9
определение на ВКС на ГК, Първо отделение по гр.д.№ 792 по описа за 2014 г.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 169
София, 20.03..2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
като изслуша докладваното от съдия Теодора Гроздева гр.д. № 792 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. М. Г., Д. Р. Г.- Р. и С. Р. С. срещу решение № 357 от 18.09.2013 г. по в.гр.д. № 520 по описа за 2013 г. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 58 от 08.05.2013 г. по гр.д.№ 657 от 2011 г. на Районен съд- [населено място] за допускане на делба на 2 земеделски имота /нива с площ от 46,171 дка, представляваща имот № 028018 по плана за земеразделяне на землището на [населено място], общ.Генерал Т. и нива с площ от 50,005 дка, представляваща имот № 027008 по плана за земеразделяне на землището на [населено място], общ.Генерал Т./ между И. С. И., К. Атанасова И., К. М. Г., Д. Р. Г.- Р. и С. Р. С. при квоти: 6/12 ид.ч. в СИО за И. И. и К. И., 4/12 ид.ч. за К. Г. и по 1/12 ид.ч. за Д. Г.- Р. и С. С..
К. твърдят, че решението на Добричкия окръжен съд е неправилно поради необоснованост и поради постановяването му при съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 т.3 от ГПК. Твърдят, че обжалваното решение противоречи на посочена от тях задължителна и незадължителна практиката на съдилищата /ППВС № 6 от 23.12.1968 г., Тълкувателно решение № 147 от 04.11.1954 г. на ОСГК на ВС, решение № 43 от 16.08.2010 г. по гр.д.№ 144 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 49 от 14.04.2011 г. по т.д.№ 561 от 2010 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., определение № 921 от 17.07.2009 г. по гр.д.№ 214 от 2009 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 5 от 25.01.2010 г. по гр.д.№ 2728 от 2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 4 от 21.01.2010 г. по гр.д.№ 2512 от 2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 89 от 15.07.2009 г. по т.д.№ 700 от 2008 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 176 от 03.11.2010 г. по т.д.№ 118 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 435 от 17.05.2010 г. по гр.д.№ 749 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 51 от 21.07.2010 г. по т.д.№ 528 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., определение № 725 от 09.12.2009 г. по т.д.№ 528 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 44 от 03.02.2010 г. по гр.д.№ 2928 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 67 от 06.07.2010 г. по т.д. № 898 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., определение № 64 от 02.02.2010 г. по т.д.№ 898 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., определение № 313 от 08.05.2013 г. по в.ч.гр.д.№ 347 от 2011 г. на Пазарджишкия окръжен съд, решение № 877 от 31.01.2011 г. по гр.д.№ 111 от 2010 г. на Софийския апелативен съд, определение от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 2026 от 2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 71 от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 138 от 2009 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 55 от 18.03.2010 г. по гр.д.№ 214 от 2009 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. и решение № 361 от 14.12.2011 г. по гр.д.№ 771 от 2010 г. на ВКС, ГК, Първо г.о./ по следните правни въпроси: 1. Заплащането на посочената в нотариалния акт за покупко-продажба продажна цена от единия от двамата купувачи по договора, доказва ли придобито право на собственост единствено и само от този купувач, 2. Налице ли е симулация /привиден договор/ при установени бъдещи условия при сключване и изпълнение на договора за покупко-продажба и при заплатена само от единия от двамата купувачи цена, 3. Упражнена ли е фактическа власт и съответно придобито ли е право на собственост по давностно владение само от единия купувач по договора за покупко-продажба и съответно отблъснато ли е владението на другия купувач, след като упражнявайки своята дейност като земеделски производител, заплатилият покупната цена купувач обработва закупения имот за себе си, реализира от него доходи и добиви за себе си, описва го и го декларира пред съответните институции от свое име и за своя сметка, докато другият купувач полага труд по обработка на имота по трудово правоотношение, знае за всички действия на земеделския производител, не им се противопоставя и не се интересува от добивите и доходите от имота в продължение на повече от 10 години, 4. Незаинтересоваността на един от купувачите, състояща се в липса на личен интерес при обработка, реализиране на добиви и доходи от имота /получаване на рента, наем/ означава ли, че липсва воля на този купувач да придобие правото на собственост върху имота и налице ли е в този случай прикрита сделка, симулация, 5. Може ли с вписвания във ведомости да се доказва упражняване на фактическа власт върху имота при положение, че в тези ведомости липсват имената на страната, изложила това твърдение, тези ведомости не са оспорени и не са приети като доказателство по делото, а са върнати от съда на представилото ги по делото трето лице, 6. Осъществен ли е фактическия състав на придобиването по давност с владението на имот от единия купувач по договора за покупко-продажба в продължение на повече от 10 години постоянно, непрекъснато и необезпокоявано, 7. Дали съдът нарушава процесуални правила като дава възможност на една от страните по делото за събиране на доказателства по чл.192 от ГПК, без тази страна да е поискала да й бъде дадена такава възможност, 8. Допустимо ли е събирането на гласни и писмени доказателства за установяване начина на плащане и условията на сключен писмен договор в нотариална форма, 9. Допустимо ли е при оспорване правото на собственост на ищеца от ответника по делото съдът да дава указания на ищеца като сам определя съдържанието на молбата по чл.192 от ГПК за събиране на доказателства и какви са границите на правомощията на съда по чл.192 от ГПК, 10. Допустимо ли е съдът по своя инициатива в няколко поредни съдебни заседания, включително и след доклада по чл.146 от ГПК, да дава възможност на ищеца да подава молба по чл.192 от ГПК и представлява ли даването на такава възможност процесуално нарушение на съда, 11. Може ли да бъде поставен знак на равенство пред различните хипотези на чл.133 от ГПК и даваната многократна възможност от съда на ищеца да събере доказателства по чл.192 от ГПК, без искане на ищеца затова, 12. Какви са правомощията на съда относно преценката на доказаността на факти и обстоятелства в случаите, когато никоя от страните не прави искане за събиране на доказателства по реда на чл.192 от ГПК, 13. Налице ли е формирана воля на съда при постановено решение без обсъждане и конкретизация на всички доказателства по делото, без конкретизиране кои права и обстоятелства съответно съдът е приел за доказани и за признати, включително дори и при непосочени наименовани писмени доказателства, 14. Допустимо ли е по своя инициатива съдът да дава възможност на една от страните по делото да представи писмена молба по чл.192 от ГПК и да оформя нейното съдържание, без тази страна да е направила такова искане и има ли преклузия при събиране на доказателства по реда на чл.192 от ГПК, 15. При наведен довод във въззивната жалба за неизпълнение на съда на задълженията му по чл.145 и чл.146 от ГПК, длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по това оплакване и длъжен ли е да направи нов доклад, 16. Налице ли е воля на въззивния съд, след като в решението му не е очертан предмета на спора, а именно всички предявени оплаквания по жалбата и съответната им правна квалификация, 17. Допустимо ли е изисканите по реда на чл.192 от ГПК доказателства от трето неучаствало по делото лице да бъдат само проверени от първоинстанционния съд и върнати на това лице, без по делото да бъдат представени преписи и в този случай може ли да се твърди, че въззивният съд е извършил обективна проверка на събраните и обсъдени от първоинстанционния съд доказателства, 18. Налице ли е действителна воля на съда при изясняване на фактическата обстановка и обективната истина относно това дали ищеца е получавал рента за процесните имоти, ако в установяващите получаването на тази рента ведомости съдът дири имената не на ищеца, а ответницата по делото, 19. Допустимо ли е да се прави извод въз основа на доказателства, които не са приобщени към доказателствения материал по делото, както и да се налага глоба на третото неучастващо по делото лице и какви са правомощията на въззивния съд в този случай, включително ако има жалба на третото лице за отмяна на наложената му глоба, 20. Със самоинициативата на съда да дава възможност на ищеца да представи молба по чл.192 от ГПК и да дава указания за съдържанието на тази молба, съдът нарушава ли задължението си по чл.9 и чл.10 от ГПК и какви са правомощията на въззивния съд при нарушение на чл.9 и чл.10 от ГПК, 21. Процесуално нарушение ли е, когато съдът не дава възможност на насрещната страна да вземе становище по предприетите от съда по негова инициатива действия за събиране на доказателства по реда на чл.192 от ГПК и представлява ли това произнасяне на съда извън предмета на спора и какви са правомощията на въззивния съд в този случай. Освен това, според касаторите, произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
В писмен отговор от 27.11.2013 г. ответниците по касационната жалба И. С. И. и К. Атанасова И. оспорват същата.
Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване приема следното: Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирани страни /ответници по делото/ и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт- въззивно решение по иск за делба.
За да постанови решението за допускане на делба на горепосочените два земеделски имота между съделителите, първоинстанционният съд е приел, че тези имоти са съсобствени между И. С. И. и К. Атанасова И. в СИО и касаторите като наследници на починалия Р. С. Г. /придобити по силата на договори за покупко-продажба, обективирани в нотариални актове № 98 от 17.05.1995 г. и № 64 от 10.04.1995 г./. Приел е за неоснователни възраженията на ответниците за недействителност на горепосочените договори поради липса на съгласие /симулация/ и поради заплашване, тъй като подписите на страните под договорите не са оспорени, тъй като липсвали доказателства за наличие на заплахи, побой или принудително заставяне на някоя от страните по договорите да подпише тези договори и тъй като не е доказана симулация /липсва както обратно писмо, така и каквито и да било други доказателства за симулацията/. Приел е, че тъй като ответниците не са страна по тези сделки, те могат да доказват симулацията и със свидетелски показания. Според съда, плащането на цената на закупения имот не е придобивен способ за вещното право, а е факт, правопораждащ облигационни отношения между двамата купувачи по договора, които отношения не се отразяват на действителността на договора за покупко-продажба. Още повече, че ответниците не са доказали и този факт /че само техният наследодател е заплатил цената на имотите/, което се установявало от всички събрани по делото доказателства, включително и от представените по реда на чл.192 от ГПК от третото неучастващо по делото лице [фирма] писмени доказателства. Съдът е приел за неоснователно и направеното от наследниците на Р. Г. възражение за придобиване на тези имоти по давност, тъй като не било доказано ответниците да са владяли имотите в продължение на повече от 10 години- липсвали доказателства за промяна на намерението им да държат имотите като свой. Прието е, че промяната на намерението не трябва да остане скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия, които да станат достояние на другия съсобственик и да показват несъмнено, че съсобственикът, който упражнява фактическата власт, отрича правата на другия съсобственик върху вещта и я държи само за себе си. А от доказателствата /писмени и свидетелски показания/ се установявало, че промяна на намерението за своене на имотите не е била демонстрирана: наследодателят на ответниците Р. Г. е заявявал в ОС „Земеделие”- Генерал Т. само Ѕ ид.ч. от процесните имоти и до смъртта на Р. Г. през 2007 г. съсобствениците са деляли всичко по равно.
В решението на въззивния съд е прието, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на чл.145 и чл.146 от ГПК и че обстоятелството, че съдът е изискал доказателства от трето неучастващо по делото лице [фирма] не представлява съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като съдът е задължен да изясни обективната истина по делото. Тъй като в случая дружеството „Стан-1” Е., макар и различен правен субект, се управлявало и представлявало от ответника по делото С. С., представените от това дружество справки обслужвали единствено тезата на този ответник. Поради това за разкриване на обективната истина относно удостоверените в представените от това дружество справки факти, било необходимо изискването на други писмени доказателства по реда на чл.192 от ГПК. За неоснователни са приети и оплакванията във въззивната жалба за нарушение на съдопроизводствените правила при оценката на доказателствения материал по делото. За правилни са приети изводите на първоинстанционния съд, че ответниците не са владяли притежаваната от ищците идеална част от имотите, тъй като простото осъществяване на фактическа власт върху вещта не води до автоматично придобиване на собствеността, ако тя не се осъществява с намерение вещта да се свои, което намерение да се демонстрира явно и необезпокоявано и ако не е отблъснато владението на останалите съсобственици.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение и посочените от касаторите правни въпроси, не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението поради следното:
1. По първия поставен въпрос няма противоречива съдебна практика. Напротив, както закона, така и съдебната практика са категорични, че заплащането на цената на един имот само от един от купувачите на този имот не е от значение за това кой става собственик имота, а има отношение само към вътрешните отношения между купувачите. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, тъй като въпросът не е свързан с прилагането на неясна или непълна правна норма, което да налага тълкуване на тази норма или прилагане на закона или на правото по аналогия.
2. По втория поставен правен въпрос също няма противоречие на обжалваното решение със съдебната практика, нито се налага тълкуване на неясна или непълна правна норма.
3. По третия поставен въпрос също липсва противоречие със съдебната практика. Напротив, обжалваното решение съответства на уеднаквената съдебна практика, която е в смисъл, че при съсобственост като тази по настоящото дело, за да установи владение върху целия имот един от съсобствениците следва да отблъсне владението на останалите съсобственици с ясни и недвусмислени действия, сочещи несъмненото му намерение да свои целия имот. Декларирането на имота като свой пред съответни институции и обикновеното ползване на съсобствения имот /лично обработване или получаване на доходи- наем, рента/ само от един от съсобствениците не представляват такива действия. В този смисъл са: Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по гр.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 110 от 20.03.2012 г. по гр.д.№ 870 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, поради това, че по въпроса има задължителна съдебна практика /горепосочените тълкувателно решение и решения по чл.290 от ГПК/, от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяна на тази съдебна практика.
4. По четвъртия поставен правен въпрос също няма противоречива съдебна практика. Обжалваното решение е в съответствие със съдебната практика, която е в смисъл, че за решаване на въпроса дали един от купувачите по договор за покупко-продажба има воля да придобие собствеността върху даден имот или е налице симулация от значение е волята на този купувач при сключване на договора за покупко-продажба, а не неговите последващи сключването на договора действия или бездействия. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, поради това, че този въпрос не е свързан с прилагането на неясна или непълна правна норма и не са налице промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяна на съдебната практика.
5. Част от останалите поставени правни въпроси /посочените по-горе въпроси № 5, 7, 9, 10, 11, 12, 14, 17, 18, 19, 20, 21/ не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като съдът не е основал изводите си в решението, включително и извода си затова кой е упражнявал фактическа власт върху имота, на горепосочените ведомости, събрани по реда на чл.192 от ГПК. Напротив, приел е, че обстоятелството, че фактическата власт се е упражнявала от наследодателя на ответниците, а след неговата смърт и от самите ответници, е безспорно установено между страните и се подкрепя от всички събрани по делото доказателства, включително и от свидетелските показания, но упражняването на такава фактическа власт от ответниците не е довела до придобиването на имотите по давност, тъй като липсвал анимус за своене на притежаваните от ищците идеални части от тези имоти. Действително, първоинстанционния съд е изложил мотиви относно доказателственото значение на събраните по реда на чл.192 от ГПК доказателства. Тези мотиви обаче са без правно значение за крайния изход на спора, тъй като събраните по реда на чл.192 от ГПК доказателства са за доказване на твърденията на ответниците, че само техният наследодател е заплатил цената на закупените имоти и че само ответниците са получавали рента за тези имоти- обстоятелства, които, както е приел и съда, не са от значение за решаване на въпроса за съсобствеността върху имотите /тъй като плащането на цената на недвижим имот не е придобивно основание- не прави собственик лицето, което е заплатило тази цена и не доказва симулативност на договора за покупко-продажба и тъй като получаването на рента не е действие, с което се отблъсква владението на другия съсобственик на имота, съответно не е действие, с което се установява владение върху целия съсобствен имот/. Поради това и въззивният съд въобще не е взел предвид при решаване на спора събраните по реда на чл.192 от ГПК доказателства, поради което дори и при събирането на тези доказателства да е допуснато процесуално нарушение, то не е съществено- тъй като не се е отразило на правилността на решението.
6. Шестият поставен правен въпрос също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото по делото е било установено и съдът е приел, че ответниците не са установили владение върху целия имот.
7. Осмият поставен правен въпрос също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като съдът не е приемал, че гласни и писмени доказателства за установяване на начина на плащане и условията на сключен писмен договор в нотариална форма не са допустими, а е приел, че такива доказателства не са представени по делото от страната, която носи доказателствената тежест затова- в случая от ответниците по делото.
8. Тринадесетият поставен правен въпрос също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото в първоинстанционното и въззивното решение са обсъдени всички доказателства по делото и е посочено кои факти и обстоятелства съдът приема за доказани.
9. По петнадесетия и шестнадесетия поставени правни въпроси липсва противоречие на обжалваното решение със съдебната практика. Според тази практика, въззивният съд е длъжен да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на решение, а по неговата правилност- само по наведените в жалбата оплаквания /например решение № 105 от 19.06.2013 г. по гр.д.№ 186 от 2012 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр.д.№ 1036 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК/. По въпроса следва ли и в кои случаи въззивният съд прави нов доклад също има задължителна съдебна практика- Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.гр.д.№ 1 от 2013 г. на О. на ВКС. Следва да се отбележи, че обжалваното решение не противоречи на тази задължителна практика- в решението си въззивният съд е произнесъл по всички наведени с жалбата основания за неправилност на първоинстанционното решение. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, поради това, че по въпроса има задължителна съдебна практика /горепосочените решение по чл.290 от ГПК и Тълкувателно решение/, от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяна на тази съдебна практика.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Добричкия окръжен съд не следва да бъде допускано.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 357 от 18.09.2013 г. по в.гр.д. № 520 по описа за 2013 г. на Добричкия окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.