О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 10.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на .2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2276 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 574 от 13.03.3017 г., по в.т.д.№ 5396/2015 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Благоевградския окръжен съд № 3924 от 31.08.2015г., по т.д.№ 11/2015 г. за отхвърляне на предявения от касатора срещу [фирма], [населено място] иск по чл.19, ал.3 ЗЗД.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че инкорпорираният в клаузите на чл.2, ал.2 и чл.3 от договор за подновяване от 12.03.2013 г. предварителен договор за продажба на 71.50% ид.ч. от недвижим имот, представляващ находяща се в поземлен имот с идентификатор 02676.12.50. пететажна сграда със смесено предназначение – четвърта категория обект, със застроена площ 917 кв.м. и Р. 6446.29 кв.м., е недействителен, като противоречащ на закона.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, позовавайки се отново на въведените с касационната жалба оплаквания , касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”Допустимо ли е при наличие на признание на иска и предпоставките за постановяване на решение по чл.237, ал.1 ГПК, съдът да не постанови решение по чл.237, ал.1 ГПК, а да разгледа и реши делото по същество, в противоречие с принципа, заложен в чл.237 ГПК?”; 2.”Допустимо ли е да се дава ход на делото и същото да се обявява за решаване в противоречие с нормата на чл.142, ал.2 ГПК?”; 3. „Действителната воля на страните и действителността на договорната клауза, обвързани ли са с наименование на раздела на договора?”; 4.”Валидна ли е писмена договорка между страните за престиране на недвижим имот, вместо плащане на паричен дълг?” и 5.„Ако един предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, респ. за прехвърляне на собственост върху недвижим имот в изпълнение на паричен дълг е сключен в писмена форма и, съдържа всички необходими елементи, изискващи се за окончателен договор за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот и прехвърлителят е собственик на недвижимия имот към момента на обявяване на предварителния договор за окончателен, то налице ли е основание да се откаже обявяването му за окончателен от съда на това основание?”
Ответникът по касационната жалба не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да потвърди съдебния акт на първостепенния съд за отхвърляне на предявения от [фирма], гр.София срещу [фирма], [населено място] конститутивен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен предварителен договор за покупко продажба на 71.50% ид.ч. от недвижим имот – пететажна сграда със смесено предназначение и с идентификатор 02676.12.50.1, находящ в поземлен имот в [населено място], м.”Грамадето”, инкорпориран в клаузите на чл.2, ал.2 и чл.3 от сключен договор за активна субективна новация на договор за заем от 02. 07. 2007 г., решаващият състав на въззивната инстанция, след самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, е приел, че предварителната продажба е нищожна на осн. чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, като противоречащ на императивната норма на чл.152 ЗЗД, поради което не е породила желаните от страните и разпоредените от закона правни последици. Изложени са съображения, че доколкото в сключения на 02.07.2007 г. между [фирма] и [фирма], договор за заем /р.6- „Обезпечения и гаранции”/ е налице изрично съгласие при неизпълнение на задължението на заемателя за връщане на дадената в заем сума същата да се счита за платена от заемодателя, като цена за придобиване собствеността върху процесния недвижим имот, подробно описан и тази уговорка за обезпечение задължението по възникналото заемно правоотношение с предварителен договор за прехвърляне собствеността върху конкретния поземлен имот и построената в него сграда на груб строеж, е обективирана и в договора за активна субективна новация от 12.03.2013 г., като недвусмислено и ясно е изразеното от съконтрахентите съгласие, че при неизпълнение паричните задължения на заемателя към новия кредитор [фирма], длъжникът трябва да сключи с него окончателен договор за прехвърляне на недвижим имот на цена 756 479 лв., освобождаващ го от паричния му дълг по договора за заем към кредитора – ищец, възлизащ общо на същата сума, то тези договорни клаузи за бъдещо удовлетворяване на дълга по начин, различен от предвидения в закона, при неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума са нищожни, изключващи валидно пораждане на потестативно право на ищеца по чл.19, ал.3 ЗЗД. Позовавйки се на съдържанието на инкорпорираните в договора за заем и в договора за подновяване уговорки за сключване на окончателен договор за продажба и на времето на постигане на съответното съгласие въззивният съд е преценил като неоснователна тезата на ищеца, настоящ касатор, че в случая е налице хипотезата на чл.65, ал.2 ЗЗД.
С оглед целта и правната характеристика на предявения иск, основан на чл.19, ал.3 ЗЗД и установената нищожност на сключения предварителен договор,поради противоречието му със закона, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за отсъстващи условията на чл.237 ГПК, отказвайки да постанови решение при признание на иска.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е този, който включващ се в предмета на конкретния правен спор е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд и се явява от значение за крайния изход на делото. В този см. значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество относно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на събраните по делото доказателства и изградените фактически изводи. Поради това и твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако тя се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че формулираните от касатора въпроси не притежават характеристиката на правни по см. на чл.280, ал.1 ГПК, според критериите , разяснени в горецитираната задължителна практика на ВКС.
Първият от тях е изцяло хипотетичен, предвид приетата от въззивната инстанция липса на валиден предварителен договор, поради противоречието му с императивната норма на чл.152 ЗЗД, който предпоставя успешното реализиране на потестативното право за сключване на окончателен договор с конститутивен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД. Отделно е, че недоказано по отношение на същия е и поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че е бланкетно – аргументирано единствено с твърдение за липса на формирана практика на ВКС, което според задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно съображение за неговата неприложимост, то е и голословно.
По въпроса е създадена трайна безпротиворечива съдебна практика на ВКС, ненуждаеща се от осъвременяване, според която в хипотезата на чл. 237, ал. 3, т. 1 ГПК съдът задължително излага мотиви както досежно наличието на предпоставките на чл. 237, ал. 3, т. 1 ГПК за непостановяване на решение по признание на иска, така и относно невъзникването, погасяването или изменението на спорното субективно право, каквито подробни мотиви се съдържат в съобразителната част на обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд. Или, при признание на иска в сочената хипотеза на чл.237, ал.3, т.1 ГПК съдът постановява решение по общия исков ред след проведено съдебно дирене, което решение мотивира съгласно чл. 235 и чл. 236 ГПК както при уважаване, така и при отхвърляне на иска, както е процедирал и въззивният съд.
Останалите въпроси също са извън решаващите мотиви на въззивния съд. Въведени с оглед становище на страната за неправилност на обжалваното въззивно решение, порок- ирелевантен за производството по чл.288 ГПК, с тях не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглежда сочения допълнителен селективен критерий.
Нещо повече, дори да се възприеме тезата на касатора, че тези въпроси попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, неоснователна е сочената допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касация.
Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице тогава, когато решаването на релевирания като значим за изхода на делото правен въпрос е свързан било с необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимата правна норма чрез изправителното и тълкуване, поради това, че е неясна, непълна или противоречива, било когато поради настъпила в обществените отношения или законодателство промяна, формираната трайна съдебна практика по приложението на конкретната правна норма следва да бъде изоставена, за да бъде създадена нова или подлежи на осъвременяване, каквито доводи касаторът въобще не излага.
Отделен е въпросът, че обективно такава необходимост по отношение на разпоредбите на чл.152 ЗЗД и на чл.65, ал.2 ЗЗД не съществува. По приложението на чл.65, ал.2 ЗЗД е формирана трайна практика на ВКС, която е в см., че даването вместо изпълнение е ново съглашение, което се постига в хода на изпълнението на съществуващ договор, по силата на което кредиторът се съгласява да получи нещо друго вместо дължимото, т.е. при паричен дълг- след неговия падеж. С тази практика Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил при преценка възможността договорното задължение на ответника по договора за заем и за подновяване да е могло да бъде заменено с друго с оглед падежа на паричното му задължение и момента на постигане на съгласието. В пълно съответствие със задължителната практика на ВКС е и възприетото от въззивната инстанция разрешение, свързано приложението на чл.152 ЗЗД в хипотезата на упражнено право по чл. 19, ал.3 ЗЗД. Същата е в см., че уговорката за начин на удовлетворяване на вземане на кредитора, различен от предвидения в закона, е недействителна и когато се твърди, че предварителната сделка за прехвърляне на собственост върху имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, на установяване подлежи както твърдяното заемно правоотношение, така и обезпечаването му с прехвърления имот, извод за които факти се извежда от съвкупната преценка на представените по делото доказателства.
Що се касае до обосноваността на тази преценка, то тя, относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, не подлежи на инстанционен контрол в производството по селектиране на касационните жалби
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за касационното производство в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, такива не се присъждат.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 574 от 13.03.3017 г., постановено по в.т.д.№ 5396/2015 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: