О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 07.01.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Емил Марков
Членове: Ирина Петрова
Десислава Добрева
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1464 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците М. К. М. и К. М. М. срещу Решение № № 376 от 19.12.2018г. по в.т.д.№ 469/2018г. на Апелативен съд Пловдив. Въззивната инстанция е отменила изцяло решението по т.д.№ 84/2017г. на ОС Стара Загора вместо което е обявила на основание чл.135 ЗЗД за недействителен по отношение на „Банка Пиреос България“АД договор за дарение на 1/2 идеална част на недвижим имот, сключен на 15.06.2012г. между М. К. М. и К. М. М., обективиран в нот.акт №7, том ІІ, рег.№ 3283, нот.дело № 167/2012г. на нотариус рег.№ 406 с район на действие РС Стара Загора.
В касационните жалби, които са с идентично съдържание се подържа искане за отмяна на въззивното решение като неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост, както и поради очевидна неправилност. Оспорва се правилността на извода, че М. К. М. е встъпил като солидарен длъжник в договора за кредит. Поддържа се, че той е поръчител и че искът по чл.135 ЗЗД не намира приложение по отношение на извършените от поръчителя действия.
В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпроса:
Намира ли приложение защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, чието приложно поле е обосновано с актове по чл.290 ГПК.
Твърди се, че решението е и „очевидно неправилно и недопустимо“, тъй като изводите на въззивната инстанция, че М. К. М. е солидарен длъжник по смисъла на чл.101 ЗЗД и че искът по чл.135 ЗЗД е основателен, противоречат на задължителната съдебна практика. Посочва се, че въззивното решение дава възможност банката да се удовлетвори от имущество, което не може да служи за удовлетворяване на вземането й, тъй като М. М. е поръчител и солидарен длъжник по смисъла на чл.140 ЗЗД, а не по смисъла на чл.101 ЗЗД.
В писмен отговор „Банка Пиреос България“АД оспорва основателността на искането за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбите.
За да се произнесе, съставът на САС съобрази следното:
По делото са били безспорни изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, че на 20.03.2007г. „Рик Арт“ЕООД чрез управителя и едноличен собственик на капитала М. К. М. е сключил договор за кредит с „Банка Пиреос България“, а М. М. като физическо лице е поел солидарна отговорност по кредита, наред с дружеството-кредитополучател, първоначално като поръчител, а с допълнителен анекс като солидарен длъжник с изрично уговорена солидарна отговорност. Безспорно е било, че на 29.03.2012г. банката е образувала заповедно производство за непогасени задължения по кредита срещу главния и солидарния длъжник, както и че с договор за дарение от 15.06.2012г. ответникът М. К. М. е дарил на втория ответник К. М. М. 1/2 идеална част от собствен недвижим имот.
Окръжният съд е отхвърлил предявения от банката иск като е застъпил становището във формираната към момента на постановяване на първоинстанционния акт съдебна практика, че искът по чл.135 ЗЗД не намира приложение по отношение на извършените от поръчителя действия.
Въззивната инстанция е приела, че с Анекс № 4/311 от 15.02.2011г., неразделна част от договора за кредит, ответникът М. К. М. е встъпил в дълга на кредитополучателя „Рик Арт“ЕООД по смисъла на чл.101 ЗЗД като солидарен длъжник. Мотивирала е, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че солидарната отговорност на М. произтича от качеството му поръчител и като такъв, съгласно преобладаващата съдебна практика, не е длъжник по смисъла на чл.135 ЗЗД. При извода, че М. К. е поел по силата на анекса задължението като солидарен длъжник по смисъла на чл.101 ЗЗД като встъпило в дълга лице, и при констатацията за наличието на останалите предпоставки, искът по чл.135 ЗЗД е счетен от въззивната инстанция за неоснователен.
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно:
Поставеният въпрос не е разрешен в обжалваното решение. Въззивната инстанция не се е произнесла по него, тъй като е приела, че М. има качеството на встъпил в дълга съдлъжник по споразумение с кредитора и длъжника по чл.101 ЗЗД. Въпросът е хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора, тъй като е предпоставен от теза на касаторите, изрично приета за неоснователна от апелативния съд – че М. М. има качеството на поръчител по договора за банков кредит. Като не притежаващ съществената характеристика на обуславящ, този въпрос не може да послужи като обща предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол по смисъла на т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Паралелно с това, съгласно т.1 от приетото на 09.07.2019г. Тълкувателно решение № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД е приложима и по отношение на извършени от поръчителя действия.
Следователно, дари да би била основателна тезата на касаторите, че М. К. М. е длъжник на банката в качеството си на поръчител по договора за банков кредит, защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД е приложима и по отношение на извършените от него като поръчител действия, увреждащи кредитора – намаляване на имуществото, служещо за удовлетворение на просроченото непогасено задължение към банката чрез безвъзмездния договор за дарение.
Доводът за очевидна неправилност и недопустимост като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване е обоснован с противоречие на изводите в обжалваното решение с практика на ВКС по чл.290 ГПК по приложение на материалния закон – чл.135 ЗЗД. Освен че посочената от касаторите аргументация за приложното поле на служебното основание за допускане на касационния контрол не съответства на съдържанието и естеството на онези особено тежки пороци, които водят до недопустимост или неправилност на съдебния акт, самата теза, че банката ще се удовлетвори от имущество, което не може да служи за удовлетворяване на вземането й, тъй като М. М. е поръчител и солидарен длъжник по смисъла на чл.140 ЗЗД, а не по смисъла на чл.101 ЗЗД е неправилна и в противоречие със задължителното тълкуване – чл.130,ал.2 ЗСВ, дадено с цитираното тълкувателно решение. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо, а и не са изложени и никакви аргументи за наличието на такъв порок.
Касаторите следва да заплатя на насрещната страна сумата 100 лв. разноски за производството – юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба, каквото искане се съдържа в него.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № № 376 от 19.12.2018г. по в.т.д.№ 469/2018г. на Апелативен съд Пловдив.
Осъжда М. К. М. и К. М. М. да заплатят общо на „Банка Пиреос България“ АС сумата 100 лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: