О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
гр. София, 02.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3432/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Ц. Ч., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат С. Й., срещу въззивно решение № 78/15.05.2018г. по гр. д. № 186/2018 г. по описа на Сливенския окръжен съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане касационно обжалване. Поставят се следните въпроси: 1.Коя от страните носи доказателствената тежест да установи, че процесният имот не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, респ.,че не са били налице предпоставките за издаване на АОбС; 2.Ако ответникът /община/ твърди, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост върху имот поради пречка по чл.19 ЗСПЗЗ, коя от страните следва да докаже, че имотът е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ; 3.Когато по делото се установи, че имотът е запазил статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва ли да се приеме, че не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ и може ли да се състави за такъв имот акт по чл.25 ЗСПЗЗ; 4.При оспорване акта за общинска собственост, чия е доказателствената тежест за опровергаване вписаните в него констатации; 5.Ако ищецът докаже, че към момента на актуване на имота като общински, той е имал собственик – частно лице, може ли да бъде придобит по давност. Прилагат се решения на ВКС с твърдение, че обжалваното им противоречи.
Ответниците по касация не изразяват становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 118/2018г. по гр.д. №4788/2016 г. на Сливенския районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от Й. Ч. срещу [община] и Н. И. К. иск за признаване за установено по отношение на ответника, че е собственик на 1/2 ид.ч. от ПИ № **** /УПИ ****, кв.507/ с площ 855 кв.м. по КК на [населено място]/, актуван с АОС № 3399/26.01.2016 г. на основание на наследство и давностно владение и предявеният против Н. И. иск за осъждането на ответника да предаде владението върху 1/2 ид.ч. от имота.
Въззивният съд е приел, че имот № 4166 по кадастралния план от 1989 г. е с обща площ 1850 кв.м. По одобрения ПНИ от посочения имот са образувани два имота: **** с площ 1 дка.- собственост на ищеца и брат му, съгласно нотариален актт от 1999 г. и **** с площ 856 кв.м.- собственост на община- С.. Имотът е идентичен с имот **** по кадастралната карта на [населено място] за който имот са съставени два акта за частна общинска собственост.Наследодателите на ищеца са установили фактическа власт върху имота през 1965 година, въз основа на предоставено им право на ползване върху 1 дка по реда и при условията на ПМС № 21/1963 г., който имот към този момент е бил държавна собственост. Това е така защото според чл. 9 от Постановлението, за ползване на граждани са се предоставяли пустеещите и изоставените земи в държавния поземлен и в горския фонд край градовете и селата, които не могат да се обработват от ТКЗС и от ДЗС. Наследодателите на ищеца и самият ищец са ползвали по- голям по площ имот, отколкото им е бил предоставен. С влизане в сила на § 4 от ПЗР ЗСПЗЗ /ред.ДВ, бр. 28/03.04.1992г./ правото на ползване на ищците върху имота е прекратено с оглед реституирането на земята по ЗСПЗЗ. От обстоятелството, че е бил предоставен имот за ползване по реда и при условията на ПМС № 21/1963г., както и с оглед факта, че към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е извън строителните граници, следва и извод, че е бил внесен в ТКЗС или е бил отнет, т. е., бил е обобществен, поради което и представлявава земеделска земя по смисъла на ЗСПЗЗ, подлежаща на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Не е установено в сроковете по ЗСПЗЗ, други лица да са заявявали реституция на спорния имот. АОС са съставени на основание чл.25 ЗСПЗЗ, съгласно разпоредбата на който земеделските имоти, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. В приложното поле на нормата се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени за реституция в предвидените срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на § 4 и § 4б ПЗР ЗСПЗЗ . Частна хипотеза на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ е разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ. Земеделските земи, които не подлежат на възстановяване в хипотезите, изрично посочени в закона, остават държавна собственост – чл. 24 ЗСПЗЗ. Придобиването на правото на собственост върху земите по чл. 25 ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона. Ищецът основава правото си на собственост на придобивна давност, което се оспорва от ответника. До влизане в сила на ЗСПЗЗ той и неговите праводатели са ползвали имота, който им е бил предоставен и след закупуването по реда на § 4 и § 4б ПЗР ЗСПЗЗ са придобили един декар от него. В останалата част, имотът не е бил заявен за реституция в предвидените срокове и не е изкупен от ползватели по реда и при условията на § 4 и § 4б ПЗР ЗСПЗЗ,поради което е станал общинска собственост. По силата на чл. 86 ЗС /ред.ДВ бр. 14/1988г./ до 1996г., съществува законова забрана за придобиване по давност на държавна, респ. общинска собственост. За периода от 1990г. до 1996г. давност в полза на ищеца не може да тече. Владението, осъществено преди този момент не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Едва след 01.06.юни 1996г. може да се придобие по давност недвижим имот частна общинска или държавна собственост. Определянето на края на този давностен срок става като се брои по години, с начало 01.06.1996г. От 31.05.2006г. обаче е в сила мораториумът, установен с §1 ЗР на ЗД на ЗС /ДВ, бр.46/2006г./, с който е постановено спиране на давността за определен прериод от време, удължаван впоследствие.При това положение е невъзможно понастоящем придобиването по давност на общински или държавен имот, независимо дали въздействията върху него са могли да бъдат квалифицирани като фактическа власт. Ищецът не твърди, че е владял и своил имота по отношение на определено физическо лице, а по отношение на [община] и именно поради това е насочил претенцията си спрямо нея. Приетият по делото АОбС е официален свидетелстващ документ, който удостоверява, че извършените в него записвания действително са извършени въз основа на посочените в него предхождащи го актове и на посоченото в него основание.Той няма конститутивно действие, съставянето му не е основание за придобиване правото на собственост, но имайки констативен характер, досежно посочени факти, от които произтича правото на собственост на държавата или общината, при заявен иск за собственост срещу държавата или община, в тежест на ищеца, претендиращ собствеността на имота на лично придобивно основание, е да установи правото си на собственост върху претендирания имот като по този начин обори придобивното основание на ответника – държава или община, отразено по АОбС. За процесния недвижим имот няма доказателства, установяващи титул за собственост, различен от този на общината. Данните по делото не опровергават отразеното по акта, а именно, че собствеността е била на държавата, която по късно, по силата на закона се прехвърля на общината.Вярно е, че ищецът и неговите наследодатели са ползвали имота, но липсват каквито и да е доказателства, че те са придобили собствеността на някое друго основание. Поради това и с оглед на действащото към момента законодателно решение, следва да се приеме, че имотът винаги е бил държавна, а след това и общинска собственост.След като имотът е бил общинска собственост, то втория ответник го е придобил чрез покупко продажба и също е станал собственик, поради което предявеният спрямо него ревандикационен иск е неоснователен.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Този въпрос трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първите два въпроса, касаещи разпределението на доказателствената тежест в процеса, както и доказателствената стойност на акта за общинская собственост, не са решени в противоречие с посочените решения на ВК – №21/2011г. по гр.д.№1327/2009г., ІІ г.о., №798/2010г. по гр.д.№3303/2008г., І г.о. и №427/2009г. по гр.д.№2355/2008г., ІІг.о. Решенията са неотносими. Разглеждат случаи за възможността на реално запазване правото на собственост /чл.12,ал.1 ЗТПС /отм./ върху определен размер земеделска земя от собственик, който не е бил член-кооператор, земята не е одържавявана, а е владяна от собственика в реални граници до влизане в сила на ЗСПЗЗ, или пък когато имотът е закупен от физическо лице с писмен договор и владян от купувача без да е включен в ДПФ. В разглеждания случай ищецът и праводотелят му са ползватели, налице е предоставяне на ползване по реда на ПМС и изкупуване на част от предоставения им имот, а не запазване собствеността върху претендирания имот като некооперирана земя. Третият и петият въпрос са изцяло неотносими към решаващите изводи в обжалваното решение. Зададени са при фактическа обстановка, каквато не е установявана от въззивния съд, а именно че имотът е запазил статута си на частна собственост, не е обобществяван и ищецът е владял частен имот на физическо лице. Въпросът относно доказателствената стойност на акта за общинска собственост /АОбС/ и разпределението на доказателствената тежест за опровергаване вписаните в него констатации, също не може да предпостави допускане на касационно обжалване. Той не е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС. С решение №321/2011г. по гр.д.№11676/2010г., Іг.о. се приема, че АОбС се ползва с доказателствена сила съгласно чл.5,ал.2 ЗОС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права. Правото на собственост за общината възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване на правото на собственост , което при оспорване подлежи на доказване от общината.С чл.2,ал.2 ,т.5 ЗОС /ред.ДВ,бр.44/1996г./ общинска собственост стават и недвижими имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен.Тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че имотът не е имал собственик, в тежест на оспорващата страна е да докаже положителния факт – че към момента на актуването имотът е имал друг собственик. В разглеждания случай въззивният съд е приел за установено по делото, че имотът е имал земеделски характер, бил е обобществен, включен е в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ и не е заявен за реституция. Самият ищец в качеството си на ползувател е ползвал един декар от имота,за който му е признато правото на изкупуване, а за останалата част от имота е заявил претенция за собственост на основание придобивна давност. Решение №541/2010г. по гр.д.№661/2009г., ІІ г.о. е изцяло неотносимо /по приложение на Наредбата за събиране на държавните вземания /отм./ и не следва да се обсъжда.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответниците по касационната жалба не следва да се присъждат разноски, поради липса на искане и данни за направени такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 78/15.05.2018г. по гр. д. № 186/2018 г. по описа на Сливенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: