1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
гр. София, 26.03. 2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1492 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от ответника „Спринк“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място], [община] чрез процесуален представител адв. М. и присъединения кредитор „Краси“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Л. срещу решение № 68 от 08.04.2019г. по в. т. дело № 371/2018г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 312 от 19.07.2018г. по т. дело /несъстоятелност/ № 83/2017г. на Окръжен съд Велико Търново в обжалваните части за началната дата на неплатежоспособността – 30.04.2014г. и назначения временен синдик – В. С. С..
Касаторът „Спринк“ ЕООД /в несъстоятелност/ прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че изводите на въззивния съд не съответстват на събраните по делото факти и доказателства, съдът не е изложил собствени мотиви по всички доводи и възражения и не е обсъдил всички доказателства и доводи на страните, а само твърденията на „Банка Приеос България“ АД. Счита, че за начална дата на неплатежоспособността следва да бъде приета датата 23.03.2017г.
В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК излага съображения за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, както и решението е очевидно неправилно:
1. Въззивният съд като съд по съществото на правния спор длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато същите касаят формирането на извод дали може едно търговско дружество към момент, когато разполага с имущество, надвишаващо размера на дълга му, който е само към един кредитор /при това недобросъвестен/, да е същевременно в неплатежоспособност спрямо определената от кредитора начална дата? – противоречие с т. 12 от TP № 1/17.07.2001 по гр. д. № 1/2001 на ОСГК на ВКС, т. 19 от TP № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 392/10.01.2012г. по гр. д. № 891/2010г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 27/28.06.2017г. по т. д. № 2430/2015г. на ВКС, ТК, I т. о.
2. Следва ли началната дата на неплатежоспособността да се определя чрез анализ на цялостното икономическо състояние на търговеца въз основа на всички събрани по делото доказателства, включително при съпоставянето на имуществото на длъжника и неговото движение, спрямо паричните му задължения, и следва ли съдът да съобрази действителната ликвидност на активите, при това с реалната им, пазарна /а не балансова/ стойност, когато обективно са налице доказателства за различие на същата от счетоводното й отразяване? – противоречие с решение № 115/25.06.2010г. по т. д. № 169/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 90/20.07.2012г. по т. д. № 1152/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 225/08.12.2016г. по т. д. № 2572/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 152/13.07.2018г. по т. д. № 2205/2017г. на ВКС, ТК, I т. о.
3. Допустимо ли е при определяне на началната дата на неплатежоспособността съдът да гради изводите си въз основа на балансовата оценка на имуществото на длъжника, вместо пазарната му такава, и да прецени, че това имущество е недостатъчно за покриване на дълга към единствения кредитор на дружеството? – противоречие с решение № 90/20.07.2012г. на ВКС, решение № 115/25.06.2010г. на ВКС, решение № 225/08.12.2016г. по т. д. № 2572/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 152/13.07.2018г. по т. д. № 2205/2017г. на ВКС, ТК, I т. о.; по този въпрос касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
4. Достатъчно ли е да е налице аритметично превишаване на задълженията над имуществото на длъжника, изчислено само по балансовата му стойност, за да се приеме, че към този момент е свръхзадължен, без да се изследва степента на това превишаване спрямо общата пазарна стойност на неговите активи/задължения? – според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Касаторът „Краси“ ЕООД прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въпросът за началната датата на неплатежоспособността е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно. Счита, че за начална дата на неплатежоспособността следва да бъде приета датата 23.03.2017г.
Ответникът „Банка Пиреос България“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Д. У. оспорва касационните жалби и изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Поддържа, че касаторът „Краси“ ЕООД не е изложил ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, за да обоснове наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и че решението не е очевидно неправилно. Подробни съображения сочи в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди изложените основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационните жалби са подадени от легитимирани страни в предвидения по чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и са насочени срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да определи началната дата на неплатежоспособност, въззивният съд е извършил преценка на финансово-икономическото състояние на длъжника „Спринк“ ЕООД посредством коефициентите за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, въз основа на които е установил началния момент на обективната трайна неспособност на дружеството да погасява своите краткосрочни/текущи задължения с краткотрайните си/текущи активи. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, с която за начална дата на неплатежоспособността на „Спринк“ ЕООД е определена датата 30.04.2014г., съдебният състав въз основа на заключенията на съдебно-икономическата експертиза и финансовите отчети е приел, че в края на 2012г. дружеството е приключило със загуба за текущата година в размер 195 000 лв., покрита от неразпределена печалба от минали години и собствен капитал; през 2013г., 2014г. и 2015г. финансовото състояние е продължило да се влошава прогресивно, като през 2013г. и 2014г. дружеството е приключило със загуба за текущите години, а през 2015г. и 2016г. загубите превишават стойността на регистрирания капитал, неразпределената печалба от минали години, общия размер на собствения капитал по Раздел I от пасива на „Отчета за финансовото състояние“, който е отрицателна величина; към 31.12.2016г. „Спринк“ ЕООД е свръхзадължено и на практика е прекратило своята дейност. Въззивната инстанция е установила, че доброволните плащания след 30.04.2014г. са епизодични, а погасяването на задълженията, формирани по договорите за кредит и на публичните задължения е свързано с инициираните индивидуални принудителни изпълнения. Приела е, че към 03.12.2015г. и 31.12.2016г. наличните активи са 100% покрити с привлечени заемни парични средства от кредитори, а отрицателните стойности на собствения капитал показват размера на превишението на задълженията на юридическото лице над стойността на общия размер на неговите активи. Въззивният съд е установил, че през периода 2013г.–2016г. коефициентите за финансовото състояние на „Спринк“ ЕООД се влошават прогресивно: 1/ коефициент на обща ликвидност – към 31.12 2012г. 0.505, към 31.12.2013г. 0.659, към 31.12.2014г. 0.291, към 31.12.2015г. 0.052 и към 31.12.2016г. 0.043; 2/ коефициент на бърза ликвидност – към 31.12.2012г. 0.151, към 31.12.2013г. 0.451, към 31.12.2014г. 0.084, към 31.12.2015г. 0.050 и към 31.12.2016г. 0 048; 3/ коефициент на незабавна ликвидност – към 31.12.2012г. 0.065, към 31.12.2013г. 0.182, към 31.12.2014г. 0.019, към 31.12.2015г. 0.021 и към 31.12.2016г. 0.025; 4/ коефициент на абсолютна ликвидност – към 31.12.2012г. 0.065, към 31.12.2013г. 0.181, към 31.12.2014г. 0.019, към 31.12.2015г. 0.021 и към 31.12.2016г. 0.025; 5/ стойностите на коефициента на финансова автономност са: към 31.12.2012г. 0.833, към 31.12.2013г. 0.621, към 31.12.2014г. 0.027, към 31.12.2015г. отрицателна стойност /декапитализация/, към 31.12.2016г. отрицателна стойност /декапитализация/; 6/ стойностите на коефициента на задлъжнялост са: към 31.12.2012г. 1.200, към 31.12.2013г. 1.612, към 31.12.2014г. 36.577, към 31.12.2015г. отрицателна стойност /декапитализация/, към 31.12.2016г. отрицателна стойност /декапитализация/. Въз основа на коефициентите на ликвидност съдебният състав е направил извод за зависимост на дружеството от неговите кредитори, невъзможност за бързо и надеждно покриване на текущите задължения, нормално финансиране на основната дейност, покриване със собствените парични средства на незначителна част от задълженията към кредиторите. Въз основа на стойностите на коефициентите на финансова автономност и задлъжнялост е приел нарастваща задлъжнялост на „Спринк“ ЕООД към неговите кредитори и невъзможността му да разплаща своите текущи задължения в рамките на период от една година.
Съдебният състав е съобразил отразеното от вещото лице Т. Г. Б. съотношение между имуществото на търговеца и неговите парични задължения за всеки един от анализираните периоди, структурата на краткотрайните активи на търговеца, както и коефициентите на ефективност на разходите и на ефективност на приходите, показателите на рентабилност, показателите за обръщаемост на краткотрайните материални активи, стойностите на нетния оборотен капитал на „Спринк“ ЕООД. Взел е предвид описаните в допълнителното заключение на СИЕ реални плащания, осъществени от „Спринк“ ЕООД през периода 2015г.-2017г., както и изчислените алтернативни показатели за ликвидност със стойности, значително под нормалните стойности на показателите и потвърждаващи заключението, че отчетените краткосрочни активи не могат да осигурят обща, бърза, незабавна и абсолютна ликвидност на „Спринк“ ЕООД.
Въззивната инстанция е установила, че към м. февруари 2017г. „Спринк“ ЕООД е отчело налични парични средства в размер на 263 000 лв. и бързоликвидни активи на стойност 1 198 000 лв., които не са достатъчни за удовлетворяване на вземанията на кредиторите в пълен размер, а за погасяване само на част от краткосрочните задължения. Съобразила е и остоятелствата, че с продажбата на основния актив на „Спринк“ ЕООД дружеството е лишено от възможност да осъществява основния си предмет на дейност; реализира приходи единствено от наеми на определени активи; сумите, постъпващи от заплатени наеми, са малки, като се събират и суми в резултат на принудителната продажба на имоти.
Неоснователността на твърденията на „Спринк“ ЕООД и „Краси“ ЕООД, че началната дата на неплатежоспособност на „Спринк“ ЕООД е 23.03.2017г., е аргументирана с разпоредбата на чл. 608, ал. 3 ТЗ и цялостното финансово състояние на дружеството, прогресивно влошавано през периода от 2013г. до 2017г., а не само с оглед на последното извършено плащане към конкретен кредитор. Изложени са съображения, че погасяването на отделни задължения не е индикация за подобряване на икономическото състояние на дружеството, дълготрайните активи не служат за осъществяване на плащания на краткосрочните/текущите задължения, а извършената продажба на мелницата е вследствие невъзможността „Спринк“ ЕООД да обслужва своите изискуеми задължения и предприетите действия от страна на кредиторите за тяхното принудително събиране.
Относно назначаването от Окръжен съд Велико Търново на В. С. С. за временен синдик на „Спринк“ ЕООД въззивната инстанция е посочила, че назначаването на временен синдик е част от законоустановеното задължително съдържание на решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност, като съдът по несъстоятелността не е обвързан с предложенията на кредиторите за лицето, което да се назначи за временен синдик, и преценката е негова, която не е необходимо да бъде мотивирана. Съдебният състав е приел, че са налице предпоставките, визирани в чл. 666 ТЗ – В. С. С. отговаря на изискванията по чл. 655 ТЗ и е дала писмено съгласие за назначаването й за временен синдик на дружеството.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на „Спринк“ ЕООД /в несъстоятелност/:
Посоченият от касатора в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос не съответства на данните по делото, тъй като към 31.12.2014г. „Спринк“ ЕООД има и други кредитори, освен „Банка Пиреос България“ АД, видно от заключението на съдебно-икономическата експертиза – стр. 7-9, което е отчетено от въззивната инстанция при обсъждане на цялостното икономическо състояние на длъжника посредством коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност/задлъжнялост. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен и поради това, че не е осъществена и допълнителната предпоставка. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай касаторът „Спринк“ ЕООД /в несъстоятелност/, въззивник в производството пред Апелативен съд Велико Търново е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение поради необсъждане в цялост на фактическия и доказателствен материал, както и несъобразяване на заключението на съдебно-икономическата експертиза, установяващо, че изпитваните от дружеството след 01.01.2014г. финансови затруднения са временни, че дружеството не е имало задължения към НАП, към 23.03.2017г. дружеството не е имало спряна търговска дейност, като основната му дейност е била селскостопанска с основна база „Мелницата“, и поради продажба на този основен актив на 22.03.2017г. по посочено изпълнително дело дружеството е лишено от основната си база, в която е осъществявало основната си дейност и е реализирало приходи. С оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото писмени доказателства и заключенията на съдебно-икономическата експертиза в тяхната съвкупност и взаимна връзка, въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми и е направила извод относно началната дата на неплатежоспособността.
Първата част на формулирания от касатора в т. 2 от изложението процесуалноправен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на решението на Великотърновски апелативен съд, тъй като началната дата на неплатежоспособността е определена чрез анализ на цялостното икономическо състояние на „Спринк“ ЕООД и обсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и съвкупност, като съдебната инстанция е съобразила коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност/задлъжнялост, изчислени съобразно изискуемите задължения към съответните периоди. Втората част на въпроса по т. 2 от изложението не съответства на данните по делото, тъй като не са налице доказателства за различие между действителната ликвидност на активите, тяхната пазарна цена и балансовата им стойност. Съгласно константната практика на ВКС дълготрайните активи не служат за осъществяване на плащания на краткосрочните/текущите задължения, поради което е без значение на каква пазарна стойност са могли да бъдат продадени към края на 2014г. и след това недвижимите имоти на касатора, представляващи ДМА.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 3 от изложението материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Въззивният съд при извършване на преценката дали длъжникът е имал възможност да погасява своите краткосрочни/текущи задължения с краткотрайните/текущи активи и при определяне началната дата на неплатежоспособността не се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в решение № 33/07.09.2010г. по т. д. № 915/2009г. на ВКС, II т. о., решение № 115/25.06.2010г. по т. д. № 169/2010г. на ВКС, II т. о., решение № 90/20.07.2012г. по т. д. № 1152/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 44/04.07.2012г. по т. д. № 983/2011г. на ВКС, I т. о., решение № 202/10.01.2014г. по т. д. № 1453/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 80/08.10.2015г. по т. д. № 1565/2014г. на ВКС, I т. о., решение № 225/08.12.2016г. по т. д. № 2572/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 152/13.07.2018г. по т. д. № 2205/2017г. на ВКС, ТК, I т. о. и други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която началната дата на неплатежоспособност се определя чрез преценка на цялостното икономическо състояние на предприятието – длъжник, посредством коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност/задлъжнялост, чрез които се установява началния момент на обективната трайна неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни/текущи задължения с краткотрайните /текущи/ активи. С решение № 71/30.04.2015г. по т. д. № 4254/2013г. на ВКС, I т. о. се е произнесъл по въпроса за значението на коефициентите за ликвидност и останалите финансово-икономически показатели и тяхната тежест при определяне на началната дата на неплатежоспособност, като е приел следното: При финансово – икономическия анализ основен показател за състоянието на неплатежоспособност по правило е коефициентът на обща ликвидност, но само при условие, че е налице действителна ликвидност на всички елементи от краткотрайните активи, участващи при формирането му. Липсва ликвидност, когато няма търсене на пазара на конкретните материални запаси или краткосрочни инвестиции, съответно е налице несъбираемост или обезценка на краткосрочните вземания, като от значение за установяването им са коефициентите на обращаемост на съответния актив. В тази хипотеза водещ е този от другите показатели за ликвидност /бърза, незабавна, абсолютна/, при изчисляването на който, включените активи могат реално да бъдат трансформирани в парични средства и състоянието на неплатежоспособност следва да се приеме за установено, ако с тези активи предприятието не може да посрещне краткосрочните, съответно текущите си задължения. Когато коефициентът на обща ликвидност е съответен на базовия за отрасъла, но стойността на коефициент на бърза, незабавна или абсолютна ликвидност е под стойността, характерна за отрасъла, следва да се установи конкретната причина за това. Коефициентите на финансова автономност/задлъжнялост са помощни и лошите им стойности при добри показатели на ликвидност не сочат наличие на състояние на неплатежоспособност на търговеца, а са единствено индиция за евентуално настъпване на това състояние в бъдеще.
Съдебният състав е съобразил структурата на краткотрайните активи на „Спринк“ ЕООД, не е отрекъл ликвидността на краткотрайните активи, нито на някои от техните елементи, нито е приел, че е невъзможна тяхната трансформация в парични средства. Липсват обективни доказателства за различие на пазарната стойност на краткотрайните акти от счетоводното й отразяване /балансовата стойност/. Налице са данни, че през 2014г. стойността на текущите активи е 28.01%, като основно място е делът на материалните запаси /от тях на първо място е незавършеното производство/, на следващо място – търговските вземания, а на трето място – групата парични средства. Установено е, че през периода 2012 – 2014г. дружеството е отчитало основно приходи от продажба на продукция /от мелницата/ и услуги, свързани с мелничарската промишленост, т. е. един от компонентите на материалните запаси, като обаче е приключило текущите години със загуби. През периода 2015 – 2016г. от стойността на краткотрайните активи основно място заема делът на търговските вземания, на второ място са паричните средства, докато материалните запаси са напълно занулени. През 2015г. дружеството е отчитало основно приходи от продажба на продукция /от мелницата/ и услуги, свързани с мелничарската промишленост и приходи от продажба на активи, а през 2016г. приходите са основно от услуги, наеми и продажба на активи.
Въззивният съд е взел предвид също, че отчетените текущи вземания и налични парични средства не могат да осигурят бърза ликвидност, незабавна ликвидност и абсолютна ликвидност. Съобразил е и помощните коефициенти на финансова автономност и задлъжнялост, както и показателите за обръщаемост на краткотрайните материални активи и стойностите на нетния оборотен капитал.
Доводите на въззивната инстанция, че дълготрайните активи не служат за осъществяване на плащания на краткосрочните/текущите задължения са в съответствие с константната практика на ВКС. Поради това е без значение на каква пазарна стойност недвижимите имоти, представляващи ДМА, са могли да бъдат продадени към края на 2014г. и след това.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените в. т. 3 и т. 4 от изложението материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочените в т. 3 и т. 4 от изложението правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, с която съдебният състав се е съобразил и която не се налага да бъде променяна, предвид липсата на промяна в относимите правни норми и на промяна в обществените отношения.
По касационната жалба на „Краси“ ЕООД:
Доводът на касатора „Краси“ ЕООД за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въпросът за началната датата на неплатежоспособността е решен в съответствие с константната практиката на ВКС. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 33/07.09.2010 г. по т. д. № 915/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 115/25.06.2010 г. по т. д. № 169/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 90/20.07.2012 г. по т. д. № 1152/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 44/04.07.2012 г. по т. д. № 983/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 202/10.01.2014 г. по т. д. № 1453/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 80/08.10.2015 г. по т. д. № 1565/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 225/08.12.2016 г. по т. д. № 2572/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 220/07.02.2018 г. по т. д. № 758/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. и други/, различни съдебни състави на ВКС са приели, че началната дата на неплатежоспособност, разглеждана като момент на проявление на обективната трайна неспособност на длъжника да погасява изискуемите си и ликвидни парични задължения към кредиторите по чл. 608 ал. 1 ТЗ с наличните си краткотрайни активи, се определя с оглед на неговото цялостно икономическо състояние, изразено чрез показателите за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, при съобразяване на най-ранния момент на спиране на плащанията към кредиторите като проявление на неплатежоспособността. Релевантен за определяне на началната дата на неплатежоспособност е моментът на обективна невъзможност да се изпълнят задълженията към всички кредитори с изискуеми и ликвидни вземания, а не спирането на плащането към отделен кредитор, респективно отделни, но не всички кредитори, поради което на съобразяване подлежи не само фактът на спирането на плащанията, а и причините за това – липсата на краткотрайни активи с достатъчна степен на ликвидност за покриване на краткосрочните задължения. Касае се за обективно обусловена невъзможност за изпълнение, а не резултат на субективната преценка, фактическо бездействие или нежелание на длъжника. В решение № 80/08.10.2015 г. по т. д. № 1565/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че влошаването на икономическото състояние на търговеца, имащо траен характер, може да настъпи и рязко, ако в един и същ момент се падежират значима част от дългосрочните до този момент задължения на длъжника /включително когато са само към един кредитор/, които се трансформират в краткосрочни, ако това води до обективна невъзможност търговското дружество да поеме своите краткосрочни задължения с наличните краткотрайни активи, която се установява чрез съответните икономически показатели.
В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е извършил преценка на цялостното икономическо състояние на длъжника посредством коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност/задлъжнялост, анализирал е структурата на активите и пасивите, установил е влошаването на икономическото състояние през 2013г. и 2014г. и началния момент на обективната трайна неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни /текущи/ задължения с краткотрайните си /текущи/ активи. Във въззивното решение са отчетени причините за спиране на голяма част от плащанията към кредиторите и е съобразен моментът на падежиране на значима част от задълженията на длъжника, които водят до трайна и обективна невъзможност „Спринк“ ЕООД да поеме своите краткосрочни задължения с наличните краткотрайни активи.
По отношение на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Апелативен съд Велико Търново не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Поради липса на твърдените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. С оглед изхода на спора разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника по касационните жалби не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 68 от 08.04.2019г. по в. т. дело № 371/2018г. на Апелативен съд Велико Търново.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.