4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
София, 07 април 2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева частно гражданско дело № 954 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Т. А. П.-П. от [населено място], представляван от адв. И. Д., срещу определение № 19945/19.10.2015 г. на Софийски градски съд, постановено по ч. гр. д. № 8445/2015 г., с което е потвърдено определение от 28.11.2014г. на Софийския районен съд по гр. д. № 41940/2013 г. С първоинстанционния съдебен акт е прекратено като процесуално недопустимо производството по предявения от жалбоподателката иск с правно основание чл.424, ал.1 ГПК. В частната касационна жалба се поддържа, че атакуваното въззивно определение е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че е налице основанието за допускане на касационния контрол по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради „наличие на противоречива практика на съдилищата”, но липсва конкретно формулиран правен въпрос. Изложените съображения касаят само правилността и обосноваността на атакуваното определение.
Ответната страна– [фирма], в срока по чл.276, ал.1 ГПК не е представила писмен отговор и не е взела становище по жалбата.
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.275, ал.1 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
С определение от 28.11.2014 г. на Софийския районен съд, постановено по гр. д. № 41940/2013 г., е прекратено като процесуално недопустимо производството по делото, образувано по предявения от жалбоподателката иск с правно основание чл.424, ал.1 ГПК. Констатирайки, че не са налице процесуалните предпоставки, обуславящи принадлежността на правото на иск, вкл. наличието на правен интерес от предявяването му и съгласно задължителните разрешения дадени по т.16 с ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл.424 ГПК е процесуално недопустим.
Въззивната инстанция е потвърдила определението на РС, като е възприела изцяло изводите за недопустимост на иска. Посочено е, че преценката дали изложените от ищцата в исковата й молба обстоятелства са „новооткрити” по смисъла на чл.424 ГПК е въпрос, касаещ допустимостта, а не основателността на иска. В тази връзка е прието, че обстоятелствата, на които страната се позовава – липсата на облигационно правоотношение между страните, липсата на съгласие за приспадане и добавяне на суми от изравнителните сметки към други фактури, неизправност на измервателните уреди, както и възражението за изтекла погасителна давност за вземанията – не представляват новооткрити обстоятелства, които не са могли да й бъдат известни до изтичането на срока по чл.414 ГПК при подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Съобразявайки се с разрешението, прието по т.16 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – че преценката дали в исковата молба по чл.424 ГПК се твърдят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, даващи основание за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането по влязлата в сила заповед е от обуславящо значение за допустимостта на иска, а не за основателността му – въззивната инстанция е направила извод за липса на процесуални предпоставки за разглеждане на спора по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно определение.
Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд не може да замести страната в това й задължение, а може само да уточни и конкретизира правния проблем, ако такъв е посочен и формулиран от касатора.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е налице бланкетно посочване на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, но без касаторът да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е обусловил правните му изводи. Представянето на съдебни актове, които според страната обективират противоречива практика на съдилищата, не съставлява предпоставка за допускане на касационното обжалване, при отсъствие на конкретен въпрос, в контекста на който да се обсъждат разрешенията в тези съдебни актове.
Извън това, следва да се посочи, че изводите на въззивната инстанция са съобразени с института на заповедното производство, уредено в новия ГПК и създадената задължителна съдебна практика по прилагането му. Така напр., в определение № 956/22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. ВКС, ТК, I т. о. е изяснено, че неподаването на възражение по чл. 414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно решение по иска по чл. 422 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези на чл.424 ГПК или на чл.439 ГПК /в първия случай – при новооткрити обстоятелства и доказателства, а във втория – при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение/. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, той може да поиска отмяна на заповедта за изпълнение при условията на чл. 423 ГПК. С влизане в сила на заповедта за изпълнение, вземането е установено като безспорно. На следващо място, с даденото по т.16 от ТР № 4/18.06.2014г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС се прие, че допустимостта на специалния отрицателен установителен иск по чл.424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за съществуването на факти, чието установяване би обусловило извод за недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение. Ако ищецът не твърди такива факти, той няма правен интерес да претендира по исков ред установяване несъществуване на вземането. Преценката дали по естеството си твърдените от ищеца факти са „от съществено значение”, обуславя допустимостта на иска, докато неговата основателност е свързана с доказване на тези факти. В същата насока е и произнасянето на въззивния съд, поради което не са налице предпоставки за селектиране на подадената касационна частна жалба.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 19945/19.10.2015 г., постановено по възз.ч. гр. д. № 8445/2015 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.