О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
гр. София, 10.01.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1140 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от адв. С. Г. – Т., срещу решение № 8 от 02.02.2016г. по т.д. № 344/2015г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 379 от 13.10.2015г. по т.д. № 467/2014г. на Бургаски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] сумата 625 749,80 лева, представляваща дължима цена за извършени СМР по договор № 195/20.12.2008г., сумата 132 986,97 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 16.08.2012г. до 26.09.2014г., законната лихва върху главницата от 29.09.2014г. до окончателното плащане, както и 30 389,49 лева – разноски в първоинстанционното производство съобразно уважената част от иска, а [фирма] е осъден ода заплати на [община] разноски в размер на 92 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че изводите на въззивния съд са изцяло необосновани и при тълкуване на договорните отношения между страните не е приложена правилно нормата на чл.20 ЗЗД. Счита, че в случая се касае за специфични облигационни отношения, породени по повод изпълнение на обществена поръчка с възложител [община] и финансираща организация в лицето на П. и доколкото се касае до разходване на бюджетни средства, осигурени от държавата, при тълкуване на волята на страните следва да се изхожда не само от типичните отношения между възложител и изпълнител по договор за изработка, а и от установените правила за финансиране на определени проекти, доколкото същите са залегнали като клаузи в процесния договор. Поддържа, че в случая безспорно се касае до прилагане на чл.15 от договора, освобождаващ възложителя да плати след подписване на посочените документи, тъй като срокът за изпълнение на задължението е продължил с периода, в който изпълнението е спряло. Поради това счита, че не са намира в забава и не дължи изпълнение на задължение, което е възникнало след настъпване на форсмажорно събитие. Представя изложение по чл.284, ал.3 ГПК, в което поддържа, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като изводите на съда са изцяло необосновани при тълкуване на договорните отношения между страните, съдът не е приложил правилно нормата на чл.20 ЗЗД. Твърди, че въззивният съд е тълкувал част от договорните клаузи, без да търси действителната обща воля на страните съгласно критериите, заложени в чл.20 ЗЗД, в резултат на което се е произнесъл в противоречие с решение № 16 от 28.02.2013г. по т.д. № 218/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 504 от 26.07.2010г. по гр.д. № 420/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. по материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.20 ЗЗД и критериите, въз основа на които съдът изяснява точния смисъл на договорните клаузи.
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба, като възразява, че касаторът не е формулирал правния въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за безспорно установено сключването между страните на договор за изработка по смисъла на чл.258 и сл. ЗЗД. Приел е, че в случая страните са съставили и подписали двустранни протоколи за изпълнените СМР по видове, количество и стойност и доколкото впоследствие въззивникът възразява, че част от удостоверените работи не са изпълнени, то той не е ангажирал, не ангажира и пред въззивната инстанция, доказателства за надлежно опровергаване на установеното в тях. Посочил е, че верността на съдържанието на отчетите се подкрепя и от неоспорената съдебно-техническа експертиза. С оглед на това е достигнал до извода, че работата е приета от възложителя и последният дължи заплащане на извършените СМР съгласно разпоредбата на чл.266, ал.1, изр.1 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че изследвайки клаузите на договора – чл.20, изр.1 ЗЗД, за действителната обща воля на страните, анализирайки чл.6, ал.2 и чл.7 от същия и систематичното им тълкуване с оглед преддоговорните отношения и последващото развитие на същите, първоинстанционният съд е направил извода, че липсата на финансиране изцяло и наведнъж от Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда /П./ не препятства действието на договора, като е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите му. Приел е за безспорно установено, че действието на договора не е обусловено от предоставянето на цялата сума, още повече, че изпълнението на договора не само е започнало след осигуряване на част от сумите чрез П., но една част от възложените работи са били изпълнени, надлежно приети от възложителя и заплатени от него. Поради това е счел за неоснователно възражението в жалбата, че договорът е сключен под отлагателно условие /осигуряване на цялостно финансиране на проекта/. Посочил е, че в случая неосигуряването от възложителя на цялата сума от П. е било налице още при самото сключване на договора, но същият е счел, че осигурявайки я поетапно, ще изпълни задълженията си по договора, като не случайно съществуват клаузите за спиране на строителството при неосигурено финансиране – чл.2, ал.2 от договора. Изложил е съображения, че съгласно чл.81, ал.2 ЗЗД липсата на парични средства не освобождава длъжника от задължението да плати, макар и задължението за плащане да е основано на сключен между страните договор за обществена поръчка, тъй като изпълнението на задължението от страна на въззивника– ответник не е обвързано от извършване на плащане от трето лице.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касаторът е изложил оплакванията си за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон при тълкуване на волята на страните съобразно критериите на чл.20 ЗЗД. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Твърдението, че въззивният се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.20 ЗЗД и критериите, въз основа на които съдът изяснява точния смисъл на договорните клаузи, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не се отклонил от създадената по приложението на чл.20 ЗЗД съдебна практика – решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. и др., съгласно която тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Въззивният съд, тълкувайки клаузите на договора за изработка, сключен между страните на 20.12.2008г., поотделно и в тяхната взаимовръзка, съобразявайки преддоговорните отношения и последващото развитие на същите, е приел, че договорът не е сключен под отлагателно условие – осигуряване на цялостно финансиране по проекта, нито е налице невиновна невъзможност за изпълнение на договора от страна на ответника – касатор в настоящото производство. Следователно произнасянето на въззивния съд е съобразено с твърденията на страните и с конкретните факти по делото, в това число с клаузите на сключения между тях договор и събраните доказателства, а доводите на касатора за неправилното решаване на въпроса представляват оплакване по чл.281, т.3 ГПК, по което настоящият състав не може да се произнесе в стадия на селектиране на касационната жалба.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8 от 02.02.2016г. по т.д. № 344/2015г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: