6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
С., 19.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на единадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 3089/ 2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място] срещу Решение № 61 от 11.03.2013 г. по т.д. № 787/ 2012 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 624 от 17.04.2012 г. по т.д. №2256/ 2011 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която исковете по чл. 226 ал. 1 КЗ на Д. А. Д. и В. М. Иванова – двамата от [населено място] срещу ЗД [фирма] – [населено място] са уважени за по 75 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на всеки от родителите от смъртта на сина им А. Д. А., причинена на 20.10.2009 г. в [населено място] виновно от А. С. А., като водач на л.а. ”Мерцедес” с рег. [рег.номер на МПС] , застрахован в полза на собственика [фирма] по риска „гражданска отговорност” при ответника, със законната лихва от 20.10.2009 г., при участие на А. С. А. като трето лице – помагач на ответника – застраховател. При условие, че застрахователят изплати на ищците така присъденото застрахователно обезщетение, А. С. А., като помагач на ответника – застраховател, е осъден на основание чл. 274 ал. 2 КЗ да плати на ЗД [фирма] – [населено място] сумата 150 000 лв., с лихвите от 20.10.2009 г.
В р.І на жалбата ”Приложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК” жалбоподателят сочи разрешените правни въпроси от значение за изхода на делото:за правилата на разпределение на доказателствената тежест за установяване на валидно застрахователно правоотношение по застраховка ”гражданска отговорност” – коя от страните по иска по чл. 226 ал. 1 КЗ доказва застрахователен риск, застрахователен интерес и плащане на застрахователните премии; за приложението на чл. 52 ЗЗД – съдът следва ли да се съобразява на какво основание се ангажира отговорността на ответника (деликвент, застраховател, държавата по ЗОДОВ и т.н.) или определя обезщетението според вредата; как се тълкуват изразите „икономическата конюнктура в страната” и „конкретните икономически условия”, съдържащи се в решения на ВКС, ІІ т.о.:Р.№ 59/29.04. 2011 г. и Р.№83/06.07.2009 г.; как функционалната отговорност на застрахователя се свързва с критериите за определяне от съдилищата на обезщетенията според лимитите на застраховката „гражданска отговорност” – Р.№ 83/06.07. 2009 г. на ВКС, ІІ т.о., и не следва ли деликвентите и държавата по ЗОДОВ да бъдат осъждани за по-големи суми, тъй като нямат лимит и отговарят неограничено; защо съдилищата присъждат по-малки суми срещу държавата по ЗОДОВ и деликвентите по чл. 45 ЗЗД; ако практиката на ВКС по чл. 290 ГПК противоречи на тълкувателната практика, може ли съдът с решение по чл. 290 ГПК да добавя правила, установени с тълкувателно решение.
Жалбоподателят по въпроса за разпределение на доказателствената тежест поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, като сочи Р.№831/18.12.2010 г. на ВКС, ІV г.о., Р.№589/ 16.11.2010 г. на ІV г.о. и Р.№261/31.03. 2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. и излага оплакване, че с оглед значението, което имат рискът и интересът за застрахователните правоотношения, съдът следва да изясни доколко те са били налице при възникването на правоотношението, дали с настъпване на застрахователното събитие няма изменение на обстоятелствата и дали не е прекратено застрахователното правоотношение заради отпадане на същите, съгласно ППлВС №7/1978 г., които обстоятелства въззивният съд не е изяснил – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Жалбоподател сочи, че при решаване на делата съдилищата трябва внимателно да изследват и разграничават възникването и действието на застрахователните правоотношения и само при редовно възникнало и непрекратено правоотношение и в случаите, при които изрично е възложен риск върху застрахователя, се дължат обезщетения по съответните застраховки – т.3 на ППлВС №7/1978 г. Тъй като цитираните указания не са спазени от въззивния съд, поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Тъй като отговорността на застрахователя е обусловена от отговорността на застрахования – т.9 от ППлВС №7/1978 г., жалбоподателят счита, че съдилищата присъждат размера на обезщетението според ответника-присъждат срещу застрахователите по-големи обезщетения от тези срещу деликвенти физически лица и в други случаи на отговорност за вреди от непозволено увреждане – налице е противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Жалбоподателят прави оплакване, че присъденото обезщетение е прекомерно завишено с оглед съдебната практика за сходни вреди – Р.№780/27.12.2010 г. на ВКС, ІV г.о. Счита, че следва да се преустанови практиката според която съдилищата присъждат обезщетения според ответника и въпреки че отговорността на застрахователя е обусловена от тази на деликвента, в случая ищците претендират обезщетение в пъти по-високо от практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД – ППлВС №4/1968 г. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба – ищци по делото Д. А. Д. и В. М. Иванова – двамата от [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорват основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като считат, че изведените от жалбоподателя въпроси не са от значение за делото, както и че по всички въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, оспорват и по същество касационната жалба, като неоснователна. Ответникът по касационната жалба А. С. А. – от [населено място] – трето лице – помагач на ответника и ответник по иска по чл. 274 ал. 2 КЗ не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което са уважени осъдителни искове, субективно и обективно съединени, цената на които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд, за да потвърди решението в обжалваната от А. С. А. част, с която исковете по чл. 226 ал. 1 КЗ на ищците за обезщетение за неимуществени вреди от загубата на сина им са уважени срещу застрахователя по за 75 000 лв., както и след изплащане от застрахователя на дължимото обезщетение на ищците, е уважен искът по чл. 274 ал. 2 КЗ на застрахователя срещу деликвента, е приел, че страните не спорят относно наличието на предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – установено е извършеното престъпление със споразумение по НОХД №1638/2010 г. на В., налице е валидно застрахователно отношение по риска ”гражданска отговорност” по представената застрахователна полица, настъпило е застрахователното събитие, и деликвентът управлява МПС без свидетелство за правоуправление, като спорните въпроси са за размера на обезщетенията и за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Въз основа на установените обстоятелства: противоправното поведение на деликвента и механизма на настъпване на ПТП, при което е загинало малолетното дете на ищците, чието поведение при игра на улицата е непредсказуемо, което изисква водачът на МПС да се съобрази с присъствието му в близост на пътя и да предприеме своевременно мерки за безопасност, предписани в ЗДП, съдът е определил ? съпричиняване и с оглед критериите по чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетенията на всеки от родителите по 100 000 лв., е намалил до 75 000 лв., в каквито размери е уважил исковете срещу застрахователя по чл. 226 ал. 1 КЗ, уважил е за 150 000 лв., ако бъдат изплатени обезщетенията на ищците, иска на застрахователя срещу деликвента по чл. 274 ал. 2 КЗ, управлявал МПС без свидетелство за правоуправление.
С оглед изложеното, от изведените от жалбоподателя въпроси, релевантни за делото са въпросите: за разпределението на доказателствената тежест между страните с оглед твърдяните от тях факти и обстоятелства, за приложението на чл. 52 ЗЗД и за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Не са релевантни за делото останалите въпроси: как съдът определя обезщетението – според вида на ответниците или характера на предявения иск; следва ли съдът да се съобразява на какво основание се ангажира отговорността на ответника (деликвент, застраховател, държавата по ЗОДОВ и т.н.); как се тълкуват изразите „икономическата конюнктура в страната” и „конкретните икономически условия”, съдържащи се в решения на ВКС; как отговорността на застрахователя се свързва с критериите за определяне от съдилищата на обезщетенията според лимитите на застраховката „гражданска отговорност”; не следва ли деликвентите и държавата по ЗОДОВ да бъдат осъждани за по-големи суми, тъй като нямат лимит и отговарят неограничено; защо съдилищата присъждат по-малки суми срещу държавата по ЗОДОВ и деликвентите по чл. 45 ЗЗД. Тези въпроси може да са важни, но както и да се решат, това няма да се отрази на делото, тъй като по тях въззивният съд не се е произнесъл.
Оплакване за неправилност на решението са съображенията на жалбоподателя, че с оглед значението, което имат рискът и интересът за застрахователните правоотношения, съдът следва да изясни доколко те са били налице при възникването на правоотношението, дали с настъпване на застрахователното събитие няма изменение на обстоятелствата и дали не е прекратено застрахователното правоотношение заради отпадане на същите, които обстоятелства въззивният съд не бил изяснил.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса за разпределение на доказателствената тежест. В Отговора си по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил исковете с възражение, че не е налице деликт, че няма валидно застрахователно правоотношение (валиден договор с платени застрахователни премии) по застраховка „гражданска отговорност”, че е налице съпричиняване и че предявените искове са завишени. Ищците за установяване механизма на ПТП са поискали автотехническа експертиза, представили са копие от застрахователната полица и контролния талон на собственика [фирма] на автомобила, управляван от деликвента, за срок на действие 26.08.2009 – 25.08.2010 г. с еднократно платена застрахователна премия 289 лв., въз основа на които доказателства съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за липса на валидно застрахователно правоотношение между ответника и деликвента. С това съдът не се е произнесъл в противоречие със съдебната практика относно правилата за разпределение на доказателствената тежест, която е в смисъл, че страната доказва обстоятелствата, от които произтича претендираното право, твърдяните от нея факти и обстоятелства: ищците, в чиято доказателствена тежест е установяване на главния по спора факт – наличие на застрахователно правоотношение по риска ”гражданска отговорност” между ответника и деликвента, включително с плащане на премията, са доказали този факт, а ответникът не е доказал възражението си за липса на застрахователно правоотношение поради неплащане на застрахователна премия и е доказал твърдяното съпричиняване. В този смисъл е и посоченото от жалбоподателя Р.№261/31. 03.2010 г. по гр.д.№ 5305/ 2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. Неотносимо към поставения въпрос е посоченото от жалбоподателя Р.№831/18. 12.2010 г. по гр.д.№ 630/2010 г. на ВКС, ІV г.о. относно обезщетение по чл. 200 КТ при призната трайно намалена трудоспособност КТ.
По въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като решението е съобразено с установената съдебна практика за критериите по чл. 52 ЗЗД, посочени в ППлВС №4/1968 г., и в постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК решения, задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№88/09.07.2012 г. по т.д.№1015/2011г. на ІІ т.о.,Р.№16/06.03.2012 г. по т.д.№461/2011 г. на ІІ т.о., Р.№59/29.04.2011 г. по т.д.№635/2010 на ІІ т.о. и др. Като е определил обезщетение за неимуществени вреди на всеки от ищците 100 000 лв. за понесените болки и страдания от загубата на единственото им дете, съобразно критерия за справедливост и въз основа конкретните обстоятелства по делото: възрастта на детето и привързаността на родителите към него, мъчителното изживяване на внезапната загуба на детето и от двамата родители, съдът не се е отклонил от практиката на ВКС за съблюдаване на критерия за справедливост. Определеното обезщетение за неимуществени вреди не е в противоречие със съдебната практика за определяне на застрахователно обезщетение за такъв вид неимуществени вреди, и този размер на обезщетението не е завишен, а е определен в съответствие с критерия за справедливост, съдържащ се в чл. 52 ЗЗД. Като е уважил възражението на ответниците за съпричиняване, което е доказано със събраните по делото доказателства, съдът е намалил така определеното обезщетение за неимуществени вреди с ?, с което не се е отклонил от съдебната практика по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 61 от 11.03.2013 г. по т.д. № 787/ 2012 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: