6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
гр. София, 11.03.2020 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 09 март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЗОЯ АТАНАСОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4371по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца С. С. К., чрез адв.Ю. С. против решение № 199/18.07.2019 г. по в.гр.дело № 97/2019 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 632/28.12.2018 г. по гр.дело № 2061/2018 г. на Дупнишкия районен съд.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения правен въпрос в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи в пълен размер.
В изложението е формулиран правният въпрос: може ли собственик на сграда или част от сграда, построена върху държавен имот по отстъпено право на строеж да се ползва от земята в целия й обем за нужди извън посочените в чл.64 ЗС, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Поддържа се и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба – община Дупница не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
С решение № 632/28.12.2018 г. по гр.дело № 2061/2018 г. на Дупнишкия районен съд е отхвърлен предявеният от С. С. К. срещу [община] иск с правно основание чл.55,ал.1 ЗЗД за осъждане на ответната община да заплати на ищеца сума в размер на 15 357.10лв., представляваща получена без основание наемна цена по сключен между страните договор за отдаване под наем на общински поземлен имот за периода от месец април 2013 г. до месец юли 2018 г. като неоснователен. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на Дупнишкия районен съд.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел от фактическа страна за безспорно между страните, че ищецът С. С. К. е собственик на търговски обект – павилион за търговска дейност, намиращ се в [населено място], [улица], със застроена площ от 90 кв.м., което обстоятелство е установено и от представен договор за продажба на търговски обект( павилион) от 10.02.1995г. Прието е също за безспорно между между тях и обстоятелството, че павилионът е разположен в УПИ І – за комплексно жилищно строителство, в кв.200 по регулационния план на [населено място]. За ползването на заетата от павилиона площ ищецът се е позовал на сключени договори за наем между него и [община] – договор за наем от 01.05.2003г., с анекс №1 към същия, договор за наем от 01.05.2006г. с анекс от 31.10.2006г,20.02.2008г. и 17.05.2012г. и 09.04.2014г. Посочено е за безспорно, че ищецът К. е платил, като наемна цена въз основа на този договор за наем за периода от м.април 2013г. до 24.07.2018г. исковата сума от 15 357.10 лв., което е установено и от заключение с вх.№15277/28.11.2018г. на вещото лице по назначената СИЕ.
Съдът е приел, че твърденията на ищеца са, че парцела в който са изградени четири блока, представлява прилежащ терен към жилищните сгради, и в качеството му на собственик на самостоятелен обект е притежател на съответната част от правото на строеж, което включва и правото на ползване на незастроената площ, а [община] е собственик на голата собственост и претендира осъждането й да му заплати – да му върне исковата сума, като получена без основание.
Посочено е становището на [община], че площта заета от павилиона е частна общинска собственост, както и теренът на парцел І, кв.200 по регулационния план на [населено място], която е предоставена под наем на ищеца, което обосновава получаването на исковата сума, като наемна цена по валиден договор за наем. Според ответника подавайки заявления за обособяване на самостоятелен обект, който да бъде закупен от ищеца на практика той признава тези обстоятелства.
Прието е, че с молба до [община] ищецът се е позовал на писмо- препис от ДСО”Промишлено строителство” с изх.№ІІІ-614 от 12.01.1977г. до СД ИНМ гр.Ст. Д., че е изплатена сумата 20120.49 лева с б.б. с К№ 1214 от 22.03.1968г., за отстъпване на право на строеж от ГОНС гр.Ст. Д. за жил.бл.№, 54,6,7 и 8 в кв.277, копие на К№1214 за получени парични средства, копие на Г.С. за стойността на обекта и площта на нулевия цикъл от 8658 кв.м. за [жилищен адрес]6,7 и 8 , скица на изброените блокове, според която павилионът попада в терен, за който е изплатено право на строеж и е поддържал, че не следва да плаща наем, като притежател на право на строеж.
Съдът е приел за установено от нотариален акт за собственост върху жилище, строено на държавно място №18, том ІІІ, н.д.№339/1977 е, че ищецът е собственик на апартамент /№/ [улица][жилищен адрес] състоящо се от 105.89 кв.м. заедно с мазе /№/ таван /№/, гараж /№/ и 6,14% ид.части от общите части на сградата и правото на строеж в кв.277 по плана на [населено място]. Прието е , че правото му на собственост не се оспорва, както и не се оспорва, че номера 277 и 200 касаят един и същ квартал. Със заявление с вх.№94-с-743/09.08.2016г. и заявление 94-с-743/05.01.2017г. ищецът К. е сезирал [община] с искане за покупка на общинската земя под павилиона му, представляваща половината от цялата такава, доколкото останалата е платена от собствениците на ЖСК”Строител” вх. Б, отразена в генерална сметка и в ПСД. Посочено е, че е представен протокол за строителна линия, препис извлечение от решение№ 105, протокол №25 от 10.12.1972г. на ИК на ГОНС гр.Ст. Д., относно отстъпено право на строеж на ЖСК” Строител” и на строителството на държавни апартаменти на Промишлено строителство – район ТЕЦ „Бобов дол” в кв.277 по регулационния план на града, генерална сметка и квитанция №1214 от 22.03.1968г. за сумата 20120.40 лева.
Прието е, че парцел І – за комплексно жилищно строителство с площ 15 328 кв.м., находящ се в кв.200 по плана на [населено място] е актуван с акт №980/25.04.2003г. за частна общинска собственост.От този имот е образуван нов – УПИ ІІ за жилищно строителство в кв.200 по регулационния план на [населено място], с площ от 395 кв.м., актуван, като частна общинска собственост с АЧОС №1645/25.06.2007г.
От правна страна съдът е приел, че в случая вземането за връщане на исковата сума ищецът основава на липса на основание за плащането й, поради нищожност на сключен между страните договор за наем, поради липса на основание. Приел е също, че в тежест на ищеца по предявения иск е да докаже плащане на исковата сума, като при доказване на този факт ответникът е този, който следва да установи наличие на основание за получаването й, доколкото отрицателни факти не подлежат на доказване. Отчетено е, че между страните е безспорно плащането на исковата сума, който факт е установен и със заключение на в.л. Ш..
Прието е, че ищецът не оспорва, че сумите е платил, в изпълнение на договор за наем, като твърди, че този договор е лишен от основание, предвид обстоятелството, че като собственик на обект в сграда в режим на етажна собственост, построена върху държавен, а понастоящем общински парцел притежава съответна идеална част от правото на строеж върху терена, от което произтича правото на ползване на незастроената част, а ответната община е титуляр на голата собственост.Предвид притежавано право на ползване липсва основание за сключване на договор за наем с Общината. Тези доводи са преценени за неоснователни.
За да направи извода съдът е взел предвид разпоредбите на чл. 105 ал.1 НДИ(отм), според които, когато се отстъпва право на строеж върху урегулиран държавен парцел за жилищно строителство, лицата, които са получили това право, придобиват право на ползуване и на незастроената част от земята, а съгласно ал.2 предходната алинея не се прилага при отстъпване право на строеж в жилищни комплекси или когато са изградени вътрешноквартални градини по силата на чл. 52 от Закона за териториално и селищно устройство . Приел е, че в случая ищецът се позовава на право на собственост върху самостоятелен обект и на съответна част от правото на строеж за сграда изградена в УПИ, отреден за комплексно жилищно строителство. С оглед на това е формиран извод, че правилото на чл.105 ал.1 НДИ не се прилага респ. правото на ползване произтичащо от правото на строеж не се разпростира и върху незастроената част от парцела.
Посочено е, че дори и да се приеме, че от принадлежността на правото на строеж на идеална част за сграда, построена в държавен респ. общински парцел, отреден за комплексно жилищно строителство произтича и право на ползване на цялата незастроена част на УПИ –І с оглед разпоредбите на чл.15, ал.3 ЗС(отм) и чл.130, ал.4 ЗТСУ(отм) при действието на които е учредено и реализирано право на строеж върху държавен имот, то липсва правна норма, от която да се направи извод, че това право обхваща всякакви фактически действия, в това число поставянето на павилион, за осъществяване на търговска дейност, от собственик на самостоятелен обект с припадаща се част от правото на строеж върху общинска земя.
Съобразена е разпоредбата на чл.64 ЗС, съгласно която, собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго и е изведен извод, че такава възможност липсва. Според съда дори и да се приеме, че пространствените предели на произтичащото от притежавано право на строеж(постройка) върху държавна( общинска) земя, признато при действието на посочените правни норми, което не отпада независимо от отмяната им ползване на земята, обхваща цялата незастроена площ, то това не обуславя извод и за друго съдържание на правото на ползване, извън използването на постройката според нейното предназначение и за цели свързани с бита на собствениците на постройката като напр.за домакински нужди, засаждане на цветя, игра на децата. Отчетено е, че ако законодателната воля е била при учредено право на строеж върху държавна земя, в урегулиран поземлен имот отреден за комплексно жилищно строителство, приобретателите на правото на строеж да имат право да поставят съоръжения за търговия от вида на посочените в чл.120а от ППЗТСУ(отм) – вкл.павилиони, като следствие от придобитото право на строеж и произтичащото от същото право на ползване, то тя би била изрично изразена, както например с чл.131 ЗТСУ(отм) е признато, че правото на строеж, отстъпено върху отделен държавен парцел извън системата на комплекси, включва право да се построят при спазване на действуващите разпоредби и застроителните планове и необходими второстепенни постройки, както и подземни гаражи и паркинги за леки моторни коли.
Прието е, че основанието на правната сделка винаги се предполага, а в случая ищецът не е доказал по безспорен и категоричен начин липса на основание за процесния договор за наем, въз основа на който е плащал наемна цена. Поради посоченото е възприет изводът на районния съд, че извършеното плащане не е лишено от правно основание, а предявения иск е неоснователен.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос в изложението. За да обоснове соченото допълнително основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК са цитирани две решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. С първото от тях – решение № 461/27.04.2012 г. по гр.дело № 1316/2010 г. на ВКС, I г.о. е разрешен правния въпрос докъде се разпростира правото на ползване, което има собственикът на една сграда, построена върху чужд имот, при изменение на регулацията. С решение № 59/18.06.2018 г. по гр.дело № 2609/2017 г. на ВКС, II г.о. е допуснато касационно обжалване по правния въпрос – при учредено право на строеж върху държавна земя по реда на чл.15 ЗС и извършено впоследствие разпореждане с построеното жилище, приобретателят придобива ли правото на строеж върху терена и обусловеното от него право да ползва незастроената част от поземления имот съгласно чл.15,ал.3/сега отм./, ако в договора за прехвърляне липсва конкретна уговорка за това. С всяко от посочените решения е разрешен правен въпрос, различен от формулирания от жалбоподателя, поради което съдът преценява, че тази практика на ВКС е неотносима. С оглед на това не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос от жалбоподателя, както и на основание чл.280,ал.2 ГПК – поради очевидна неправилност.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 199/18.07.2019 г., постановено по в.гр.дело № 97/2019 г. на Кюстендилския окръжен съд по касационна жалба вх. № 6024/27.08.2019 г., подадена от ищеца С. С. К., [населено място], обл. К., [улица], [жилищен адрес]чрез адв. Ю. С., съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Ю. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: