1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
С., 06.01. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5170 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Х. М. от АК-Б., против въззивно решение № І-58 от 08.05.2014 г., постановено по в.гр.д. № 424/2014 г. на Бургаския окръжен съд, ГО, с което е отменено решение № 5 от 08.01.2014 г. на Несебърския районен съд, постановено по гр.д. № 704/2013 г. и е отхвърлен предявеният иск от [фирма] [населено място] срещу [община], с правно основание чл. 422 ГПК, за приемане за установено спрямо ответната община на парично задължение в размер на 24 900 лв. по фактура № 1254/16.11.2012 г. , претендирана като част от възнаграждение за отработени през 2011 г. отпадъци по договор за концесия от 13.04.1999 г., за която сума е издадена Заповед № 344 от 31.05.2013 г. по ч.гр.д. № 396/2013 г. по описа на Несебърския районен съд за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Релевира довод за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 422 ГПК, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, които са обусловили изхода на спора и са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. И. от жалбоподателя процесуалноправен въпрос е за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събрания в процеса доказателствен материал и да изготви самостоятелни мотиви по спора, т.е. за приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, за който твърди, че е обусловил изхода на спора и е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Вторият правен въпрос е дали осчетоводяването на издадените от едната страна по облигационната връзка фактури представлява признание на другата страна за възникване на задължението и за дължимостта на плащането, за който също твърди, че е обусловил изхода на спора и е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Поставени са и правни въпроси от материално естество, с твърдението, че са обуславящи за изхода на делото и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно – с оглед нормата на чл. 4, ал. 2 ЗК в ред. към 2011 г., установяваща, че правото на концесионера да експлоатира услугата от обществен интерес включва предоставянето на услуги и/или извършването на други стопански дейности срещу получаването на приходи, възможно ли е правото да бъде дерогирано по силата на сключен между страните договор; при нормативно задължение на концедента да заплаща цена, достатъчна за възстановяване на разходите, свързани с третирането на определено количество отпадъци, може ли да се приеме за основателен отказ за плащане с мотива, че не е одобрил предоставената от концесионера план-сметка; при нормативно задължение на концедента да заплаща цена, достатъчна за възстановяване на разходите, може ли да бъде прието за основателно възражението на концедента, че с клаузата на договора за концесия е освободен от това нормативно установено задължение и действителна ли е клауза в концесионен договор, която освобождава концедента от задължение да заплаща цената на извършваната услуга в размер на експлоатационните разходи за извършването й, съгласно чл. 15 от Наредба № 8/2004 г. на МОСВ/отм./ . Позовава се и представя съдебна практика, с твърдението, че приетото във въззивното решение й противоречи, а именно – ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по т.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, т. 19, решение № 796/02.02.2010 г. по гр.д. № 1660/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 334/23.04.2010 г. по гр.д. № 427/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр.д. № 510/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр.д. № 47/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 420 от 13.02.2013 г. по гр.д. № 66/2012 г. на ВКС, І г.о., решение № 815 от 15.02.2011 г. по гр.д. № 1713/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр.д. № 3972/2008 г. на ВКС, ІV г.о, решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр.д. № 130/2011 г. на ВКС, І г.о., решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр.д. № 130/2011 г. на ВКС, І г.о., решение № 341 от 11.11.2011 г. по гр.д. № 992/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 211 от 30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 119 от 08.07.2011 г. по т.д. № 1160/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 23 от 07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 47 от 08.04.2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 480 от 28.05.2009 г. по гр.д. № 1888/2008 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по стария процесуален ред – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община], чрез процесуалния си представител юриск. Р. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 422 ГПК, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявения установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК въззивният съд в обжалваното решение е приел, че съгласно чл. 5 от сключения между страните концесионен договор на 13.04.1999 г. е предвидено, че концесионерът няма право да получава заплащане за третиране на битовите отпадъци на населението и тъй като за периода на задължението 11.05.2011 г. – 17.05.2011 г. липсва писмено споразумение между страните, с което тази договорна клауза да е променена/каквото изменение е било постигнато с допълнителни споразумения за 2008 – 2010 г./, то концесионерът [фирма] няма основание да претендира от концедента [община] заплащане на суми за дейностите по третиране битовите отпадъци на населението от общината за 2011 г. Съдът е приел, че искът за установяване дължимост на процесната сума е изцяло неоснователен и в случая е без правно значение обстоятелството дали издадената от [фирма] фактура № 1254 от 16.11.2012 г. за сумата от 24 900 лв. е била осчетоводена в счетоводството на ответната община, или не.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа изведени правни въпроси от процесуално естество, които са от значение за изхода на делото, но същите не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Това е така, тъй като поставеният в изложението процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, включително и с тази, представена от касатора. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че съгласно чл. 5 от сключения между страните концесионен договор на 13.04.1999 г. е предвидено, че концесионерът няма право да получава заплащане за третиране на битовите отпадъци на населението и тъй като за процесния период на задължението през 2011 г. липсва писмено споразумение между страните, с което тази договорна клауза да е променена/каквото изменение е било постигнато с допълнителни споразумения за 2008 – 2010 г./, то концесионерът [фирма] няма основание да претендира от концедента [община] заплащане на суми за дейностите по третиране битовите отпадъци на населението от общината за 2011 г. Това е така, тъй като според легалната дефиниция на чл.8, ал.1 от ЗЗД, договорът е съглашение между правни субекти, насочено към създаване, уреждане или унищожаване на правна връзка между тях. В чл. 9 от ЗЗД е закрепен основният принцип на договорното право – принципът за свобода на договарянето, който признава на договарящите свободата сами да определят съдържанието на договорите помежду си и същевременно обявява повелителните норми на закона и добрите нрави като граница, до която е допустимо разпростирането на автономията на волите. Сключеният в границите на чл. 9 ЗЗД договор обвързва страните със силата на закон, съгл. чл. 20а, ал.1 ЗЗД. Аналогична обвързаност произтича и от измененията на договора, за които страните са постигнали общо съгласие в съответствие с разпоредбата на чл. 20а, ал.2 от ЗЗД. Както първоначално сключеният договор, така и измененията към него, изискват всяка от страните да изпълнява поетите задължения по начина, указан в чл.63, ал.1 от ЗЗД – точно и добросъвестно, без да пречи на другата страна и тя да изпълнява задълженията си по същия начин, а виновното неизпълнение на произтичащите от договора и от измененията към него задължения съставлява основание за носене на договорна отговорност по чл.79 и сл. от ЗЗД от неизправната страна. Посочените правила важат и за търговските сделки, предвид препращащата норма на чл.288 от ТЗ. В случая страните са постигнали съгласие в чл. 5 от концесионния договор, че концесионерът няма право да получава заплащане за третиране на битовите отпадъци на населението, която клауза за процесния период не е претърпяла промяна, за разлика от предходните периоди от време, поради което въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 422 ГПК за дължимост на сумата от 24 900 лв. е изцяло неоснователен като е изложил и съответните мотиви за този свой правен извод. В контекста на този извод поставеният въпрос дали осчетоводяването на издадените от едната страна по облигационната връзка фактури представлява признание на другата страна за възникване на задължението и за дължимостта на плащането, не се явява обуславящ за изхода на спора, поради по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Така както са формулирани правните въпроси от материален характер, посочени по-горе, с твърдението, че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, настоящата инстанция намира за некоректно поставени, тъй като разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от Закона за концесиите в редакцията, посочена от касатора е в сила от 01.09.2012 г. – ДВ, бр. 45/2012 г. и не регулира спорните правоотношения между страните, поради което тези въпроси не се явяват обуславящи за изхода на спора и по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Действащата норма на чл. 4, ал. 2 ЗК е в редакцията на ДВ, бр. 36/2006 г. и съгласно нея концесията за услуга може да включва и извършването на частични строителни и монтажни работи, когато е налице необходимост от довършване на започнатото строителство или частично разширяване, частична реконструкция, частична рехабилитация или ремонт на обекта на концесията, на която приетото в чл. 5 от договора за концесия между страните не противоречи. В тази връзка следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № І-58 от 08.05.2014 г., постановено по в.гр.д. № 424/2014 г. на Бургаския окръжен съд, ГО, по касационна жалба с вх. № 10834 от 23.06.2014 г. на [фирма] [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: