О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 14.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1808 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 278 от 14.01.2019 г. по в. гр. д. № 10671/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-д състав, е потвърдено решение от 02.05.17 г., поправено и допълнено с решение от 23.06.2017 г. по гр. д. № 16026/2010 г. на СРС, ІІ ГО, 74 състав, в частта, в която във втората фаза на делбата Д. Д. Д. е осъдена да заплати на С. И. Х. на основание чл.346 ГПК сумата от 8211 лв., представляваща обезщетение за ползваната еднолично от нея 1/2 ид. част от делбения имот за периода от 06.04.2010 г. до 14.11.2016 г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане. Със същото решение въззивният съд е обезсилил допълнителното решение на първоинстанционния съд от 23.06.2017 г., с което е била отхвърлена претенцията по чл.344, ал.2 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС на С. И. Х. срещу Д. Д. Д. за заплащане на обезщетение от по 102 лв. месечно за еднолично ползване на делбения имот за периода от 15.11.2016 г. до окончателното извършване на делбата и е прекратил производството в тази му част.
Въззивният съд е приел, че предявеният по реда на чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС иск на С. Х. срещу Д. Д. е основателен и доказан. Делбеният имот, представляващ апартамент № 106, находящ се в [населено място],[жк], блок № 13, вх. Д, ет. 8, през процесния период от подаване на иска за делба през 2010 г. до първото заседание във втората фаза по извършването на делбата се е ползвал лично само от съделителката Д., въпреки че с исковата молба ищецът Х. е поискал да се ползва от правата си на съсобственик. Съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ВКС, ОСГК, в което е прието, че задължението за плащане на обезщетението от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писменото поискване от съсобственика, лишен от възможността също да ползва имота. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. Покана може да бъде отправена и чрез исковата молба. От получаване на поканата ползващият еднолично имота съсобственик дължи заплащане на обезщетение на неползващия. Прието е, че размерът на обезщетението за недвижим имот се определя в съответствие със средномесечното наемно възнаграждение, като се отчита и дела на неползващия съсобственик – ТР № 129/1986 г. на ОСГК на ВС. След настоящата искова молба, съдържаща искане за плащане на обезщетение, ползващата лично делбения имот съделителка Д. дължи на неползващия съсобственик Х. обезщетение за това. Съдът е намерил за неоснователен поддържания с въззивната жалба довод, че след като не е поискал лично да ползва имота, съсобственикът Х. няма право на обезщетение. В тази връзка се е аргументирал с приетото в т. 2 от Тълкувателно решение № 5/2014 г. на ВКС, ОСГК, че фактическият състав, пораждащ правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ, а е достатъчно той да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение. Основанието, на което почива задължението за плащане на обезщетението, е осъщественото само от един от съсобствениците ползване на общата вещ, а не волята на другия съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Не е необходимо подобна воля да бъде изразявана от неползващия съсобственик, като правото на обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е бил лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. Обстоятелството, че съсобственикът Х. не е изразил воля да ползва лично имота, съразмерно с дела си и съвместно с ответницата Д., не го е лишило от правото му на обезщетение за ползването, от което е бил лишен. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Д. Д. Д., която счита, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя следният въпрос: „Възникването на правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС обусловено ли е от отправяне на изрично волеизявление от страна на съсобственика, че желае да ползва съсобствената вещ и последвало възпрепятстване или ограничаване правото на този съсобственик да ползва съсобствената вещ от страна на останалите съсобственици, ползващи вещта?“ Жалбоподателката счита, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи следната практика: Тълкувателно решение № 129/30.06.1986 г. на ОСГК на ВКС и решение № 42 от 11.02.2013 г. по гр. д. № 1330/2011 г. на ВКС, IV г.о., ГК. Ответникът в производството С. И. Х. е подал писмен отговор, с който моли да не се допуска касационно обжалване, тъй като не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество счита касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за сметки, предявен във втора фаза на делбата, с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, което с оглед цената на иска подлежи на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Не е налице обаче основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният въпрос отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице обаче противоречие между разрешението, възприето от въззивния съд, и утвърденото в практиката разбиране на ВКС. Така в решение № 119 от 11.03.2010 г. по гр. д. № 3204/2008 г. на ВКС, II-ро г.о. е прието по реда на чл.290 ГПК, че неползващият вещта съсобственик не е длъжен да изяви желание за лично ползване, за да може да претендира обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС, тъй като причина за разместването на блага в имуществените сфери на двамата съсобственици е осъщественото само от един от тях ползване на цялата съсобствена вещ, а не липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва вещта според правата си; че е достатъчно е неползващият вещта съсобственик да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия вещта съсобственик, както и че за да се освободи от отговорност, последният следва да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право. В същия смисъл е и решение № 26 от 8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1411/2017 г., II г. о., в което изводът, че не е необходимо в поканата по чл.31, ал.2 ЗС да се обективира желание за лично ползване на вещта, е направен въз основа на мотивите на ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. Същото се приема и в решение № 269 от 18.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1282/2012 г., IV г. о.
Посоченото от жалбоподателката решение № 42 от 11.02.2013 г. по гр. д. № 1330/2011 г. на ВКС, IV г.о., не дава отговор на поставения в настоящото производство въпрос и не може да служи като пример за противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. То се занимава с въпроса дали претенцията по чл.31, ал.2 ЗС е обусловена от предпоставката за лично ползване на общата вещ от един съсобственик, т.е. дали лицето, до което е отправена поканата по чл.31, ал.2 ЗС, трябва лично да ползва вещта. По настоящото дело правният проблем и свързаното с него питане по чл.280, ал.1 ГПК са други – дали този, който отправя поканата по чл.31, ал.2 ЗС, трябва да заяви желание за лично ползване на съсобствената вещ.
Единствено в мотивите на посоченото от жалбоподателката ТР № 129/30.06.1986 г. на ОСГК на ВКС е изложено разбирането, че в поканата по чл.31, ал.2 ЗС следва да има конкретно искане на съсобственика да си служи вещта и това искане да е доведено до знанието на другия съсобственик, който сам ползва общата вещ. Това разбиране обаче е изразено в мотивите на тълкувателното решение, което е посветено на друг въпрос – дължи ли се обезщетение на съсобственика, ползвал лично съсобствена лека кола, за ползата от която е лишен другия съсобственик, и ако се дължи, по какви показатели следва да се определи и в какъв размер. Като се има предвид основния предмет на тълкувателното дело, няма противоречие между обжалваното въззивно решение и приетото в диспозитива и решаващите мотиви на тълкувателното решение. Съображението, че е необходимо да се изрази желание за лично ползване на съсобствената вещ, не е решаващо, а освен това произтича от спецификата на вещта, по повод която са изложени мотивите. Като се вземе предвид специалната хипотеза, разгледана от тълкувателното решение – обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен лек автомобил, настоящият състав приема, че даденото разрешение не може да се приложи при обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, свързано с ползването на недвижим имот. Това е така, тъй като ползването на автомобила е специфично и винаги е свързано със съответни потребности и притежаване на документ за правоуправление.
При този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата от 800 лв. разноски за касационното производство, съгласно договор за правна защита и съдействие от 25.04.19 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 278 от 14.01.2019 г. по в. гр. д. № 10671/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-д състав.
ОСЪЖДА Д. Д. Д. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]06 да заплати на С. И. Х. от [населено място], [улица] сумата от 800 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: