6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
гр. София, 25.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1634 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. М., представляван от адв. Д. Б., срещу решение № 131 от 17.04.2019г. по в.гр.д. № 139/19 на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 770 от 11.06.2018г. по гр.д. № 310/2018г. на Районен съд – Пазарджик и касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по предявените от „ Банка ДСК“ ЕАД против касатора положителни установителни искове, че касаторът дължи на „ Банка ДСК“ ЕАД следните суми, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 08.04.2015г.: 23 170.00 лева – главница и 65.48 лева – санкционираща лихва за периода от 27.08.2017 г. до 28.11. 2017 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 29.11.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е била издадена Заповед № 2952 от 05.12.2017 г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. 4835/2017г. г. по описа на РС-Пазарджик, и касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 513.18 лв. – разноски по ч. гр.дело №4835/2017г., както и сумата 1160.00лв. – разноски по гр.дело №310/2018г. по описа на РС-Пазарджик, а Банка ДСК“ ЕАД е осъдена да заплати на адвокат Д. Б. сумата от 38.80лв. – определено от съда възнаграждение за предоставена в полза на касатора безплатна адвокатска помощ по исковото производство, на осн. чл. 38, ал.1, т.2 ЗА.
Касаторът излага оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно прилагане на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, според който липсата на информацията по посочената разпоредба в договора за потребителски кредит е основание за неговата недействителност. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следния материалноправен въпрос: „Недействителен ли е договор за потребителски кредит, в който информацията по чл.11, ал.1, т.12 ЗПК не е вписана в договора, а в подписаните общи условия към него, съгласно чл.22 ЗПК?“. Твърди, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, като сочи решение № 1215 от 12.10.2018г. по в.гр.д. № 1416/2018г. на Окръжен съд – Пловдив и решение № 519 от 03.11.2014г. по в.гр.д. № 682/14г. на Окръжен съд – Перник.
Ответникът „Банка ДСК” ЕАД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като посочените от касатора решения не представляват задължителна практика и не са относими към настоящия спор. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението във въззивната жалба за недължимостта на главницата по иска поради недействителност на договора за кредит, сключен на 08. 04. 2015г., на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит / ЗПК/ във вр.с чл. 11, ал.1, т.12 от ЗПК. Посочил е, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа информация за правото на потребителя по срочен договор за кредит да получи при поискване безвъзмездно и във всеки момент от изпълнението на договора информация за извършените плащания под формата на извлечение от сметка и за предстоящите плащания под формата на погасителен план, в който се посочва дължимите плащания, сроковете и условията за извършването на тези плащания. Погасителният план трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска по главница, лихви и допълнителните разходи. Обсъдил е и чл. 11, ал.2 от ЗПК, според който общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит, като всяка страница се подписва от страните по договора, както и чл. 22 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит е недействителен, ако изискването на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК не е спазено. Въззивният съд е приел, че в сключения потребителски договор не се съдържа информацията по чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК, като такава информация се съдържа в Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление. Констатирал е, че в чл.14, т.2 на Общите условия е посочено, че кредиторът се задължава да предоставя в офисите си, при поискване и безвъзмездно по време на действие на договора за кредит на кредитополучателя информация за състоянието на кредита под формата на извлечение по сметка, за извършените плащания и под формата на погасителен план за предстоящите плащания. В чл.14, т.3 на Общите условия е посочено, че кредиторът се задължава да предоставя по искане на кредитополучателя информация за движението по разплащателната сметка, обслужваща кредита. Приел е за установено, че всяка страница от договора за потребителски кредит и Общите условия към него е подписана от представител на кредитора и от кредитополучателя. Приел е за установено още, че на 01.08.2017г. страните са подписали допълнително споразумение към договора за кредит за текущо потребление и Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, в което също не се съдържа информацията по чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, но такава информация се съдържа в чл.14, т.2 и т.3 на Общите условия към допълнителното споразумение, която има аналогичен характер на информацията в договора за потребителски кредит. Посочил е, че в чл. 12 на Допълнителното споразумение страните са приели, че Общите условия на кредитора за предоставяне на кредити за текущо потребление представляват неразделна част от допълнителното споразумение, получени са от кредитополучателя и той ги приема с подписването на допълнителното споразумение, като и двата документа са подписани на всяка страница от страните по договора. Изложил е съображения, че договорът за кредит за текущо потребление, сключен между страните, представлява договор за банков кредит (чл. 430 от ТЗ) и се определя като търговска сделка, поради което по отношение на него приложение намират общите положения на част трета от ТЗ „Търговски сделки“ , глава 21 „Общи положения“. Позовал се е на чл. 298, ал.1, т.1 и ал.2 от ТЗ и е посочил, че както в договора за кредит за текущо потребление, така и в допълнителното споразумение към договора страните са приели, че Общите условия представляват неразделна част от договора. Приел е, че за действителността на сделката законът изисква сключването й в писмена форма, на хартиен или друг траен носител. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извод, че Общите условия представляват неразделна част от индивидуалния договор за потребителски кредит и допълнителното споразумение към него, станали са задължителни за кредитополучателя и поради това изискването на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК е спазено, след като текстът на правната норма е възпроизведен в Общите условия. Въззивният съд се е позовал и на разпоредбата на чл.11, ал.2 ЗПК, според който общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит.
Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението за недължимост на част от главницата в размер на 4571,44 лв. поради нищожност на клаузата в договора за потребителски кредит относно начина на определяне на възнаградителната лихва по смисъла на чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, като е приел, че това възражение излиза извън предмета на спора. Посочил е, че действително в мотивите на първоинстанционното решение тази клауза е счетена за неравноправна по смисъла на чл. 143 и чл.144 ал. 4 от ЗЗП, но е приел, че това касае претенцията на ищеца за заплащане на договорна (възнаградителна ) лихва в размер на 624,52 лв., а сумата която ответната страна желае да бъде приспадната от дължимата главница, не е предмет на настоящия спор и не е въведена в процеса по съответния процесуален ред – чрез процесуално възражение за прихващане или чрез насрещен иск.
Във връзка с възражението за недължимост на санкционираща лихва в размер на 65,48 лв. въззивният съд е приел, че периодът на забавата, за който следва да се начислява санкционираща лихва, и размерът на санкциониращата лихва са установени от заключението на приетата по делото и неоспорена от страните СИЕ, които съответстват на посочените в исковата молба. Въззивният съд е посочил, че с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил претенцията за заплащане на санкционираща лихва нито по основание, нито по размер, а е оспорил само дължимостта на възнаградителната лихва и на начислените такси, като такова оспорване не е направено и в хода на съдебното производство при условията на чл. 143 ал. 2 и чл. 146 ал. 3 от ГПК. Поради това е приел, че правото на ответника да оспори претенцията за заплащане на санкционираща лихва е процесуално преклудирано. За пълнота е добавил, че възражението във въззивната жалба относно дължимостта на санкциониращата лихва се прави съвсем формално, без да са изложени конкретни съображения в тази насока.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формурираният от касатора материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не са налице обаче сочените допълнителни основания на чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Касаторът не е изложил твърдения, относими към допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в приложимата към касационната жалба редакция /изм. ДВ, бр.86 от 2017г./, поради което следва да се приеме, че това основание не е налице. Не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което изисква разглеждането на поставения въпрос да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и поради непълен, неясен или противоречив закон да се създаде съдебна практика по прилагането му или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай относимите към поставения въпрос норми на чл.11, ал.1, т.12 и чл.11, ал.2 ЗПК са пълни и ясни, поради което не се налага разглеждането на правния въпрос от касационната инстанция с оглед разкриване на смисъла тези разпоредби чрез тяхното тълкуване и прилагане в истинския им смисъл. Изложените от касатора във връзка с поставения въпрос правни доводи са основани на принципни съображения за недопустимост с общи условия да се уреждат съществените условия на договора за кредит, какъвто не е настоящият случай, и не са съобразени с изричната разпоредба на чл.11, ал.2 от ЗПК, според който общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит.
По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 131 от 17.04.2019г. по в.гр.д. № 139/19 на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА И. Г. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.В, ет.4, ап.12, съд. адрес: [населено място], [улица] да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица] сумата 200 лева /двеста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: