О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 07.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание двадесет и осми октомври две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 1136/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК
Образувано е по касационна жалба на [община] против въззивно решение №759 от 4.12.2014 г., постановено по в.т.д. №1160/2014 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №334 от 31.07.2014г., постановено по т.д.№25/2014г. по описа на Смолянски окръжен съд в осъдителната му част.
В касационната жалба на [община] се поддържа, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и че е необосновано. Твърди се, че незаконосъобразно въззивният съд е уважил исковите претенции единствено въз основа на представените от ищеца фактура и акт образец 19. Сочи се, че Общината не е приела възложената работа, предмет на предявените искове, тъй като не е бил съставен акт Приложение №15 към чл.7 ал.3 т.15 от Наредба №3/31.07.2003г. Излагат се съображения, че обжалваното решение е постановено в противоречие с константната практика на ВКС относно начина на приемане на работата по чл.264 ал.1 ЗЗД. Поддържа се, че двустранно осчетоводената фактура има доказателствена стойност за установяване на изпълнение по договор за доставка, но не и по отношение изпълнението на договор за изработка. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове с присъждане на разноски по чл.78 ал.8 ГПК.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат оплакванията, направени с касационната жалба, без да се поставят конкретни въпроси и без да се сочи наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат се аргументи за незаконосъобразност на решението като постановено в нарушение на практиката на ВКС и на практиката съдилищата в България. Представят се: решение по т.д.№302/2008г. на ВКС, ТК, ІІ-ро отд., решение по т.д.№35/2009г. на Варненски АС, определение по т.д.№25/2010г. на ВКС, ТК, І-во отд. и решение по т.д.№79/2014г. на Бургаски АС.
В писмен отговор по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради липсата на основанията за това, предвидени в чл.280 ал.1 ГПК. В отговора се поддържа, че касаторът не е поставил правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, нито е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касация. Твърди се, че основанията по чл.281 ГПК са посочени бланкетно. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на касационната жалба с твърдение, че в случая, приемането на работата от страна на възложителя е установено от всички представени по делото доказателствата, за което не е необходимо съставянето на констативен протокол Образец 15. Претендират се разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №334 от 31.07.2014г., постановено по т.д.№25/2014г. по описа на Окръжен съд-гр.С. е осъдена [община] да заплати на [фирма] на основание чл.266 ал.1 и чл.86 ал.1 ЗЗД общо сумата 61 054.06лв., от които 51 452.71 лв. – неизплатено възнаграждение за извършени СМР по договор за строителство №50 от 22.08.2011г. и 9 601.35 лв. – мораторна лихва за периода от 1.05.2012г. до 26.02.2014г. С решението е осъдена ответната Община да заплаща лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.02.2014г. до окончателното изплащане на сумата. Отхвърлена е претенцията за мораторни лихви за разликата от 9 601.35 лв. до 9 601.98 лв.
С обжалваното въззивно решение №759 от 4.12.2014 г., постановено по в.т.д. №1160/2014 г. по описа на Пловдивски АС, е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната от [община] осъдителна част. Въззивният състав е приел за установено, че между страните по делото е бил сключен договор за строителство №50 на 22.08.2011г. с предмет – полагане на бетонова настилка на [улица]в [населено място]. За извършените от изпълнителя по количество и стойност СМР е бил съставен протокол образец 19 от 25.10.2011г., подписан от лицето, изпълняващо инвеститорски контрол. Ответната Община е съставила данъчна фактура №378/26.10.2011г. за исковата сума от 51 452.71 лв. с ДДС и включена печалба от 10%, която е била надлежно осчетоводена както в счетоводството на възложителя, така и в счетоводството на изпълнителя. Въззивният състав е приел за установено, че Общината не е заплатила стойността на извършените СМР, отразени в протокола образец19/25.10.2011г.
При така установената фактическа обстановка въззивният състав е обосновал извода, че работата, възложена с Договора за строителство от 22.08.2011г., е била приета без възражения от страна на възложителя, което обуславя задължението на Общината да заплати на ищеца дължимото възнаграждение за извършените СМР и обезщетение за забавено плащане. Приемането на работата без възражение е обосновано с неоспорения по делото двустранно подписан протокол – образец19 от 25.10.2011г., включително подписан и от лицето Б., упражняващ инвеститорски контрол, възложен му от ответника. Съдът е приел също, че с действията си по издаването и осчетоводяване на данъчната фактура от 26.190.2011г. [община] е потвърдила приемането на работата без възражение. В обжалваното решение са изложени съображения за това, че за приемане на работата по см. на чл.264 ал.1 ЗЗД не е необходимо съставянето на констативен акт – Образец 15.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивният състав се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуално правен въпрос без обаче да формулира конкретен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. На базата на оплакванията в касационната жалба и релевираната от касатора съдебна практика би могло да се предположи, че въпросът на касатора е свързан с начина, по който следва да се приемат извършените строително-монтажни работи – с необходимостта според касатора от подписването на акт Приложение №15 към чл.7 ал.3 от Наредба №3/2003г. и с неотносимостта за спора според касатора на съставената данъчна фактура. Но както бе посочено по-горе, според разясненията в т.1 от мотивите към Т..решение №1/2010г. на ВКС, ОСГТК, касационният състав не е оправомощен сам да формулира въпрос, изхождайки от твърденията и оплакванията на жалбоподателя. Не е достатъчно твърдението, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, респ. на практиката на съдилищата в България. Отделно следва да се има предвид, че въззивният съд не е аргументирал наличието на задължение за плащане единствено въз основа на данъчната фактура, както се твърди в изложението. Изготвената и осчетоводена от Общината данъчна фактура е аргумент на съда за действие на възложителя по потвърждаване приемането на работата без възражение, което според въззивният състав е установено с двустранно подписания Протокол-образец19 от 25.10.2011г.
Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат допълнителните основания за това /каквито не са посочени в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК/. По изложените съображения настоящият състав намира, че не може да бъде допуснато до касационно обжалване на решение №759 от 4.12.2014 г., постановено по в.т.д. №1160/2014 г. по описа на Пловдивски АС.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното по касация дружество сумата 2 347 лв. – заплатено на 29.01.2015г. от [фирма] – [населено място], адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №759 от 4.12.2014 г., постановено по в.т.д. №1160/2014 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община], [населено място], [улица] да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], ул.”Средна гора „ №4 сумата 2 347 лв. /две хиляди триста четиридесет и седем лева/ – разноски пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :