ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№169
гр. София, 28.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 4309 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] против Решение № 258/ 26.06.2017 г. по в.гр.д. № 479/2016 г. на Софийския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 252/ 19.10.2015 г. по гр.д. № 380/2012 г. на Районен съд – [населено място], с което е отхвърлен предявеният от Националния статистически институт, като процесуален субституент на държавата, против [община] положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вместо което е прието за установено по отношение на ответника, че държавата е собственик на следния недвижим имот: залесена горска площ от Държавен горски фонд, находяща се в землището на [населено място], к.к. „Б.”, с площ от около 2 000 кв.м., част от отдели 23-а и 104-а, в района на Горско стопанство Б., с проектен идентификатор 65231.918.307 с проектна площ от 2 127 кв.м. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното въззивно решение е недопустимо, евентуално- неправилно поради нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че произнасянето на въззивния съд е в отклонение от практиката на ВКС, респ. произнасянето по тях от настоящата касационна инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въпросите, уточнени и конкретизирани съобразно указанията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК, са следните:
1. Какво е доказателственото значение на извлечение от емлячния регистър и на дефинитивен стопански план на общинските гори при упражняване на косвен съдебен контрол върху решение на органа по поземлената собственост за възстановяване на собствеността върху гори в полза на община, при спор за собственост между общината и трето лице?
2. Допустимо ли е в производството по спор за собственост между държавата и община с предмет възстановени в полза на общината гори по реда на ЗВСГЗГФ съдът служебно да приеме, че спорният имот е „балталък”, без да са заявявани такива доводи и твърдения от страните? В случай, че това е допустимо, длъжен ли е съдът служебно да назначи експертиза, която да установи принадлежността на имота към територията на „балталъка”?
Ответникът по касационната жалба- Национален статистически институт е депозирал по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, и е подадена от легитимирано лице чрез упълномощен адвокат срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Производството по делото е образувано по предявен от Националния статистически институт, като процесуален субституент на държавата, против [община] положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК- за признаване правото на собственост на държавата върху залесена горска площ от Държавен горски фонд, находяща се в землището на [населено място], к.к. „Б.”, с площ от около 2 000 кв.м., част от отдели 23-а и 104-а, в района на Горско стопанство Б., с проектен идентификатор 65231.918.307 с проектна площ от 2 127 кв.м., предоставен на НСИ със Заповед № 515 от 19.12.1996 г. на Комитета по горите при Министерски съвет. Ищецът твърди, че имотът е държавна собственост по силата на закона, като при условията на евентуалност се позовава на придобивна давност, считано от датата на предоставяне на имота на НСИ. Правният интерес от исканото установяване се обуславя с твърдението, че ответната община претендира да е собственик на имота по силата на реституция, обективирана в Решение № 01001/ 31.08.2000 г. на ПК- [населено място], въз основа на което е издаден Акт за общинска собственост № 4728 от 27.07.2005 г. На това основание ответникът е отказал да подпише Акт № 69/ 20.12.2011 г. за непълноти и грешки по кадастралната карта на [населено място] чрез нанасяне на процесния имот като предоставен на НСИ, с оглед на което е бил постановен отказ за изменение на кадастралната карта на основание чл. 62, ал. 3 от Наредба № 3 за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри. Ищецът поддържа, че постановеният в полза на ответника административен акт за възстановяване на собствеността на основание ЗВСГЗГФ е незаконосъобразен поради липса на предвидените в реституционния закон материално-правни предпоставки за издаването му, с оглед на което и доколкото общината не е в състояние да се легитимира като собственик на имота по силата на реституция, същият е собственост на държавата по закон /чл. 27, ал. 1 от Закона за горите, респ. чл. 7, ал. 1, предл. 1 ЗГ от 1997 г.- отм./.
За да постанови обжалваното решение, с което е отменено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на така предявения иск и е постановено уважаване на същия, въззивната инстанция е изложила мотиви, според които процесният имот следва да се счита собственост на държавата по силата на закона, доколкото не е доказано, че е собственост на общината по силата на реституция или на придобивно основание, предвидено в Закона за общинската собственост /чл. 8, ал. 1 от Закона за горите/. С оглед заявеното от ищеца оспорване на законосъобразността на издаденото в полза на [община] решение за възстановяване на собствеността от 31.08.2000 г. , е упражнен косвен съдебен контрол по отношение на акта, като е прието, че не са били налице материално-правните предпоставки за издаването му, тъй като ответникът не е доказал, че към 1948 г. спорният имот е бил собственост на общината. В тази връзка е обсъдено доказателственото значение на емлячен регистър 1934 г.- 1936 г., стр.1936, партида 1908, описан в заявлението за възстановяване на собствеността, като е прието, че същият не е в състояние да установи, че конкретният процесен имот е бил записан като собственост на общината. Същото е посочено и по отношение на Дефинитивен Стопански план на С. общински гори „Чам-кория и С.”, утвърден с Указ № 26/ 19.06.1936 г., според който „по-голямата и южна част на „Ч.” е стар балталък на жителите на [населено място]; за такава е третирана и от всички горски комисии, които са работили въз основа на законите за горите; общината не притежава никакви стари документи, с които да установи собствеността и притежанието си; с протоколи от 15.07.1904 г., 24.07.1904 г. и 07.08.1904 г. държавният лесничей е описал границите на гората, съгласно чл. 3 от ЗГ от 1904 г.”. Въззивното решение съдържа и подробен анализ на нормативната уредба относно собствеността върху горите в периода до 1948 г., разграничавайки двата вида общински гори- т.нар. „балталъци” /отстъпени в древно време от държавата за ползване на град или село за ползване/ и частни общински гори, които именно са обект на същинското право на собственост на общините. Посочено е изрично, че [община] не е могла да придобие по реституция собствеността върху спорния имот, тъй като не е доказала, че към 1948 г. същият е имал статут на частна общинска гора, като същевременно е отчетено, че правото на ползване на гора, вкл. „балталъците”, не подлежи на възстановяване по силата на П.. 5, ал. 1 ПЗР на ЗВСГЗГФ, респ. П.. 6 от ДР на ППЗВСГЗГФ, предвиждащ, че ограниченото вещно право на ползване, учредено на общини, физически и юридически лица преди 09.04.1946 г. безсрочно или за определен срок, се счита за прекратено. Изложени са и мотиви, според които процесният имот не би могъл да бъде възстановен в полза на общината и поради наличие на пречка по смисъла на чл. 6, т. 4 от ЗВСГЗГФ, тъй като е бил предоставен на ведомство за нужди, свързани със социалния отдих и туризма.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с доказателственото значение на емлячния регистър и на дефинитивния стопански план на общинските гори, е неотносим, доколкото въззивният съд не е отрекъл годността на посочените документи да служат като доказателство в процеса за установяване правото на собственост на общината към 1948 г. /още повече, че разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ изрично предвижда, че при липса на нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за делба, съдебни актове, правото на собственост може да се установява с емлячни е данъчни регистри/, но е приел, че в конкретния случай същите не установяват собствеността на [община] върху конкретния имот, предмет на спора. Дали тази преценка на въззивната инстанция е обоснована с оглед съдържанието на приложените по делото писмени доказателства, е въпрос на правилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК, което подлежи на изследване не в стадия на допускане на касационното обжалване, а едва при разглеждане на касационната жалба по същество по реда на чл. 290 ГПК. Вторият формулиран от касатора материалноправен въпрос, свързан с твърдението, че въззивният съд служебно е приел, че процесният имот е „балталък”, също е неотносим, тъй като, както беше посочено по-горе, в мотивите на въззивното решение изрично е прието, че имотът би подлежал на възстановяване в полза на ответника само ако към 1948 г. е представлявал не „балталък”, а частна общинска гора, което обаче [община] не е успяла да докаже.
По изложените съображения настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски, а именно сумата от 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 258/ 26.06.2017 г. по в.гр.д. № 479/2016 г. на Софийския окръжен съд, по касационната жалба на [община].
ОСЪЖДА [община] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Национален статистически институт- [населено място] сумата 1 000 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: