т. д. № 1239/2010 г. по описа на Апелативен съд – П., са неотносими, тъй като не засягат възможността и допустимостта на новопредявен иск за установяване обема на подлежащото на принудително изпълнение право. Соченото ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС пък разрешава въпроса кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права, както и наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. В случая спорът за собствеността на процесното дворно място /и двуетажната жилищна сграда/, т. е. обхвата на правото, е разрешен с влязло в сила съдебно решение, което изключва повторното му пререшаване.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК във връзка със спазването на задължението, произтичащо от чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския Съюз и чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи за провеждане на публичен и справедлив процес и осигуряване на ищеца на независим и безпристрастен съд. Правилата на вътрешното право следва да се прилагат в хармония с чл. 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС, но това не изключва императивното задължение на съда за проверка допустимостта на исковите претенции. Обжалваното определение не противоречи с цитираната практика на Съда на Европейския съюз относно правото на иск и прилагането на чл. 47 от Хартата на основните права в ЕС (правото на ефективна съдебна защита) и чл. 6, § 1 ЕКПЧОС (правото на справедлив съдебен процес). Жалбоподателят е упражнил правото си да се обърне към съд, но така предявеният от него иск с поддържаните доводи и искане е приет за процесуално недопустим поради наличие на влязло в сила съдебно решение относно предмета му.
Липсва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице то, следва да е обоснована необходимостта от произнасяне на касационния съд по правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респективно при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая касаторът не е изложил конкретни твърдения и аргументи за обосноваването му, не е представил и доказателства, които да го подкрепят.
Останалите въпроси са изцяло неотносими към предмета на делото и решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на предявения иск, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Спорното право е установено със сила на пресъдено нещо, която е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за повторен процес между същите страни относно същия спор. Диспозитивът на влязлото в сила решение постановява начина на извършване на делбата, а неточното му изпълнение от съдебния изпълнител не може да послужи като основание за предявяване на нов иск за определяне обема на вече присъденото. Защитата на ищеца следва да се реализира не в исковото, а в изпълнителното производство по реда на глава тридесет и девета от ГПК – чрез обжалване действията на съдебния изпълнител, съответно чрез ангажиране отговорността му за вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение, както и сезиране компетентния орган за търсене на дисциплинарна отговорност.
Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на определението – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила – липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.
С оглед горното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане касационно обжалване на определението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 12953 от 07.06.2018 г. по ч. гр. д. № 5845/2018 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: