ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 17
гр. София, 10.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 2236 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С. И. С. и М. И. Р. чрез адв. Д. Б. Д. обжалват решение № 951 от 23.04.2019 г. по в. гр. д. 4705/18 г., Апелативен съд – [населено място], с което е отменено решение на СГС от 21.5.2018 г. по гр.д. 4334/16 г. в частта, с която исковете на касаторите на основание чл. 226 от КЗ отм за заплащане обезщетение за неимуществени вреди са уважени за разликата над 40 000 лв до 50 000 лв за всеки един от тях и вместо това решение, Софийски апелативен съд е отхвърлил исковете за разликата над 40 000 лв до присъдените 50 000 лв. и е отменено в частта относно обезщетението по чл. 86 от ЗЗД като са отхвърлени исковете за разликата над присъдените 6 332,94 лв до 7 917,54 лв.
Счита, че решението е неправилно по отношение определения размер на съпричиняване. Позовава се на константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. По отношение размера на съпричиняване счита, че е налице основание за допускане на касационното обжалване, визирано в чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК поради това, че е постановено и обжалвано решение е в противоречие с разрешенията в задължителната и константна практика на Върховния касационен съд, изразена в ППВС № 17/63 г.; решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 206 от 12.03 по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 50 от 27.07.2015 г. по т.д. № 271/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 171 от 10.10.2013 г. по т.д. № 629/2012 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г.; решение № 96 от 15.10.2012 г. по т.д. № 936/2011 г. на ВКС, І т.о.; решение № 39 от 16.07.2010 г. по т.д. № 551/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 43 от 15.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г.; решение № 169 от 28.02.2012 г. по т.д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 91 от 20.08.2014 г. по т.д. № 66/2013 г. на ВКС, І т.о.
Сочи, че не били отчетени всички обстоятелства и конкретната личност на пешеходеца, която е визира чл.116 от ЗДвП. Нямало анализ, а само възпроизведено заключението на вещото лице. Излага подробни съображения относно установените факти по делото. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се присъдят разноски за касационната инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според тях обжалваното решение е очевидно неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
Сочат и следния правен въпрос, който бил основание по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:
Релевантна ли е възрастта на пострадалата наследодателка на касационните жалбоподатели досежно преценката могла ли е да допринесе с оглед обстоятелствата на случая за настъпване на вредоносния резултат. Възрастта не била правилно отчетена. Счита, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 91 от 20.82014 г. по т.д. 66/13 г., ВКС, 1 ТО.
На ответника ЗД „Б. И.“ АД, [населено място], е редовно връчен препис от касационната жалба, но отговор не е депозиран.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 10.05.2014 г. И. Г. – майка на касационните жалбоподатели, е претърпяла пътно-транспортно произшествие, в резултат на което са й нанесени такива по вид и тежест травматични увреждания, които са довели до нейната смърт, настъпила на 17.09.2014 г. Към момента на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие, ЗД „Б. И.“ АД е застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за лек автомобил марка „Р.“, с рег. [рег.номер на МПС] . Според въззивния състав определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 100 000 лв. е справедливо. То е съобразено с обема на доказаните морални вреди, които ищците са претърпели в резултат от смъртта на своята майка, както и със социално-икономическата обстановка към месец септември 2014 г. Относно съпричиняването на резултата с действия на пострадалата наследодателка на жалбоподателите, въззивният съд е приел, че от страна на пострадалата то е 30 %, а не 20 %, както е определил първоинстанционният съд. Въззивният съд, обсъждайки подробно доказателствата по делото е преценил, че вина за настъпване на пътно-транспортното произшествие има водачът на автомобила, но е налице съпричиняване от страна на пострадалата пешеходка, което е преценено в размер на 30 %. Съображенията на съда за приемането на този принос се изразяват в следното: на първо място, моторните превозни средства са източник на повишена опасност, а пешеходците са уязвимите участници в движението по пътищата; на второ място, водачът на автомобила се е движил по улица в [населено място] със скорост, надвишаваща разрешената от 50 км/ч за населено място. Освен това, той е нарушил и чл.116, ал.1 от ЗДвП, който задължава водачите да бъдат внимателни към пешеходците. Съобразил е обстоятелството, че с влязла в сила присъда водачът на автомобила, за когото застрахователят отговаря на основание сключения договор за застраховка по риска „гражданска отговорност“ е бил признат за виновен с влязла в сила присъда за нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП – за това, че не е намалил скоростта или не е спрял при навлизането на пешеходката на пътното платно, след като е имал възможност да я види на около 50 м. от мястото на удара. С оглед на изложените съображения, въззивният съд е приел, предвид приетото съпричиняване, че справедливото обезщетение от 100 000 лева за всеки един от ищците следва да бъде редуцирано до 70 000 лева. Като се приспаднат доброволно платените от застрахователното дружество по 30 000 лева, на ищците се дължат още по 40 000 лева. Поради това, съдът като е уважил въззивната жалба на застрахователя „Б.“ АД е изменил присъденото от СГС обезщетение, като го е намалил от 50 000 на 40 000 лева. Въззивният съд е отчел, че водачът на лекия автомобил не е спазил изискването на чл. 116 от ЗДвП, неотчитайки възрастта на пострадалата. Но въпреки това е приел, че при действие на нормата на чл.113, ал.1 т. 1 от ЗДвП в редакцията, действала към процесното ПТП ДВ бр. 51 от 2007 преди изменението от 26.1.2017 г., пострадалата като пешеходец е имала задължение да се съобрази с приближаващото се превозно средство и със скоростта му на движение като не навлиза в платното за движение. Предвид предприетото пресичане на необозначено място и несъобразяване при обективна възможност да възприема автомобила, съдът е отчел съпричиняване от 30 %.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторите се позовават на основание по чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК и следва да се посочи, че посоченият от тях въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК е разрешен от въззивния съд с позоваването на действието на нормата на чл.113 от ЗДвП. В този смисъл въззивният съд е дал разрешение на въпроса, следва ли да се отчита съпричиняване при положение, че водачът на автомобила не е отразил възрастта на пострадалата, а именно, че е престаряла, като към този момент тя е била на 78 години. Но този въпрос не е обусловил волята на съда, защото въпреки отчитане на възрастта, съдът е приел с оглед данните от заключението на вещото лице, че като пешеходец пострадалата е могла да види приближаващия се автомобил и е могла да чуе звуковия сигнал от мястото на удара и въпреки че е могла да обхване опасността е предприела пресичане. Ето защо макар и соченият въпрос да е обсъден от въззивния съд, то той не представлява обуславящ крайния извод за постановяване на решението и поради това не съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Посоченото от касаторите съдебно решение, което сочат като допълнително основание за допускане на решението до касационно обжалване, не е постановено при сходна фактическа обстановка. Действително изводът на съда е, че е релевантна възрастта на пострадалия за определяне отговорността на виновния водач на пътно-транспортното произшествие. Но в настоящия случай при отчитане на възрастта, е направен извод, че пострадалата е била в състояние да възприеме зрително и звуково автомобила и да не предприема пресичане преди той да премине, което не е сторила и това е довело до съпричиняване на резултата в посочения от въззивния съд обем. В този смисъл посоченото решение на ВКС не може да разкрие допълнително основание за допускане на решението до касационно обжалване поради липса на сходство в механизма на пътно-транспортното произшествие и конкретните установени противоправни действия на водача на пътното превозно средство.
По отношение на соченото основание по чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че с изменението на ал. 2 на чл. 280 ГПК в редакцията ДВ бр. 86/2017 г. законодателят е предвидил, че въззивният съдебен акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав не констатира пороци на въззивното съдебно решение, които да могат да обусловят извод за нищожност на решението. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция следва да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният въззивен акт да е недопустим или нищожен, като преценката за валидността и допустимостта се извършва с акта по същество на подадената касационна жалба. В случая касационният жалбоподател е аргументирал основанието за допускане до касационно обжалване на съдебното решение – очевидна неправилност. „Очевдна неправилност“ като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК е необходимо да произхожда от самото решение, без да се налага проверка на неговата правилност. Такова решение, което може да се определи, че е очевидно неправилно би било решение, при което законът е приложен в противоположен смисъл или е приложена несъществуваща правна норма или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост вследствие на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая съдът от обжалваното въззивно решение не може да достигне до извод, че е налице соченото основание. Всяка неправилност при която следва да се извърши касационна проверка на обжалваното решение, не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 от ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване.
Върховният касационен съд на Р България
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 951 от 23.04.2019 г. по гр.д. 4705/18 г., Апелативен съд – София, Гражданска колегия, 4 състав.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: