1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 169
София, 04.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3698 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 160 от 18.05.2017 г. по в. гр. д. № 92/2017 г. на Врачанския окръжен съд е отменено решение № 728 от 28.11.2016 г. по гр. д. № 3685/2015 г. на Врачанския районен съд и е постановено друго, с което са уважени предявените от [фирма] срещу ТПК „Х. Б.“ [населено място], Д. И. А. и Т. И. А. искове: установителен срещу първия ответник и осъдителни по чл.108 ЗС срещу вторите двама, за имот с идентификатор 12259.1011.111.1 по КК и КР на [населено място], представляващ склад със застроена площ от 281 кв. м., ведно с правото на строеж върху мястото; отхвърлени са насрещните искове на Д. И. А. и Т. И. А. срещу [фирма] по чл.108 ЗС по отношение на същия имот.
Данните по делото сочат, че с влязло в сила решение № 44 от 29.03.2007 г. по гр. д. № 343/2006 г. на Софийския апелативен съд, IV г.о., е признато за установено по отношение на [фирма], че ТПК „Х. Б.“ [населено място] е собственик на УПИ V- 4978, кв.11 по регулационния план на [населено място], ведно с първи и втори етажи от административно-производствена сграда и пристройката към нея, построени в този имот. С допълнително решение от 23.07.2007 г. са отменени на основание чл.432, ал.2 ГПК /отм./ констативните нотариални актове, с които се е легитимирал ответникът.
След приключване на това дело е проведена публична продан върху имуществото на длъжника ТПК „Х. Б.“, като с влязло в сила постановление на ЧСИ построеният върху УПИ V- 4978 склад, представляващ имот с идентификатор 12259.1011.111.1 по КК и КР на [населено място], е възложен на Д. И. А. и Т. И. А..
Предмет на първоначалните и насрещните искове по настоящото дело е само складът с идентификатор 12259.1011.111.1, който е бил предмет на публичната продан.
Въззивният съд е приел, че процесният склад не е бил включен в диспозитива на влязлото в сила решение, постановено по приключилия спор за собственост между ТПК „Х. Б.“ и [фирма], поради което първоначалните искове по настоящото дело, които имат за предмет този склад, са процесуално допустими. Допустимостта на насрещните искове, които имат за предмет същия склад, е обоснована с разбирането, че предметът на двата иска е различен – по първоначалния това е твърдяното право на собственост върху склада на [фирма], а по насрещния иск – правото на собственост на ищците Д. И. А. и Т. И. А..
По съществото на правния спор въззивният съд е приел следното:
И двете страни по делото се легитимират като собственици на процесния склад: ищецът по първоначалния иск [фирма] – с констативен нотариален акт № 68 от 02.03.2011 г., издаден въз основа на документи, а ищците по насрещния иск Д. И. А. и Т. И. А. – с влязлото в сила възлагателно постановление. Тъй като и двете страни разполагат с документ за собственост, разпределението на доказателствената тежест е по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, съгласно приетото в ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Прието е, че правото на собственост на ищеца [фирма] произтича от преобразуване и приватизация на държавно предприятие – завод „Т. И.-Роза“ [населено място]. Налице са предпоставките на чл.17а ЗППДОбП /отм./ за възникване на собствеността. От фактическа страна е прието за установено, че процесният склад е построен въз основа на строително разрешение от 1979 г., издадено на името на Стопанска дирекция „Местна промишленост и битови услуги“ / [фирма]/. Предприятието завод „Т. И.-Роза“ е създадено към СК „Р.“ София със заповед на Министерство на производството и търговията № 174/05.03.1985 г., въз основа на съществуващия цех към завод „Пионер“ Бяла С. и конфекционната дейност на ТПК „Х. Б.“. Складът е актуван с А. от 1985 г., в който е отбелязано, че той е предоставен за стопанисване и управление на завод „Т. И.-Роза“. Според опис от 03.08.1986 г. складът се води като основно средство на СП „МТСП и ТД“. С платежно нареждане от 01.09.1986 г. за сумата от 52 233,31 лв. складът е заплатен от завод „Т. И.-Роза“, като преди това на 21.08.1986 г. е издадена фактура на същата стойност от СП „МТСП и ТД“. Според вещото лице плащането е реално извършено и въз основа на него складът е заведен като основно средство в активите на завод „Т. И.-Роза“. С решение на СГС № 2 от 31.07.1989 г. по ф. д. № 128/1989 г. са вписани промени в статута на ДФ „Р.“ София, като в нейния състав е включен и завод „Т. И.-Роза“. ДФ „Р.“ е прекратена със заповед на Министерство на индустрията, търговията и услугите /М./ № РД-17-35/20.06.1991 г., като сред нейните правоприемници е и ДФ „В. стил“. От приложение № 10 към заповедта се установява, че в ДФ „В. стил“ се включва и завод „Т. И.-Роза“, като неговото имущество е оценено на 1 740 000лв. Със заповед № РД-17-231/05.08.1991 г. на М. ДФ „В. стил“ е преобразувана във [фирма], а със заповед № РД-17-54/29.02.1996 г. [фирма] е преобразувано във [фирма], като тази промяна е отразена и по фирменото дело. Процесният склад е бил част от имуществото на [фирма], видно от протокол за оценка на имуществото по ПМС № 179/13.09.1991 г.
При тези данни е направен извод, че по силата на чл.17а ЗППДОбП /отм./ процесният склад е станал собственост на [фирма], а оттам – и на [фирма]. Ответниците Д. И. А. и Т. И. А. владеят този склад без правно основание, тъй като публичната продан, при която е продаден чужд имот, не ги прави собственици. Складът никога не е бил собственост на длъжника в изпълнителното производство и ответник по настоящото дело ТПК „Х. Б.“. По насрещните искове е прието, че ищците не са станали собственици на процесния склад нито на основание приключилата публична продан, нито по давност. Дори те да са добросъвестни владелци, след като присъединяват владението на ТПК „Х. Б.“, което е недобросъвестно, срокът на придобивната давност е десетгодишен. Този срок, считано от началния момент, на който ищците се позовават – 02.10.2008 г., не е изтекъл до предявяване на иска по настоящото дело.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Д. И. А. и Т. И. А..
Жалбоподателите считат, че въззивното решение е процесуално недопустимо. Процесният склад е бил част от предмета на предходното дело, по което има влязло в сила решение, с което е признато за установено по отношение на [фирма], че ТПК „Х. Б.“ е собственик на дворното място, в което е изграден процесният склад и на всички подобрения в него. Освен това с влязлото в сила решение е отменен на основание чл.431, ал.2 ГПК /отм./ нотариалният акт, с който [фирма] се е легитимирало като собственик на този склад. Формираната сила на пресъдено нещо по предходното дело е пречка за водене на нов процес между същите страни и техните правоприемници и за същото материално право. Освен това считат, че е недопустимо насочването на иск по чл.108 ЗС едновременно срещу владеещия и невладеещия ответник. Решението било и неправилно поради съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. В съдебния състав участвал съдия, който бил и в състава по частно производство, развило се във връзка с главното дело. Въззивният съд допуснал експертиза в нарушение на чл.266, ал.1 и 2 ГПК. Съдът не се произнесъл по истинността на оспорени документи, за които е открита процедура по чл.193 ГПК; едва във въззивното решение било посочено, че се касае за частни документи, чиято истинност се преценява при съвкупната им преценка и че е без значение откритата процедура по чл.193 ГПК по оспорването им и вече разпределената тежест при това оспорване. Не било преценено значението на вписаната възбрана по изпълнителното дело и обстоятелството, че длъжникът ТПК „Х. Б.“ е бил собственик на процесния склад на основание чл.92 ЗС. Не бил проведен иск по чл.440 ГПК преди завеждане на настоящото дело срещу приобретателите на публичната продан. Неправилна била и преценката на съда за наличие на предпоставките на чл.17а ЗППДОбП /отм./ за придобиване на собствеността върху процесния имот от [фирма].
