Определение №169 от 20.3.2017 по търг. дело №2458/2458 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№169

[населено място] 20.03. 2017г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2458/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]/н/ против решение №164 от 12.07.2016г. по в.т.д.№133/16г. на Великотърновски апелативен съд,с което е потвърдено решение №11 от 22.01.2016г. по т.д.№117/15г. на Окръжен съд Плевен , с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от дружеството срещу [фирма] иск с правно основание чл.694 ТЗ за несъществуване на предявено в производството по несъстоятелност и прието вземане в размер на 838 652,17 лв. ,произтичащо от договор за банков кредит.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение,поради допуснати нарушения на материалния закон.
Ответникът по касация [фирма] е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по същество на изложените в нея доводи.
Върховен касационен съд,Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на решението , настоящият състав съобрази следното:
При постановяването на решението си , въззивният съд е приел,че са налице предпоставките за допустимост на предявения от несъстоятелния длъжник срещу неговия кредитор отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ.По същество, съдът е приел за доказана установената пред първата инстанция фактическа обстановка – наличие на сключен на 07.05.08г. между страните договор за банков кредит,обезпечен с издаден от ищеца и авалиран от неговия управител запис на заповед; настъпила по отношение на вземането по договора предсрочна изискуемост на 15.04.09г.; подадено от кредитора на 19.05.09г. заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по записа на заповед; подадено от длъжниците възражение по чл.419 ГПК;образувано исково производство по чл.422 ГПК,приключило с влязло в сила на 27.03.13г. съдебно решение за признаване на вземането; образувано на 12.08.09г. изпълнително дело,чиято висящност не е приключила. Разглеждайки обстоятелствата, свързани с наведеното от ищеца твърдение за погасяване на вземането на банката по давност, въззивният съд е достигнал до същия като този на първата инстанция краен резултат,но по различни от изложените от него мотиви. Приел е,позовавайки се и на съществуваща задължителна съдебна практика, че, независимо от навеждането от страна на ищеца /банката/ в производството по чл.422 ГПК на връзка между менителничното /по записа на заповед/ и каузалното /по договора за кредит/ правоотношения между страните и липса на оспорване на този факт от страна на ответника,предмет на установяване в това производство е било съществуването на вземането по записа на заповед,а не това по договора за банков кредит,доколкото двете вземания произтичат от различно основание.Поради това не е споделил тезата на ответника /както и извода на ПлОС/,че с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /приемано като начало на исковия процес относно вземането по чл.422 ГПК/ теченето на давността е спряно на основание чл.115 б.“ж“ ЗЗД.Като е съобразил установения по делото факт,че с молбата си за образуване на изпълнително дело въз основа на издадения изпълнителен лист банката изрично е заявила,че предприетите от нея принудителни изпълнителни действия целят удовлетворяване на вземането й по договора за банков кредит,а самото изпълнение е насочено върху дадените по кредита обезпечения,съдът е приел,че с подаването на тази молба на 12.08.2009г. давността по отношение на това вземане е била прекъсната на основание чл.116 б.“в“ ЗЗД, както и с всяко следващо предприемано принудително действие /предвид факта,че към момента на предявяване на вземането в производството по несъстоятелност на длъжника изпълнителното дело е било все още висящо/.В заключение по тези съображения ВтАС е приел неоснователност на иска за несъществуване на вземането.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е изложил оплакване за несъобразеност на извода на въззивния съд /че давността спрямо вземането на банката по договора за кредит е била прекъсната на 12.08.2009г. на основание чл.116 б.“в“ ЗЗД по изложените от него съображения/ със задължителна практика на ВКС,обективирана в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №67/10.07.12г. по т.д.№405/11г. на първо т.о.,с което обосновава приложение на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Правен въпрос от значение за изхода на делото не е поставен в изложението,а липсата на такъв е самостоятелно основание за отказ да бъде допуснато касационно обжалване,без да се изследва наличието на някой от сочените допълнителни критерии, съобразно постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. и доколкото с оглед диспозитивното начало съдът няма нито правото , нито задължението да извлича релевантен такъв от изложението. Дори да би бил формулиран относим към посочения извод на въззивната инстанция правен въпрос, не се констатира наличие на основание за приложимост на допълнителния сочен от касатора критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Единственото цитирано и представено от него решение на ВКС по чл.290 ГПК, постановено във връзка с въпроса за приложението на чл.116 б.“в“ ЗЗД, в дадения от съда отговор препраща към приложението на ППВС №3/1980г. Доколкото с т.10 от постановеното по-късно ТР №2/26.06.15г. по тълк.д.№2/13г. на ОСГТК на ВКС това Постановление на Пленума на ВС е обявено за загубило сила, създадената по приложението му съдебна практика също не следва да се съобразява като изоставена.
С предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът е обосновавал допустимост на касационното обжалване по въпросите Налице ли е прекъсване на давността по чл.116 б.“в“ ЗЗД спрямо вземането на кредитор по каузално правоотношение, за което няма издаден изпълнителен лист, с предприемането на действия по принудително изпълнение от страна на кредитора,независимо от обстоятелството,че изпълнителният лист е издаден в производство по чл.417 ГПК по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед? и Достатъчно ли е в този случай с представянето на издадения по записа на заповед изпълнителен лист от страна на кредитора да бъде направено изявление,че удовлетворява вземането си по договора за кредит,за да се приеме,че давността е прекъсната? Въпросите са релевантни,доколкото са свързани с решаващите изводи на въззивния съд,на които е основан и крайният резултат по спора,поради което следва да се приеме за осъществен общият критерий на чл.280 ал.1 ГПК. В изложението липсва обосноваване на приложимост по отношение на сочения от касатора допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съобразно задължителните указания в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,а е посочено единствено,че до момента липсва касационно произнасяне по тези въпроси,което се явява от значение за точното прилагане на правото. Такава хипотеза би била налице при твърдения за създадена поради неточно тълкуване съдебна практика,нуждаеща се от промяна; за настъпили изменения в законодателството или обществените условия,налагащи тълкуване с цел осъвременяване; за наличие на непълнота,неяснота или противоречивост на конкретни правни норми,чието изясняване води до необходимост от създаване на практика. С подобни доводи не е обосновано искането за допускане на касационно обжалване на решението на ВтАС,поради което
следва да бъде отказан достъп до касационен контрол.
В полза на ответника по касационната жалба и на основание чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.37 от ЗПП вр. чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №164 от 12.07.2016г. по в.т.д.№133/16г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] /н/ с ЕИК [ЕГН],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.

2.

Scroll to Top