5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 15.01.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 6747/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 16.05.2013 г. по гр. д. № 9486/2012 г. на Софийския градски съд е потвърдено решението от 23.01.2012 г. по гр. д. № 56971/2009 г. на Софийския районен съд, постановено в първата фаза на делбено производство.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от А. Х. Б., който го обжалва в частите, с които за нищожен е обявен договор за продажба на наследство, признати са за съделители наследниците на Й. Й. и не е допусната делба на магазини № 1 и № 4, находящи се в [населено място], [улица]. Жалбоподателят иска да се постанови ново решение, с което да се допусне делбата между съделителите, при квоти и за имотите така, както е поискано в исковата молба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
Ответниците по касация Р. И. Б., В. Н. Б., Е. И. Б.-Р., Д. Х. П. и П. Х. Б. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска; Е. А. К., Й. А. Б. и Г. А. Б., като считат, че по-голямата част от доводите и оплакванията в жалбата и в изложението не касаят тях като наследници на А. С. Б., поддържат становище за допускане на делба на магазини № 1 и 4 при установена от вещото лице по делото възможност за реалното възстановяване в първоначалния им вид, която хипотеза би могла да се обсъжда по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; Д. Й. З. и Н. Й. Й. не са подали писмени отговори.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване се допуска само по определени правни въпроси, включени в предмета на спора и обусловили правната воля на съда, обективирана в решението. Тези правни въпроси трябва да бъдат посочени в изложението към касационната жалба, като ВКС няма правомощието сам да ги определя, а може само да ги уточни или конкретизира. Въпросите не следва да бъдат свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка, тъй като целта на касационното производство е даде отговор на правни въпроси, а не да обсъжда за трети път фактите по делото.
В т. А.1 на изложението касаторът е посочил, че виждането на съда за нищожност на договора за продажба на наследство от 15.07.1972 г. противоречи на константната съдебна практика за тълкуване на договорите според чл. 20 ЗЗД при анализ на общата воля на страните, с оглед взаимната връзка на договорните клаузи и целите на договора. С този договор Д. С. Б. продала за сумата 3 000 лева на сина си Х. Н. Б. – прекия наследодател на ищеца /касатор/, цялото си наследство, оставено й от Н. С. Б.; последният, заедно с А. С. Б. са първоначалните собственици на имотите по исковата молба. Въззивният съд, като препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, изложил и собствени съображения и се позовал на съдебната практика, включително и задължителна по чл. 290 ГПК, че от облекчената форма по чл. 212, ал. 2 ЗЗД се ползват само договорите за продажба на наследство, но не и други договори, които изискват спазване на формата по чл. 18 ЗЗД. В разглеждания случай е изразена воля за прехвърляне на наследство както за вече положени грижи, така и срещу задължения за полагане на такива в бъдеще, и предвид естеството на порока – неспазване на предписаната от закона форма, разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД е неприложима, т. е. нищожен е целият договор, а не отделна част. Затова квотите на съделителите са определени, без договорът от 1972 г. да е съобразен.
Касаторът е посочил защо според него становището на съда е неправилно, но не е формулирал конкретен правен въпрос /въпроси/ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК, нито е посочил съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи. Касае се за оплаквания, които по същество се покриват с основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и нямат отношение към правилността на решението, която не се проверява в производството по чл. 288 ГПК.
Въпроси във връзка с договора от 1972 г. са формулирани в т. Б на изложението, като касаторът счита, че те имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. как трябва да се тълкуват договори, сключени в отдалечен времеви момент, при което съконтрагентите са починали, при изследване на действителната им воля следва ли да се излезе от съдържанието на договора и да се съобразят характерните за периода обществени отношения, действащо законодателство и последващо поведение на страните; 2. ако се възприеме, че срещу една и съща престация на едната страна /задължение да прехвърли наследствен дял на друг наследник на същия наследодател/ се уговарят насрещни престации, обосноваващи съдържанието на различни договорни фигури, за които законът предписва различна форма за действителност: договор за продажба на наследство срещу еквивалентна на позитивите от наследствения дял и ненакърняваща принципа за справедлидост парична сума, и договор за издръжка и гледане, като относно първия договор – за прехвърляне на наследство, е спазена изискуемата се от закона форма за действителност, а вторият се конвертира в предварителен договор за гледане и издръжка, правилно ли е да не се зачита конверсията и приемайки, че е нищожен договорът като цяло, да се игнорира целеположеният от страните резултат – прехвърляне на наследствения дял от недвижимите имоти.
Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК възниква тогава, когато при неясни или противоречиви правни норми няма формирана съдебна практика по прилагането им или когато следва да се внесе промяна в установената практика, ако тя е неправилна или са се променили обществените условия, при което е създадена и се налага осъвременяването й. В случая касаторът не е обосновал с какво разглеждането от касационната инстанция на поставените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото, а без обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационно обжалване не може да бъде допуснато. Отделно от това вторият от поставените въпроси не е поставян като част от предмета на спора и затова не е обсъждан в обжалваното решение. На последно място не може да се установи дали има противоречие между обжалваното решение и решението от 03.02.1976 г. по гр. д. № 1731/1975 г. на Софийския районен съд, на което касаторът се позовава, тъй като съдебният акт от 1976 г. е постановен във втората фаза на делбено производство и от него не става ясно дали договорът от 15.07.1972 г. е бил зачетен.
В т. А.2 на изложението е поставен въпросът: „може ли лица, нямащи пряка връзка с наследодателя, да бъдат включени в кръга на наследниците”. Касаторът счита, че конституирането на наследниците на Й. Й. е в противоречие с ТР № 1 от 04.11.1998 г. на ОСГК на ВКС и решение № 728 от 12.10.2007 г. по гр. д. № 834/2006 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., по отношение на понятието „последващ съпруг”.
Така, както е формулиран, въпросът отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК, но не обуславя допускане на касационно обжалване. По настоящото дело е установено, че след смъртта си през 1949 г. Н. С. Б. – един от първоначалните собственици на делбените имотите, е оставил, освен други наследници по закон, и С. Н. Б..Той е починал през 1991 г. като женен без деца, и е наследен от съпругата си Л. Н. Б., а последната от своя страна – от наследниците на своя брат Й. Н. Й.: Д. Й. З. и Н. Й. Й.. С оглед на тези данни становището на въззивния съд, че в случая Л. Б. е наследник на С. Б. на основание чл. 9, ал. 2 ЗНсл заедно с останалите наследници по закон на съпруга си, не противоречи, а е в съответствие с ТР № 1/1998 г., според което при свързването на понятието „последващ съпруг“ с момента на одържавяването се стига до извода, че разпоредбата на чл. 9а ЗНсл има действие само за имоти, индивидуална собственост на наследодателя, и не се прилага, когато се открива наследство на наследник на съпруга-собственик. Другият съдебен акт – решението от 2007 г., разглежда случай, при който както бившият съпруг, така и неговата преживяла съпруга са починали преди възстановяване на собствеността, когато от брака им няма родени деца – хипотеза, различна от тази, пред която страните са изправени.
Във връзка с участието в делбата на наследниците на Й. Н. Й. в т. Б на изложението е поставен въпросът: може ли да бъде включено в кръга на съделителите лице, което няма никаква родствена връзка с наследодателя /свързано по сватовство/, при това без да се изследва детайлно въпросът за момента на отчуждаване и възстановяване на собствеността, сключването на граждански брак и съотнасянето на датите със смъртта на наследодателя и съпругата му. Така формулиран, въпросът повтаря вече поставения в т. А.2, но допускането на касационно обжалване сега е обосновано с предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без касаторът да е предложил тълкуване на разпоредбата на чл. 9а ЗНсл в различен от възприетия в ТР № 1/1998 г. смисъл с оглед точното прилагане на закона или развитието на правото. Ето защо въпросът не може да се прецени като нуждаещ се от отговор по реда касационното обжалване.
В т. А.3 на изложението е поставен въпросът: „може ли строителни дейности, извършени в нарушение на закона, да се отразят върху определянето на делбената маса с изключването от делбата на законните самостоятелни магазини № 1 и № 4 на [улица] [населено място], при положение, че в конкретния казус не става въпрос за незаконно изградени приращения, а за незаконно премахнати елементи /преградни стени/ на законни самостоятелни обекти”. Този въпрос касае отхвърлянето на иска за делба по отношение на посочените магазини, за които въззивният съд приел, че не съществуват като самостоятелни обекти, а са част от други такива, при което не може да се допусне делба на несъществуваща вещ, като причините, поради което имотът вече не съществува, са ирелевантни.
За да обоснове допускане на касационно обжалване, касаторът е представил съдебни актове с характер на незадължителна съдебна практика. Съгласно т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос.
Такова сходство в случая не е налице. Така, според решение № 936 от 17.07.2007 г. по гр. д. № 506/2005 г. на ВКС, V-то г. о., обект, изграден при нарушение или в отклонение на строителните правила и норми, който не може да бъде узаконен, при предявен иск по чл. 109, ал. 1 ЗС подлежи на премахване – въпрос, който не е свързан с предмет на обжалваното решение. Решение № 684 от 18.06.2008 г. по гр. д. № 2011/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., е по иск за ревандикация на земеделски имот, застроен от ползвателя през 1970-1971 г., при което е прието, че последващото строителство без строителни книжа е без значение за статута на имота – хипотеза, различна от тази по настоящото дело; решение № 173 от 16.03.2004 г. по гр. д. № 485/2003 г. на ВКС, І-во г. о., е поставено във втората фаза на делбеното производство и разглежда правното значение на промени в имотите, настъпили влизане в сила на решението за допускане на делбата – за разлика от него обжалваното решение е по първата фаза на делбата; последното представено решение № 637 от 14.07.2000 г. по гр. д. № 152/2000 г. на ВКС, І-во г. о., също е по различен предмет – то обсъжда възможността обособените преди 17.05.1963 г. жилища да бъдат предмет на разпоредителни сделки и делба, макар да не отговарят на строителните правила и норми.
При предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в т. Б на изложението е поставен въпросът: може ли незаконно разрушаване на преградни стени, подлежащи на възстановяване в първоначалното законно положение, да доведе до трансформация на собствеността и добавяне на нови съсобственици на хипотетично противоправно определен нов имот. Освен че приповтаря в основни линии въпроса по т. А.3, не е обосновано с какво разглеждането на така формулирания въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В обобщение, не са налице поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното от ответниците Ел. К., Й. Б. и Г. Б. искане, следва да им се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 лева по договор за правна защита и съдействие № 8 от 17.09.2013 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 16.05.2013 г. по гр. д. № 9486/2012 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА А. Х. Б. да заплати на Е. А. К., Й. А. Б. и Г. А. Б. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 /четиристотин лв./.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: