О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 169
София, 16.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3738 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. Н. А., Н. М. А. и М. М. Ф. – тримата от [населено място], представлявани от адв. М. Г., против решение № 100 от 26 май 2016 г., постановено по в.гр.д. № 168/2016 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив, с което е потвърдено решение № 21 от 27 януари 2016 г., постановено по гр.д. № 393/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Хасково, за отхвърляне на предявените от касаторите против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], иск в размер на 48000 лева за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на недвижим имот за периода м. февруари 2014 г. – м. май 2015 г., и в тежест на касаторите са определени разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението на въззивния съд по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите заявяват три спорни въпроса от съществено значение за решаването на делото. Сочи се, че незаконосъобразно съдилищата приели въз основа на показания на свидетел, че между наследодателя на касаторите и неговия съсобственик от една страна, и ответното дружество от друга, имало сключен договор за заем за послужване, който бил валиден, тъй като съгласно чл. 293, ал. 1 ТЗ за действителността на търговската сделка е необходима писмена форма, която се смята за спазена, ако изявлението е записано по технически начин, даващ възможност да бъде възпроизведено (ал. 4). Тъй като копието от протокол от общото събрание на съдружниците от 25.09.2002 г. е изключено като доказателство, и това е единственият писмен документ, който би могъл да замести писмената форма, неправилно е прието от съда, че ползването на процесния имот се извършва въз основа на валиден договор за заем за послужване. При тези твърдения се поддържа, че липсата на писмен договор прави незаконосъобразен извода на съда за наличие на валиден договор. Заявява се, че не е ясно разграничена волята на всеки от съдружниците и в кой момент в какво качество действат – прието е от съда, че волята като физически лица за всеки от съдружниците е заявена и като заемодатели и като заематели, поради което неправилно се приемало от съда, че изявлението на касаторите като наследници на един от съдружниците неправилно се отправяло до физическите лица – другият съдружник и съпругата му, а не срещу дружеството. Същевременно се твърди, че пред първата инстанция въпросът за нищожността на волеизявлението на касаторите поради отсъствие на законоустановената форма не бил повдиган от страните, нито били събирани доказателства в тази насока, като страната не можела да се позовава на нищожността, ако от поведението й не можело да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението, а пък съдът не можел да се произнася по нищожността служебно, без този въпрос да бъде повдигнат от страните по спора, въз основа на което се изтъква, че ответникът е получил волеизявлението на касаторите при срещата пред нотариус, не е оспорил неговата действителност в хода на процеса, поради което изводът, че не е налице волеизявление на касаторите, получено от ответника – единствен управител на дружеството, за прекратяване на ползването на процесния имот, е посочен като незаконосъобразен. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се посочват изводи на въззивния съд, които според касаторите противоречат на практиката на ВКС, но се поддържа, и че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и се иска допускането на касационното обжалване по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Е. С. Ч., чрез адв. В. Д., в отговор на касационната жалба излага съображенията си за липсата на ясно формулирани основания за допускане на касационното обжалване, а по същество сочи доводи и за неоснователността й.
Предвид отправеното до физически лица (Е. Ч. и съпругата му) от страна на касаторите сред смъртта на праводателя им искане да им се предостави ползване на съсобствения имот, ползван през процесния период изцяло от ответното дружество, заявеното пред нотариус в присъствието на физическите лица, че прекратяват ползването, евентуално предоставено от наследодателя им, и претендират достъп до имота или обезщетение за ползването му, учреденото от Е. Ч. и наследодателя на ищците ответно дружество, приемането като съдружник в дружеството на мястото на покойния М. А. на съпругата му – ищцата Н. А., закупения от А. приживе и Ч. недвижим имот, ползван от ответното дружество за дърводелски цех и понастоящем, искът за заплащане на обезщетение за ползване на имота за периода м. февруари 2014 г. – м. май 2015 г. по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД е приет за неоснователен. Прието е, че ползването на имота от ответното дружество се осъществява по силата на валиден договор за заем за послужване, но липсва валидно волеизявление (покана) от страна на ищците, придобили по наследяване ? ид.ч. от заетата вещ, за преустановяване на ползването и за заплащане на обезщетение. Това заключение е основано на отправената покана за осигуряване на достъп до собствената на ищците част от имота до физическите лица – съпрузите Ч., но не и по отношение на дружеството. Съдът е посочил, че след като по отношение на заетата вещ е налице съсобственост в равни части, отношенията между съсобствениците по управлението на вещта следва да се уредят по правилата на чл. 32 ЗС. Тъй като между страните е налице облигационна връзка, и при доказателствена тежест на ищците, не се установява неоснователно разместване на блага, при което ответникът да се е обогатил за процесния период, а ищците да са се обеднили от ползването на имота от него.
К. съд приема, че касаторите не са обосновали допускането на касационното обжалване.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите не са формулирали общото основание за допускане на касационното обжалване – не са посочили правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора, който да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или разрешаването му да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според задължителните разяснения, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело като основание за допускане на касационното обжалване е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му; произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос; материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Подчертава се, че основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение според чл. 281, т. 3 ГПК, като проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Изрично се приема, че посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби; обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, и касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Заключава се, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
В представеното от касаторите изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се изтъкват доводите им по тълкуването на чл. 293, ал. 1 ТЗ във връзка с приетия от съда за осъществен заем за послужване. Заявено е, че изводите на съда по въпроса, че е налице договор за заем за послужване с ответното дружество, без той да е сключен в писмена форма, противоречало на практиката на ВКС, изразена в две решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Твърдението на касаторите не съставлява формулиран правен въпрос по критериите, посочени по-горе, а дори и да би могло (в нарушение на вече посочените правила) подобен въпрос да бъде извлечен от съдържанието на изложението, то не е поставен правен въпрос, въведен надлежно в процеса и обусловил изхода на спора, тъй като спор по приложението на чл. 293 ТЗ не е въвеждан в процеса, съответно съдът не е дал свое разрешение на този въпрос. Ето защо не е необходимо да бъде обсъждана и посочената практика на ВКС (решение № 59 по т.д. № 121/2011 г., ІІ т.о., и решение № 159 по т.д. № 154/2009 г., ІІ т.о.). На второ място се твърди, че въпросът за нищожността на волеизявлението на касаторите поради отсъствие на законоустановена форма не бил повдиган от страните, нито били събирани доказателства в тази насока, и се подчертава, че съдът не можело да се произнася по нищожността служебно, без този въпрос да бъде повдигнат страните по спора, като в този смисъл било решение № 71 по т.д. № 11/2009 г., І т.о., ВКС. И тук не е поставен правен въпрос съобразно посочените задължителни критерии, но и съображение на съда по валидността на изявлението на касаторите, отправено с нотариална покана до физическите лица Е. и Ф. Ч., за предаване на ключовете на процесния имот, осигуряване достъп до земята и сградите в нея, както и предупреждение, че при отказ, Ч. дължат обезщетение за ползване на собствената на ищците идеална част от имота, считано от датата на нотариалната покана в размер на 3000 лева месечно, не е дадено, и подобен въпрос изобщо не е повдиган от коя да е от страните. Накрая се твърди, че в нарушение на практиката на ВКС, изразена в соченото по-горе решение на ВКС, съдът е приел, че ответното дружество, представлявано от управителя Е. Ч., уведомен чрез нотариалната покана и получил волеизявлението на касаторите, без да оспорва действителността му в хода на процеса, не е получило волеизявлението за прекратяване на процесния договор чрез Ч. – единствен управител на дружеството. Въпрос за това дали следва да се счита, че дружеството е уведомено, ако волеизявление за прекратяване на договор е било отправено до единствения му управител в качеството му на физическо лице (в какъвто смисъл изглежда да е направеното от касаторите съображение), не се разрешава в обжалваното решение. Всъщност, основният мотив за отхвърляне на предявения иск съдът намира в липсата на валидно волеизявление от страна на касаторите (като ищци, придобили по наследяване половината от заетата вещ) за преустановяване на ползването и за заплащане на обезщетение, отправено до ответното дружество – страна по спора, като вместо това поканата за осигуряване на достъп до собствената на ищците част от имота (отречена е възможността да се приложи правилото на чл. 249, ал. 2 ЗЗД за връщане на вещта по всяко време) е отправена от тях до физическите лица Ч., поради което е прието, че е налице облигационна връзка между страните по спора, която не е преустановена, и затова не е налице неоснователно разместване на блага. Правен въпрос по това обусловило изхода на спора разрешение на съда не се поставя.
В самата касационна жалба се сочат три въпроса, които обаче са заявени от касаторите като спорни въпроси от съществено значение за правилното решаване на делото, а не въпроси, разрешени от въззивния съд, и обусловили изхода на спора. Твърди се, че становищата на страните, изразени в исковата молба и отговора й, очертавали спорните проблеми: може ли да се приеме, че дружеството ответник ползва процесния имот по договор за заем за послужване, без такъв да е сключен в писмена форма и обвързани ли са наследниците на единия от заемодателите с устен договор за заем за послужване с търговското дружество; може ли да се приеме, че е налице договор за заем за послужване за процесната сграда при липса на ясно изразена воля на страните и в частност на заемателя [фирма] за сключването на такъв договор, с оглед сливането на качествата на заемодател и съдружник и управител в дружеството – заемател; ако се приеме, че ползването на процесната сграда е на основание договор за заем за послужване, прекратен ли е той с изявлението на касаторите, направено пред нотариуса са 10.02.2014 г. (констативен протокол), и може ли съдът да се произнася служебно по действителността на прекратяването на договора за наем за послужване, предвид регламента на чл. 293 ТЗ и отсъствие на позоваване на нищожност на волеизявлението на ответната страна. Макар това да са по принцип спорни въпроси, които биха имали отношение към конкретния случай, то в исковата молба и отговора към нея, и в първото по делото заседание, при липса на предпоставките на чл. 147 ГПК, по исковете, предявени от наследниците на М. Ф. А. срещу дружеството ответник, представлявано от Е. С. Чауш, са очертани следните твърдения на страните: приживе на А. двамата с Ч.като физически лица закупили процесния имот, отказ от страна на Ч. и съпругата му да предоставят ключове от имота, отправена нотариална покана до съпрузите Ч., установеното при срещата пред нотариус, че имотите се ползват и в тях се намират машини и съоръжения на дружеството ответник и заявяването от страна на Ч., че имотите били предоставени от съсобствениците в качеството им на съдружници в ответното дружество за безвъзмездно ползване още през 1999 г., липсата на съгласие от страна на съпругата – ищцата А. за безвъзмездно отдаване на имотите на дружеството, заявеното на срещата прекратяване предоставеното ползване и поддържане искането за достъп или заплащане на обезщетение за ползване без основание, посочено в отговора на исковата молба, че поканата за предоставяне на ползването е отправена не до дружеството, а до съсобствениците – физически лица, без отношенията да са уредени по реда на чл. 32 ЗС, качеството на съдружник и притежаваща половината от дяловия капитал в дружеството на ищцата А., ползването на имота на правно основание от дружеството, без решението за отдаване на имота за ползване да е отменено от съдружниците по реда, по който е взето. Явно е, че въпроси за формата на договора за заем за послужване, липса на ясно изразена воля от страна на дружеството за сключване на подобен договор поради сливането на качествата на заемодател-съдружник и управител в дружеството-заемател, прекратяване на договора чрез отправяне на изявление за това до физически лица, което да се смята за изявление до дружеството, за възможността съдът да се произнася служебно по действителността на договор за прекратяване на договор за заем за послужване съобразно чл. 293 ТЗ, отсъствието на позоваване на нищожност на волеизявлението на ответната страна, не са въвеждани в процеса, съответно съдът не е дължал отговори по тях.
Предвид всичко изложено, поради липсата на поставен правен въпрос, обусловил изхода на спора, не може да се преценява и наличието на кое да е от допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на спора е основателно искането на ответното дружество за присъждане на заплатените 800 лева по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 100 от 26 май 2016 г., постановено по в.гр.д. № 168/2016 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив
ОСЪЖДА Н. Н. А., ЕГН [ЕГН], Н. М. А., ЕГН [ЕГН], и М. М. Ф., ЕГН [ЕГН] – тримата с адрес в [населено място], [улица], ет. , ап. , да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 800,00 (осемстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: