О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 169
София, 30.12.2008 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение в закрито заседание на 23 декември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
КАТЯ ЩЕРЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 3226/2008 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от община Р. срещу решение от 21.01.2008 по гр. д. № 1430/2007 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 09.07.2004 г. по гр. д. № 681/2001 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е касаторът е осъден солидарно с областна администрация гр. К. и министерство на труда и социалната политика да заплати на Р. Н. и Ц. М. обезщетение за неимуществени вреди, претърпяни по повод смъртта причинена на баща им П. М. в размер по 5000 лв. за всеки един на основание чл. 49 ЗЗД.
Ответниците по жалбата, ищци по иска, намират същата за неоснователна.
Върховният касационен съд извърши проверка за допустимостта на касационната жалба и констатира следното.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което е допустима.
Обосновава се твърдение, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като с него е разрешен материалноправения въпрос дали е налице основание за ангажиране отговорността на община Р. за обезщетяване претърпяни неимуществени вреди на ищците в резултат на смъртта на баща им, настъпила вследствие на травматични увреждания – счупване на ребра и разкъсване и контузия на бял дроб. Твърди се, че домът за социални грижи е самостоятелно юридическо лице и то е пасивно легитимиран ответник по иска. Касаторът не осъществява ръководни функции по отношение на него и не се явява възложител на работа, поради което не е надлежна страна по иска.
Разрешаването на този материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона.
След извършване проверка за наличие на поддържаното основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение, тричленен състав на ВКС намери, че такова не е налице.
Въззивното решение е постановено след като с решение на ВКС от 19.07.2007 г. по гр. д. № 1794/2005 г. е било отменено въззивно решение по гр. д. № 1983/2004 г. на СГС, в частта, с която исковете предявени срещу община Р. са били отхвърлени като неоснователни и делото е върнато за ново разглеждане с указание, че община Р. е надлежен ответник по исковете и неправилно те са отхвърлени по отношение на нея.
Състав на ВКС е мотивирал извода си за това, като е проследил правната уредба за социалните домове, действалата към датата на настъпване на увреждането. Въз основа на това е направил извод, че към 1996 г. заведенията за социални грижи са се откривали, премествали и закривали по решение на окръжния народен съвет съгласно действалия Правилник за организацията и ръководството на заведенията за социални грижи. Те са били ръководени от управител, който се е назначавал и уволнявал от ИК на ОНС. Към датата на предявяване на иска – 29.03.2001 г. е бил в сила Закона за социалното подпомагане (в сила от 1998 г.), съгласно който заведенията за предоставяне на социални услуги на територията на общината се включват в структурата на общинските служби за социално подпомагане, които служби са юридически лица – чл. 9 от ЗСП. Ръководителите на тези заведения се назначават от ръководителя на общинската служба за социално подпомагане и са на негово подчинение. С последвалото изменение на ЗСП (ДВ, бр. 120 от 2002 г.) е създадена Агенция за социално подпомагане към министъра на труда и социалната политика и тя е правоприемник на Националната служба за социално подпомагане и общинските служби за социално подпомагане и е поела активите и пасивите им (§ 32 от ПЗР на ЗИД на ЗСП). С нормата на § 37 ПЗР на ЗИД на ЗСП е указано, че съществуващите заведения за социални услуги, които при влизане в сила на закона са били на общинска или държавна бюджетна издръжка, преминават в управление на кмета на съответната община, който е и работодател на персонала в тях.
С това касационно решение е разрешен материалноправиня въпрос за това дали е налице основание за ангажиране отговорността на касатора по предявените искове на основание чл. 49 ЗЗД.казанията на касационния съд по тълкуване и прилагане на закона са задължителни за въззивния съд (чл. 218з, ал. 1 ГПК отм.) и той след като се е съобразил с тях е постановил решението, касиране на което се иска.
Възприетото от въззивния съд, че е налице основание за ангажиране отговорността на касатора по чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на причинени неимуществени вреди, е направено при точно и правилно прилагане на материалния закон, поради което не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 309 от 21.01.2008 по гр. д. № 1430/2007 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.