1
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 169
гр.София, 11.03.2020г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ЗОЯ АТАНАСОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА.
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N4526 описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 08.07.2019г. по гр.д.№14237/2018г. ГС София, с което е отхвърлени искове с правно основание чл.56, чл.59 и чл.86 ЗЗД
Жалбоподателят – Х. С. В., чрез процесуалния си представител, поддържа, че с решението е даден отговр на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиви и са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.Моли да се допусне касационно обжалване.
Ответникът „Академика 2011”ЕАД в писмено становище, чрез процесуалния си представител , че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следвада се допуска.
С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение , е отхвърлил предявеният от Х. С. срещу „Академика 2011”ЕАД иск с с правно основание чл.56 ЗЗД – за заплащане на сумата от 13 272 (тринадесет хиляди двеста седемдесет и два) лв., преведени по сметка на ответното дружество на 03.04.2017 г. (3 792 лв.), на 10.07.2017 г. (5 688 лв.) и на 17.08.2017 г. (3 792 лв.), ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и е отхвърлен искът с правна квалификация чл.59 ЗЗД – за заплащане на сумата от 13 272 (тринадесет хиляди двеста седемдесет и два) лв., преведени по сметка на ответното дружество на 03.04.2017 г. (3 792 лв.), на 10.07.2017 г. (5 688 лв.) и на 17.08.2017 г. (3 792 лв.), ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на делото до окончателното изплащане.
Съдът е приел, че е сезиран с иск по чл.56 ЗЗД , която разпоредба предвижда , че когато поради грешка е изпълнено чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението.
Съдът е приел за установено наличието на задължение на третото лице – „Литек парк“ ЕООД, произтичащо от сключения между него и „Академика 2011“ ЕАД договор за наем на недвижим имот № Д 01-02/11.01.2016 г. Установено е, че жалбоподателката- ищец в производството, не е страна по същия договор и не е поела задължения за заплащане на наемна цена по него. Констатироно е , че по сметка на ответника „Академика 2011” ищцата е превела с три банкови превода от 03.04.2017г. и от 10.07.2017г. и от 17.08.2017г. сумите 3 792 лева, 5 688лева и 3 792 лева, като изрично е отбелязала номерата на фактурите , по които извършва плащането, а в последните е посочено и задълженото лице– „Литек парк“ ЕООД , което несъмнено изключва наличието на грешка при извършеното плащане. Прието е , че ищцата не е доказала в процеса да е платила чуждите задължения поради грешка.
Кото е приел за неоснователен главни иск съдът е разгледал и евентуалния такъв с правна квалификация чл.59 ЗЗД. Изложени са съображения зца това, че неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да върне само онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването, като е дължима по – малката от двете стойности при разлика между тях, като се е позовал и на ПП ВС № 1/28.05.1979 г., т.5.
Прието е обаче, че в случая имуществото на ищцата е намаляло с платените от нея в полза на ответника суми, но последният не се е обогатил за нейна сметка, тъй като той ги е получил на правно основание – по силата на сключения между него и „Литек парк“ ЕООД договор за наем
При тези данни съдът е отхвърлил и предявеният като евентуален иск с правно основание чл.59 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: промяната в правната квалификация на иска от въззивния съд препятства ли защитата на страните, което нарушение да обуслява отмяна на решението поради допуснато съществено нарушение на працесуалните правила, при промяна на правната квалификация длъжен ли е съдът да даде указания на относно подлежащите на доказване факти и необходимостта да се ангажират доказателства и какви са правните последици ако не са дадени такива указания , както и въпроси относно препоставките при които може да се претендира даденото в хипотезите на чл.55, 56 и 59 , 73 и 74 ЗЗД. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Заявява се и основание по чл.280, ал.2 ГПК, т.е. очевидно неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяването му.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за обжалване въпроси и на сочените основания. По поставения в изложението въпрос за правомощията на въззивният съд при констатация за нередовност на исковата молба, свързана със същността на спора въззивният съд е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС по ТД №1/2013г. ОСГТК на ВКС. В точка 5 от същото е прието, че постановките на т. 4 от ТР №1/2001г. от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС не са актуални само когато касационния съд констатира, че исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В останалите хипотези на нередовност на исковата молба ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС продължава да е актуално. В точка 3 от същото тълкувателно решение е прието също така, че „когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства“. В случая въззивният съд не е променил правното основаниие на иска, определен като таков по чл.56 ЗЗД от първоинстанционния съд, съобразно изложените обстоятелства и петитум в исковата молба . Съдът е съобразил и практиката на ВКС, според която основен принцип в системата на гражданското право е, че който изпълни чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора, като и изпълнилият поради грешка чуждо задължение може да встъпи в правата на кредитора , но в случая жалбоподателката-ищец в производството не е доказала плащане на чуждото задължение поради грешка.
Що се касае до въпросите относно предпоставките, при които може да се претендира даденото в хипотезите на чл.55 , 73 и 74 ЗЗД, то същите не съставлават общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съдът не е разглеждал такива искове и те не са обусловили решаващите му изводи за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.56 и 59 ЗЗД. Съдът е определил точно предпоставките , при наличие на които може да се уважи иска по чл.56 ЗЗД, а по отношение предпоставките на иска по чл.59 ЗЗД съдът се е произнесъл в съответствие с трайната практика на ВКС, според която в случаите на чл.59 ЗЗД се дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването , като необходимото изискване за уважаване на иска е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта / ППВС №1/1979г./, каквато в случая не е доказана.
Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на решението, което е постановено при точно приложение на разпоредбите на чл.56 и 59 ЗЗД и при съобразяване с трайната практика на ВКС.
С оглед разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК на ответника по жалба не следва да се присъждат разноски за пред ВКС, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.07.2019г. по гр.д.№14237/2018г. ГС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: