– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 17
гр. София 10.01.2020 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 23.10.2019 (двадесет и трети октомври февруари две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2954 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7790/17.04.2019 година подадена от Р. Р. К., против част от решение № 719/27.03.2019 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 3340/2018 година.
С обжалваната част на въззивното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 2209/05.04.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-21 състав, постановено по гр. д. № 14 559/2017 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Р. Р. К. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 48 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 2000.00 лева и пълния претендиран размер от 50 000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК, за което К. е оправдан с влязла в сила на 01.08.2017 година присъда по н. о. х. д. № 6784/2012 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 10-ти състав, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 01.08.2017 година до окончателното плащане.
С касационната си жалба обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част като излага доводи за това, че то е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане решението да бъде отменено, в обжалваната му част, като се постанови ново такова, с което предявеният от Р. Р. К. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да бъде уважен до пълния му предявен размер от 50 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Р. Р. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.04.2018 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 7790/17.04.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да определи размера на обезщетението, което се дължи на Р. Р. К. съставът на Софийския апелативен съд е приел, че с постановление от 12.05.2011 година (предявено лично на 11.07.2011 година) по досъдебно производство № 4188/2009 година по описа на 06 РПУ С., пр. пр. № 42 838/2009 година по описа на Софийска районна прокуратура К. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК. На 05.04.2012 година Прокуратурата на Република България внесла обвинителен акт, въз основа на който било образувано н. о. х. д. № 6784/2012 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 10-ти състав. По същото били проведени общо двадесет съдебни заседания, от които К. се явил лично на петнадесет. В това производство е била постановена оправдателна присъда, която е била протестирана от Прокуратурата на Република България, като въз основа на протеста било образувано в. н. о. х. д. № 569/2017 година по описа на Софийски градски съд. С постановено по това производство решение от 01.08.2017 година била потвърдена първоинстанционната оправдателна присъда.
Въз основа на горното въззивният съд приел, че Р. Р. К. е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и които подлежат на обезщетяване от процесуалния субституент на Държавата в лицето на Прокуратурата на Република България. К. бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК, за което се предвиждало наказание „лишаване от свобода” до пет години. Била му наложена мярка за неотклонение „подписка”. Наказателното производство продължило общо шест години, три месеца и деветнадесет дни, което било период надхвърлящ разумния срок, но включително и поради поведението на ищеца. Преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, техният интензитет и проявление във времето, продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, характера и тежестта на незаконното обвинение, възрастта на К. към датата на привличането му като обвиняем-41 години, негативните преживявания, доказани от показанията на свидетелите, както и икономическите условия в страната, съставът на Софийския апелативен съд приел, че справедливия размер на дължимото се обезщетение на К. е в размер на 2000.00 лева. Неоснователно било направеното от Прокуратурата на Република България възражение, че на Р. Р. К. не трябва да се присъжда никакво обезщетение с оглед на обремененото му съдебно минало. Действително се установявало, че К. е осъждан седем пъти за тежки умишлени престъпления против личността, собствеността и общоопасни престъпления, като част от наложените наказания „лишаване от свобода” са изтърпени ефективно, но в случая се претендирали вреди от конкретно повдигнато обвинение, по което имало влязла в сила оправдателна присъда. При това положение предишните осъждания и другите водени наказателни производства били от значение за определяне на размера на обезщетението, но не можели да изключат дължимостта му. В тази връзка въззивният съд споделил извода на първоинстанционния съд, че негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение, са се отразили на К. в относително по-малка степен. Независимо от обстоятелството, че същият за част от процесния период е бил в затвора, като и че спрямо него в същия период са водени и други наказателни производства, той бил претърпял неимуществени вреди, произтекли от засягане на основни човешки права. Затова оглед тежестта на обвинението, продължителността на производството, която надхвърляла разумния срок, вида и характера на процесуалната принуда, която не била упражнявана извън рамките на разумното, както и начина, по който К. понесъл наложените му ограничения, а също така предвид и на другите водени срещу него наказателни преследвания, при съпоставяне на деянията, за които той бил осъждан и това, за което е оправдан, размерът на дължимото обезщетение според законовия критерий за справедливост не следвало да надхвърля сумата 2000.00 лева, в какъвто размер искът следвало да бъде уважен. По делото не се установявало твърдението, че единствената цел на Прокуратурата на Република България била да навреди на Р. Р. К. нито, че разстройството на брака му се дължало именно на това обвинение, още по-малко-че реномето му е било „поставено на карта”, а приятелите му се отдръпнали заради престъплението, което не е извършил. Противоречали на доказателствата и соченото във въззивната жалба „преобръщане” на живота на К., който преди повдигнатото обвинение бил с „абсолютно чисто” свидетелство за съдимост и никога не е имал проблеми с органите на властта като почтен гражданин с добро име в обществото. Доказаните негативни последици не надхвърляли обичайното за подобни случаи, поради което и обезщетението следвало да бъде определено съответно на тях, като се държи сметка и за това, че самото осъждане на прокуратурата също имало репарационен ефект.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Р. К. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това задължен ли е съдът при постановяване на решението си да се съобразява с тълкувателните постановления на ВС и съществено процесуално нарушение ли е ако не е съобразил дадените с тези постановления тълкувания. По конкретно се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година, поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване. В тази връзка трябва да се вземе предвид, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочения въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същия сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Във връзка с исканото от Р. Р. К. основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК следва да се има предвид, че поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 719/27.03.2019 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 3340/2018 година, по подадената срещу него от Р. Р. К., касационна жалба с вх. № 7790/17.04.2019 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 719/27.03.2019 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 3340/2018 година, по подадената срещу него от Р. Р. К. с ЕГН [ЕГН] и със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Д. М. от САК, касационна жалба с вх. № 7790/17.04.2019 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.