О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.168
гр. София, 25.03.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков ч.т.д.№227 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. С. М. и М. Д. Ч. срещу определение №441 от 20.10.2015 г. по в.т.д.№622 на АС Пловдив. С обжалваното определение е потвърдено определение №1183 от 08.06.2015 г. по т.д.№819/2013 г. на ОС Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на А. С. М. и М. Д. Ч. за възстановяване на половината от внесената по делото държавна такса.
В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на определението, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, като обосноваващ допускането на касационно обжалване е поставен въпроса за приложимостта на чл.78, ал.9 от ГПК, когато страните са се спогодили след постановяване на съдебното решение, но преди влизането му в сила, за който въпрос се поддържа наличие на селективното основание поп чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на частната касационна жалба, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че образуваното пред първоинстанционния съд исково производство е приключило с обезсилване на постановеното по делото решение на основание чл.249 от ГПК, предвид подадена от ищците А. С. М. и М. Д. Ч. и от ответника [фирма] молба, в която са заявили, че са се спогодили извънсъдебно. Посочил е, че при тези обстоятелства хипотезата на чл.78, ал.9 от ГПК е неприложима, предвид предвиденото в разпоредбата връщане на половината от внесената държавна такса, само при приключване на делото със съдебна спогодба по смисъла на чл.234 от ГПК.
Даденият от въззивния съд отрицателен отговор на въпроса за приложимостта на чл.78, ал.9 от ГПК в хипотезата на чл.249 от ГПК, обосновава наличието на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. В случая обаче не се установява наличие на поддържаното в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК селективно основание. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. Разпоредбата на чл.78, ал.9 от ГПК е ясна, пълна и непротиворечива, а и по приложението й е създадена еднозначна съдебна практика, според която единствено основание за връщане на половината от внесената по делото държавна такса е сключване на съдебна спогодба по смисъла на чл.234 от ГПК, като всички останали начини за приключване на делото без постановяване на решение по същество /оттегляне и отказ от иска или извънсъдебно споразумение и обезсилване на невлязлото в сила решение – чл.249 от ГПК/, не могат да бъдат приравнени на съдебна спогодба и поради това не представляват основание за връщане на половината от държавната такса.
С оглед изхода на делото частните касатори дължат на ответника сумата от 500 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №441 от 20.10.2015 г. по в.т.д.№622 на АС Пловдив.
ОСЪЖДА А. С. М. [ЕГН] и М. Д. Ч. [ЕГН] да заплатят на [фирма][ЕИК] сумата от 500 лв. разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.