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г./ по следните въпроси:
1. Отмяната на нотариален акт, издаден на основание чл.431, ал.2 ГПК /отм./, респ. чл.537, ал.2 ГПК, с изричен диспозитив на съдебно решение за конкретен имот, като последица от уважаването на иск по чл.108 ЗС, и липсата на изричен диспозитив по чл.108 ЗС за уважаване на същия имот, предполага ли, че със същото решение е разрешен със сила на пресъдено нещо спорът за този имот по отношение на участниците в него;
2. Налице ли е преюдициалност на спора, разрешен между страните в предходен исков процес по чл.108 ЗС относно „земята и подобренията върху нея“, като имотите, които не са били предмет на спора, са изрично изключени, относно помощни сгради, непопадащи в изрично изключените, и може ли приетото в последващо решение да му противоречи;
3. Преклудирана ли е възможността за позоваване на вече представени в предходен процес по чл.108 ЗС доказателства при предявяване на нов иск по чл.108 ЗС въз основа на издаден констативен нотариален акт за собственост по същите доказателства;
4. Преклудирана ли е възможността за позоваване на нови основания / в случая чл.17а ЗППДОП/ при липса на такова възражение и идентичност на правопораждащия факт с предходния процес;
5. Налице ли е основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК относно съдия, произнесъл се като докладчик в по-горна инстанция по частна жалба против определение, преграждащо развитието на делото, при участието му в тройния състав на въззивната инстанция, решаваща делото по същество;
6. Процесуално допустимо ли е назначаването на съдебно-счетоводна експертиза пред въззивната инстанция със задачи, коренно различни от първоначално поставените пред първата инстанция и без да са констатирани процесуални нарушения от първоинстанционния съд;
7. Въпросът за съответствието на даден счетоводен документ към счетоводното законодателство за даден период може ли да бъде предмет на счетоводна експертиза или е правен въпрос, по който следва да се произнесе съдът;
8. При наличие на открита процедура по чл.193 ГПК от първоинстанционния състав, въззивният състав може ли едва с решението си да счете, че не е необходима такава, без да укаже това на страните;
9. Необходимо ли е ново произнасяне от страна на въззивната инстанция при преценено като неправилно откриването на процедура по оспорване на документ по чл.193 ГПК от първата инстанция, ново произнасяне по доказателствената тежест на подлежащите за доказване факти и даване на възможност за предоставяне на доказателства със съответните указания за фактите, за които няма посочени такива;
10. При направени оспорвания на истинността на подписите на документи, без събиране на други доказателства и без дадени указания за това, допустимо ли е въззивният съд да ги кредитира изцяло при произнасянето си по иска за собственост;
11. Допустимо ли е предявяване на иска по чл.108 ЗС срещу длъжника по изпълнителното дело и срещу купувача по публичната продан, значителен период след реализирането на публичната продан, влизането в сила на постановлението за възлагане на имота и въвод във владение на същия;
12. Следвало ли е съдът да определи при какви условия са предявени пасивно съединените искове;
13. Следвало ли е да бъдат разграничени като вид търсена защита отделните искове и в кой период от процеса;
14. Допустимо ли е извличане на извод за принадлежност на дадено недвижимо имущество към търговско дружество с едноличен собственик държавата, въз основа на косвени доказателства и изчисления на предполагаеми стойности на това имущество;
15. Допустимо ли е обосноваване на правоприемство единствено върху предположението, че собственик към момента на издаване на разрешението за строеж през 1979 г. е била държавата, без да се изследват и докажат конкретните преобразувания на дружеството и съответно преминаване на това имущество от едни държавни организации към определено търговско предприятие, впоследствие дружество с ограничена отговорност;
16. Какъв е видът на давността, която тече в полза на лице, легитимирало се като собственик по изпълнително производство със съдебно решение, надлежно вписано в Агенция вписвания – Имотен регистър, с вписана възбрана върху имота от съдия-изпълнителя и проведена публична продан въз основа на това.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане от ВКС, а по същество – че е неоснователна.
Ответникът ТПК „Х. Б.“ [населено място] не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, за което не е въведено ограничение за допустимост на касационното обжалване с оглед цената на иска.
Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На първо място – не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите четири въпроса, свързани с допустимостта на въззивното решение. По въпроса за допустимостта ВКС следи и служебно, съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но в настоящия случай няма вероятност обжалваното решение на Врачанския окръжен съд да е недопустимо. Складът, който е предмет на настоящия спор за собственост, не е бил включен изрично като предмет на делото по приключилия спор между ТПК „Х. Б.“ и [фирма]. Според исковата молба по приключилото дело спорът за собственост обхваща „парцел V-4978 по плана на [населено място], с площ от 23170 кв.м., заедно с намиращите се в този имот първи и втори етаж от пететажна административно-производствена сграда, пристройката към нея и другите подобрения в имота“. С диспозитива на влязлото в сила решение по това дело № 44 от 29.03.2007 г. по гр. д. № 343/2006 г. искът е уважен за „ УПИ V, им. пл. № 4978, кв. 11 по регулационния план на [населено място] с площ от 23170кв.м., ведно с първи и втори етажи от пететажна административно-производствена сграда и пристройката към нея, находяща се в недвижимия имот“. Дори да се приеме, че процесният склад, който по документи е с площ от 250 кв. м., а реално – 281 кв. м., е бил включен в предмета на делото чрез израза „и други подобрения в имота“, то този израз не присъства в съдебното решение, в което няма и изрично произнасяне по собствеността на склада. Затова по въпроса за собствеността на този склад не се е формирала сила на пресъдено нещо. Отмяната на нотариалния акт за собственост по реда на чл.431, ал.2 ГПК /отм./, сега чл.537, ал.2 ГПК е последица от уважаването на предявения срещу легитимиращото се лице иск за собственост на имота, а не обратното. Затова в случая е без значение обстоятелството, че с допълнителното решение е бил отменен нотариалният акт, с който ответникът [фирма] се е легитимирало като собственик на склада. От значение е това, че липсва диспозитив по чл.108 ЗС за този склад. Новият процес по чл.108 ЗС е допустим, тъй като спорът за собственост на склада не е бил разрешен в предходното дело. Затова ищецът [фирма] може да заяви придобивното основание по чл.17а ЗППДОбП /отм./, което не е било заявено при възраженията му по предходното дело, както и да представи свързаните с това основание писмени доказателства. Обжалваното въззивно решение е в съответствие с посочената от жалбоподателите практика на ВКС в частта, с която е даден отговор на поставения въпрос кога е налице тъждество между две дела и кога се разпростира силата на пресъдено нещо и забраната за пререшаване на делото, по което има влязло в сила решение. Налице са обаче отлики във фактите по делата, което е обусловило и различния краен резултат. Решение № 299 от 13.12.2013 г. по гр. д. № 1924/2013г., I г. о., е по спор, при който след уважения иск за собственост е последвал нов иск за собственост, но въз основа на новонастъпили факти. В другото решение № 133 от 14.03.2011 г. по гр. д. № 2020/2009г., I г. о. такъв новонастъпил факт липсва, поради което е приет за недопустим положителен установителен иск, заведен след влязло в сила решение между същите страни и за същия имот, с което е бил уважен иск по чл.108 ЗС. Във всички случаи обаче липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената практика на ВКС, затова не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По петия въпрос, свързан с изискването за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, също не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като посочената практика на ВКС е неотносима към настоящото дело. В настоящия случай съдия от състава на въззивния съд, който се е произнесъл по предявения иск за собственост, е бил и член на съдебния състав, който е оставил без уважение частна жалба срещу определението по първоинстанционното дело, с което е прекратено производството по искането за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на постановлението за възлагане, от което черпят права ответниците Д. И. А. и Т. И. А.. Изразеното становище, че по реда на чл.537, ал.2 ГПК не могат да се отменят деривативни придобивни основания, каквото е постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на недвижим имот след проведена публична продан, по никакъв начин не е обвързано със съществото на спора за собственост, затова участието на един и същ съдия в двете производства не може да се приравни на случаите, разгледани в посочените от жалбоподателите решения на ВКС. В решение № 69 от 01.04.2015 г. по гр. д. №4941/2014г. на III ГО се разглежда хипотеза, при която един и същ съдебен състав на първата инстанция се е произнесъл и по обезсиленото от въззивния съд решение и при новото разглеждане на делото след обезсилването, което е в нарушение на т.17 на ППВС № 1/1985 г. Другото решение № 27 от 30.06.2015 г. по гр. д. № 4508/2014 г., I г. о. е за същото, с тази особеност, че става въпрос за участие на един и същи съдия при разглеждане на спора във въззивната инстанция по втората фаза на делбата, след като е било обезсилено постановеното от него първоначално решение на първата инстанция във втората фаза.
Процесуалноправните въпроси за допустимостта на експертизата във въззивната инстанция и за необходимите действия на въззивния съд във връзка с оспорени частни документи, за които е открито производство по чл.193 ГПК / въпроси № 6-10/, са свързани с материалноправния въпрос за предпоставките на придобивното основание по чл.17а ЗППДОбП – въпрос, който косвено се засяга в питанията по т. 14 и т.15 от изложението. Преди въпросите да бъдат разгледани поотделно, следва да се изложат общи разсъждения за съответствието на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по материалните предпоставки по чл.17а ЗППДОбП /отм./ и връзката на това основание с поддържаното от жалбоподателите основание по чл.92 ЗС , от което черпи права техният праводател.
Като резултат въззивното решение съответства на приетото в т.2Г на ТР № 4/14.03.2016. г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, според което за да се приложи нормата на чл.17а ЗППДОбП /отм./ не е необходимо предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването или в баланса на преобразуваното търговско дружество. Достатъчно е осъществяването на фактическия състав на разпоредбата: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество.
Макар в случая въззивният съд да не отчита обстоятелството, че процесният склад е построен върху земя на ТПК „Х. Б.“ и е станал по силата на приращението по чл.92 ЗС собственост на кооперацията, все пак решаващо е другото обстоятелство – че държавата е отнела този склад от кооперацията и той е подлежал на възстановяване по реда на § 1 ДР на Закона за кооперациите от 1991 г. /отм./ и § 1 ДР на Закона за кооперациите от 1999г. /отм./. По делото няма данни за такова възстановяване. Обратно – от актуалния анализ на имуществото на [фирма] от 1997 г., извършен във връзка с договора от 02.04.1998 г. за приватизационна продажба се установява, че реституционните претенции по първия закон са приключили с влязъл в сила мълчалив отказ на министъра на промишлеността, като в анализа е отбелязано и висящото към този момент дело по спора за собственост между ТПК „Х. Б.“ и [фирма]. Във връзка с втория закон от 1999 г. по приложеното дело е представена заповед № РД-25-07/07.02.2001 г. на министъра на икономиката, с която е отказано връщането по административен ред на одържавеното имущество на ТПК „Х. Б.“ поради това, че то е част от имуществото на търговско дружество, в което участието на държавата е под 50 %. Следователно – изводът на въззивния съд, че е налице първата предпоставка на чл.17а ЗППДОбП /отм./ по отношение на процесния склад, а именно – че той следва да се разглежда като държавно имущество, съответства като резултат на данните по делото. В съответствие с тези данни е и изводът, че са налице останалите предпоставки. Предоставянето на склада за стопанисване и управление на държавното предприятие завод „Т. И.-Р.“ се установява от акта за държавна собственост, а преминаването му към ДФ „В. с.“, [фирма] и В. с.“ АД се установява от правния анализ, изработен при приватизацията на дружеството и от другите данни по делото. Съобразно приетото в т.2Г на ТР № 4/14.03.2016. г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, при наличието на тези предпоставки, вещно-транслативният ефект настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на това търговско дружество. Текстът на чл.17а ЗППДОбП /отм./ не включва други елементи, освен горепосочените и по специално – не изисква извършването на други действия като „осчетоводяване“, „заприходяване в баланса“ и др. подобни, в зависимост от които да е поставено настъпването на вещно-транслативния ефект на този придобивен способ.
С оглед изложеното, процесуалноправните въпроси, които са свързани основно с изясняване на осчетоводяването и заприходяването на процесния склад в баланса на държавното предприятие завод „Т. И. – Роза“, не са определящи за изхода на делото. По тези въпроси не възниква основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Като е допуснал експертиза със задачи за изясняване на съответствието на определени документи с действащите счетоводни стандарти /опис на основни средства, фактура и платежно нареждане/, както и дали е осчетоводена фактурата, въззивният съд не е действал в противоречие с чл.266 ГПК. Искане за подобна експертиза, макар и с не толкова детайлно уточнени въпроси, е направено и пред първата инстанция, но тя е отказала да уважи това искане, като е приела, че то е неотносимо към правния спор. Затова жалбоподателите са имали основание да подновят това свое искане и пред въззивния съд. Изясняването на посочените въпроси е свързано с изводи на въззивния съд, които не са решаващи, а допълващи, тъй като осчетоводяването на склада и заприходяването му в баланса на държавното предприятие не са необходими условия за преценката по чл.17а ЗППДОбП /отм./. Същото се отнася и за оспорените писмени доказателства, част от които са извлечение от сметка № 203, опис на основни средства, платежно нареждане, фактура. В съответствие с трайната практика на ВКС е изводът на въззивния съд, че се касае за частни документи, истинността на които се преценява във връзката им с останалите доказателства по делото. Автентичността на тези доказателства е без значение за изхода на правния спор, защото от една страна от експертизата се установява, че сумата по въпросната фактура е постъпила в държавното предприятие, от което процесният склад е предаден на завод „Т. И.-Роза“, а от друга страна решаващият извод за настъпване на предпоставките по чл.17а ЗППДОбП /отм./ произтича и от други доказателства. Следва да се има предвид и това, че оспореното приложение № 10 към заповед № РД 17-35/20.06.1991 г. е официален диспозитивен документ, който може да се оспорва само откъм автентичност, но не и верността на изложеното в него. Затова извършеното оспорване на верността не може да ангажира съда.
Единадесетият въпрос е за допустимостта на иска по чл.108 ЗС, когато е предявен срещу длъжника и приобретателя на публичната продан. Този въпрос е зададен от жалбоподателя поради виждането му, че ищецът в настоящото производство е следвало да се брани с иск по чл.440 ГПК, който да насочи срещу длъжника и взискателя, при което съдът следва да съобрази дали са налице противопоставими на взискателя права на третото лице – чл.496, ал.2, изр. 2 ГПК.
Въпросът не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Изяснено е в практиката на ВКС, че иск по чл.440 ГПК се предявява при висящност на изпълнителното производство, като целта на този иск е прекратяване на изпълнението на основание чл.433, ал.1, т.7 ГПК. В случай, че третото лице не предяви иск по чл.440 ГПК и имотът бъде изнесен на публична продан, третото лице не е лишено от възможността в отделен исков процес да заяви правата си срещу приобретателя на публичната продан, стига тези права да са били противопоставими на взискателите. Когато третото лице още преди вписване на възбраната е придобило право на собственост върху недвижимия имот, който е предмет на изпълнението, неговите права са противопоставими на взискателите, съгласно чл.453, т.1 ГПК. В настоящия случай придобиването на правата върху процесния имот е настъпило с преобразуването на ДФ В. с.“ във [фирма] със заповед № РД-17-231/05.08.1991 г. на М.. Според т.2Г на ТР № 4/14.03.2016. г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС това е моментът, в който настъпва вещно-транслативният ефект и дружеството става собственик на имота. Към този момент все още не е имало вписана възбрана върху имота, затова дружеството има противопоставими права както на взискателите по изпълнителното дело, така и на купувача на публичната продан. Изяснено е също така в практиката на ВКС, че публичната продан е деривативен способ за придобиване на право на собственост, поради което купувачът не може да придобие права, каквито длъжникът не е притежавал. Именно това определя и възможността тези права да бъдат заявени от действителния собственик в съдебен процес след като е приключила публичната продан.
Дванадесети и тринадесети въпрос са свързани с вида на съединяване на исковете. По тези въпроси също не възниква основание за допускане на касационно обжалване. Няма съмнение в съдебната практика, че ищецът може да съедини иск по чл.108 ЗС срещу едно лице с установителен иск за собственост на същия имот срещу друго лице. В т. 3Б на ТР № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК е прието, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба. Случаят по настоящото дело е частна хипотеза на разглежданата, доколкото публичната продан също е вид разпореждане със спорния имот, което в случая се е извършило преди предявяване на иска по настоящото дело. Както е прието в тълкувателното решение, насочването на иска за собственост едновременно срещу приобретателя по прехвърлителната сделка и срещу праводателя му е допустимо.
Въпрос № 14 е разрешен от въззивния съд в съответствие с т.2Г на ТР № 4/14.03.2016. г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК, в която е прието, че в рамките на възникнал гражданско-правен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни.
Въпрос № 15 не съответства на данните по делото и на обжалваното въззивно решение, в което е подробно изследвано преминаването на процесния склад от едно държавно предприятие към друго, а след това – преобразуването на държавното предприятие в търховско дружество с държавно имущество.
Не съществува основание за допускане на касационно обжалване и по шестнадесетия въпрос за вида на придобивната давност. Съответства на практиката на ВКС изводът на въззивния съд, че добросъвестното владение не може да се присъединява към недобросъвестно, поради което в този случай срокът на придобивната давност е винаги десетгодишен. Съответства на данните по делото и крайният извод на съда – че жалбоподателите не могат да се позоват на кратката петгодишна придобивна давност. Те са придобили владението върху процесния склад на 29.05.2015 г., а искът за собственост срещу тях е предявен на 17.09.2015 г. По делото няма данни праводателят на жалбоподателите ТПК „Х. Б.“ да е упражнявал владение върху процесния склад, което да бъде присъединено към владението на жалбоподателите. Самите жалбоподатели свързват началото на придобивната давност с влизане в сила на решението по предходното дело на 02.10.2008 г. С това решение е бил уважен искът по чл.108 ЗС на ТПК „Х. Б.“ срещу [фирма]. Съдебното решение по този спор обаче не включва процесния склад и няма данни кооперацията да е била въведена във владение на склада въз основа на това решение. Напротив, становището на кооперацията по предявения в настоящото дело иск е, че правото на собственост върху склада принадлежи на ищеца [фирма]. Но дори и да е имало подобен въвод във владение на „ТПК Х. Б.“, това владение е недобросъвестно /правата на кооперацията върху склада не са признати с влязлото в сила съдебно решение; няма и данни за възстановяване на склада по реда на ЗК от 1991 г. и ЗК от 1999 г./ и десетгодишният срок по чл.79, ал.1 ЗС, считано от 02.10.2008 г. до предявяване на иска по настоящото дело на 17.09.2015 г. не е изтекъл.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото на ответника [фирма] следва да се присъдят разноските за касационното производство – 500лв. по договор за правна защита и съдействие от 16.08.2017 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 160 от 18.05.2017 г. по в. гр. д. № 92/2017 г. на Врачанския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. И. А. и Т. И. А., двамата от [населено място], [улица] да заплатят на [фирма] с адрес на управление [населено място], [улица], сумата от 500 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: