ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 17
София, 08.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2161 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК по касационната жалба на адвокат Ир.К. като процесуален представител на А. Е. Д. от София срещу въззивното решение на СГС от 14.ІХ.2017г. по гр.д. № 9011/2016г.
Ответникът по касационната жалбата „ЧЕЗ Електро България“ АД София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез юрисконсулт Д.И. е заел становище, че липсват предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт /въпросът за допустимостта на касационната жалба срещу въззивното решение в частта по претенцията за присъждане на 1000лв. обезщетение за неимуществени вреди е разрешен с определение на ВКС от 18.V.2018г. по ч.гр.д. № 1702/2018г. ІІІ ГО/.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на СРС от 04.ІV.2016г. по гр.д. № 42393/2013г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от А. Е..Д. срещу „ЧЕЗ Електро България“ АД искове за възстановяване електроснабдяването в апартамент в София, съответно индивидуализиран, и за присъждане на 1000лв. обезщетение за неимуществени вреди от липсата на електроснабдяване през периода 27.VІІІ. – 10.Х.2013г.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответното дружество за нередовност на исковата молба и след дадените указания за отстраняването й и за наличие на предпоставките по чл.129 ал.3 ГПК за връщането й. Взел е предвид, че претенцията се основава на твърдение, че при придобиването от ищеца на собствеността върху имота той бил с преустановено електрозахранване поради неплатени задължения от предишния собственик и възстановяването му било отказано. Установено е, че с нот.акт от 27.VІІІ.2013г. Д. е признат за собственик на 1/2 ид.част от процесния апартамент и че към тази дата в него не е имало елзахранване. Според становище от юли 2012г. ищецът е подал на неустановена дата искане за проучване на условията за присъединяване на имота към елмрежата, на което от трето неучастващо по делото лице /“ЧЕЗ Разпределение България“ АД/ е отговорено, че присъединяване му се отказва поради неплатени над 8000лв. сметки, натрупани на името на потребител, не участващ като страна по делото, и че обектът по принцип е свързан с мрежата, но електромерът му е демонтиран поради посочената причина. Според показанията на свидетелката на ищеца липсата на еленергия в имота му създавала неудобства и негативни преживявания.
При тези обстоятелства е направен извод за неустановено от ищеца наличие на облигационно отношение с дружеството и за последното не е възникнало задължение за доставка на еленергия. Според чл.8 ал.2 от Общите условия продажбата на еленергия започва в 7 дневен срок от подаването от потребителя на писмено заявление за продажба, освен в случаите, в които продавачът има право да откаже това, изисква се и прилагане на удостоверяващи самоличността и правния статут на потребителя документи, такива доказателства не са ангажирани по делото, като представените нотариален акт и становище от юли 2012г. не обосновават извод за възникнало облигационно отношение. Дори да се приеме, че ищецът има качеството потребител по смисъла на чл.4 ал.1 от Общите условия, с оглед доказателствата той го е придобил едва на 27.VІІІ.2013г., когато е признат за собственик на идеална част от имота, а е подал искане за проучване на условията за присъединяване преди да е придобил това качество и искането му не е адресирано до ответното дружество.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по два въпроса, които били разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
Въпросът „в случай, че първоинстанционният съд не е указал на страните подлежащите на доказване факти, разпределението на доказателствената тежест за тях или за кои от тях те не сочат доказателства, следва ли доказателствата за тези факти да се съберат от въззивния съд съгласно чл.266 ал.3 ГПК“ не е относим към произнасяне от въззивния съд от значение за спора. По силата на чл.269 ГПК съдът не е бил длъжен и не е формирал изводи във връзка със съобразяването от първоинстанционния съд с правилата по чл.146 ГПК, тъй като нито във въззивната жалба, нито в отговора на ищеца по нея оплаквания и доводи в тази насока не са заявени. Съдът се произнася само по наведени от страните оплаквания и доводи, а служебно е задължен да проверява единствено валидността и допустимостта на първоинстанционното решение. В този смисъл е и сочената от касатора съдебна практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 3567/2016г. ІІІ ГО и по гр.д. № 5659/2013г. ІV ГО, както и даденото от ОСГТК разрешение с ТР № 1/2013г. В случая не става въпрос за приложението на императивна материално правна норма, с каквото касаторът обосновава поставения въпрос. Съгласно т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК въззивният съд е длъжен служебно, и без да е сезиран с оплакване, да даде указания на страните относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и необходимостта да ангажират доказателства само при преценка от него, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск е неправилна, с оглед осигуряване правилното приложение на императивния материален закон. В случая такива твърдения липсват, а и първоинстанционния и въззивния съдилища са дали еднаква правна квалификация на претенцията съобразно заявените основание и петитум.
Вторият въпрос „за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани доказателства съобразно чл.12 и чл.235 ГПК“ е обоснован с твърдение за непреценка на довода на касатора в отговора му на въззивната жалба, че той встъпва в договорни отношения с ответника по силата на закона с факта на придобиване на собствеността на имота, тъй като с присъединяването на имот, собственост на физическо лице, към елмрежата лицето ставало потребител на еленергия, респективно между него и крайния снабдител възниквало облигационно правоотношение, както и за непреценка на показанията на разпитания свидетел, установяващи, че към момента на придобиването на имота и към предявяването на иска в него няма електрозахранване. И този въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване. На първо място, въззивният съд не е отрекъл качеството на ищеца на потребител, приемайки във връзка с посочения довод на касатора в отговора му на въззивната жалба, че то е възникнало с придобиването на част от имота на 27.VІІІ.2013г., а е отрекъл възникването на задължение за ответника да му продава еленергия поради неизпълнение на изискванията по чл.8 от Общите условия. Произнасяне по въпрос във връзка с този извод касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване, което с оглед диспозитивното начало в гражданския процес не може да бъде взето предвид служебно от касационния съд. Не е отречено от въззивния съд и че през процесния период електроснабдяването на имота е било прекъснато, изводът в каквато насока е формиран и въз основа на свидетелските показания.
При липсата на основната предвидена в закона предпоставка, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 и 8 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 300лв. разноски за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, 2-Б въззивен състав, № 6359 от 14.09.2017г. по гр.д № 9011/2016г.
ОСЪЖДА А. Е. Д. от София да заплати на „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД София 300лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: