О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
София, 06.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.02.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 928 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, ал.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], гр.София против въззивното определение на Пазарджишкия окръжен съд № 406 от 04.06.2012 год., по в.ч.гр.д.№ 486/ 2012 год., с което е потвърдено определение на Пещерския районен съд № 31 от 18.01.2012 год., по гр.д.№ 460/2010 год. за прекратяване на производството по делото, на осн. чл.299, ал.2 ГПК.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което се иска отмяната му.
Позовавайки се отново на допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, вкл. на липсата на произнасяне по уточнената по реда на чл.143, ал.2 ГПК искова претенция по чл. 26, ал.2, пр.2 ЗЗД, касаторът поддържа, че прекратяването на делото по чл.229, ал.1 ГПК представлява разрешаване на съществен процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В тази вр. са наведени и доводи, че произнасянето на съда по действителното съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява именно разрешаване на този значим за конкретния правен спор въпрос, изведено в чл.280, ал.1 ГПК като общо главно основание за допускане на касационното обжалване.
По отношение на определения от жалбоподателя, като значим за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК въпрос на материалното право – „Налице ли е идентичност на спора, с този разрешен вече в правния мир с влязло в сила съдебно решение, без оглед на това, дали се касае за осъдителен, или установителен – чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.124, ал.1 ГПК”, последният поддържа селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Като израз на така визираното противоречие е посочено ТР на ОСГК № 4/2009 год. на ВКС.
Ответната по частната касационна страна е възразила по основателността и в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу въззивен съдебен акт, от категорията определения, посочени в чл.274, ал.3 ГПК, подлежащи на факултативен касационен контрол, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно процесуалната уредба на касационното производство по действащия ГПК, към която допустимостта на въведения от законодателя факултативен, а не задължителен, касационен контрол е обусловена от наличие на предпоставките – основна и допълнителна, регламентирани с нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК.
Тяхното изрично посочване чрез обосноваване интереса от допускане на касационното обжалване в посочените от процесуалния закон граници на приложно поле е възложено в изключителна тежест на страната- касатор. Следователно извън правомощията на касационната инстанция е, както е прието и в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, сама да извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК както конкретния правен въпрос, релевантен за крайния изход на делото –основна предпоставка за достъп до съдебен контрол, така и да конкретизира допълнителния критерий за селекция – съответното относимо основание по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен ако не се касае до уточняване или преформулиране на поставен от страната правен въпрос или квалифициране на въведеното основание, какъвто не е разглежданият случай.
В депозираното от касатора изложение на основанията за допускане на касационното обжалване освен, че въобще липсва конкретно формулиран значим по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос на материалното и/ или процесуално право, който да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция, то отсъства и изискуемата се, съгласно разясненията в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, аргументация на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като такъв характер не може да бъде придаден на общата постановка, ”че прекратяването на делото по чл.229, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото”, нито с нарушаване на прокламирания от чл.5 ГПК принцип за законност, на който страната се позовава.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че частният касатор всъщност е отъждествил по недопустим от процесуалния закон начин предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК с основанията по чл.281, т.3 ГПК, във вр. с чл.278, ал.4 ГПК, които последни дори и да са евентуално основателни са ирелевантни за допускане на касационния контрол.
Нещо повече, дори и да се приеме, че с оглед застъпеното в последователната практика на ВКС становище, че когато се касае до процесуалноправен въпрос, то не е необходимо решаващият съд изрично да се е произнесъл по същия, а е достатъчно да е процедирал неправилно по отношение на основополагащи съдопроизводствени правила, като единствено тези му процесуални действия да са довели до постановяване на съдебен акт във вреда на частния касатор и във вр. със същото поставеният от частния касатор правен въпрос, свързан с наличието на процесуална възможност да е налице идентичност на спора, разрешен с влязло в сила решение, независимо от характера на предявения иск – осъдителен, или установителен – чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.124, ал.1 ГПК, да попада в обсега на чл.280, ал.1 ГПК, то визираният критерия за селекция не е налице.
С цитираното и приложено към частната касационна жалба ТР № 4/ 2009 год. на ОСГК на ВКС са разрешени по задължителен за съдилищата в страната начин въпросите: дали договор за замяна, сключен между Община и физическо лице и имащ за предмет на една от насрещните престации недвижим имот, публична общинска собственост е нищожен, поради невъзможен предмет и дали трето лице, упражняващо фактическа власт върху прехвърлен по силата на договор за замяна в разглежданата хипотеза недвижим имот при предявен от страната по този договор иск по чл.108 ЗС може успешно да упражни правоизключващото възражение за нищожност на договора и на вещно-прехвърлителния му ефект, позовавайки се на нищожност на сделката поради невъзможния и предмет.
Следователно, обстоятелството, че тези въпроси въобще не са били предмет на делото, определението за прекратяването на което се обжалва от настоящия частен жалбоподател, то отсъства изискуемата от т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и необходима за извършване на съответната съпоставка идентичност между разрешените правни въпроси– арг. от т.2 на ТР № 1819.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Единствено за прецизност на настоящата изложение следва да се посочи, че за силата на пресъдено нещо, която се свързва с правния спор и е средство за разрешаване на спорното материално право, както е приел и ПОС, видът на отделните предявени искове е правно ирелевантен, поради което различието им само по себе си не е основание за отричането и.
Ответната по частната касационна жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството пред ВКС, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, поради което независимо от изхода на делото в същото, въпросът за отговорността за деловодните разходи не следва да бъде обсъждан.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 и сл. ГПК, във вр. с чл.274, ал.3, т.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Пазарджишкия окръжен съд № 406 от 04.06.2012 год., по в.ч.гр.д.№ 486/ 2012 год, по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: