5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 09.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 3304/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Р. Б. П., чрез пълномощник й адв. Е. Й., против решение от 16. 02. 2016 г. по гр. д. № 11640/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, III Г въззивен състав, с което е потвърдено решение от 12. 05. 2015 г. по гр. д. № 19793/13 г.на СРС, 48 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Р. Б. П. срещу Ц. А. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците Е. И. Д. и Ц. И. Ц. /конституирани като страни на осн. чл. 227 ГПК, като правоприемници на починалата след подаване на касационната жалба ответница по иска Ц. А. К./, чрез пълномощника си адв. М. Ц., САК, изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на решението и правилност на същото. Претендират присъждане на съдебни разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение на районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Р. Б. П. срещу Ц. А. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване на ищцата за собственик по давност и осъждане на ответницата да й предаде владението върху недвижим имот находящ се в [населено място], [улица], с идентификатор 49206.2633.1010 по КККР, одобрена със заповед № РД-18-38/15. 07. 2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, ведно с построените в него едноетажна паянтова жилищна сграда с площ от 66, 12 кв.м. и двуетажна жилищна сграда с площ от 64 кв.м., състояща се от две стаи, коридор, баня на всеки от етажите.
За да постанови този резултат, въззивният съд, препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение и излагайки и собствени такива, е приел, че предявеният иск е допустим, независимо от факта, че с влязло в сила решение от 31. 10. 1994 г. по гр. д. № 3237/1991 г. на СГС, II А гражданско отделение, постановено по предявен от Ц. А. К. /ответник по настоящото дело/ срещу Б. А. К. /баща и наследодател на ищцата/ иск по чл. 108 ЗС, Ц. К. е призната за собственик, по завещание от З. А. К., на процесния имот и две жилищни сгради и Б. К. е осъден да й предаде владението върху същия. Прието е, че влязлото в сила решение, с което със сила на пресъдено нещо е признато за установено между Ц. К. и Б. К., че Ц. К. е собственик на имота, не представлява отрицателна процесуална предпоставка за водене на предявения от Р. Б. П. против Ц. К. иск за собственост на същия имот, тъй като по този иск Р. П. се позовава на самостоятелно оригинерно придобивно основание /изтекла в нейна полза придобивна давност/, а не на универсално или частно правоприемство от родителите си Б. и Б. К., нито на присъединено тяхно владение /вж. последната уточняваща молба от 16. 04. 2014 г., л. 58 от делото на СРС/. Прието е, че ищцата не е придобила собствеността върху процесния имот и сгради на твърдяното основание – придобивна давност, чрез упражнявано от 1984 г. до 2013 г. владение, осъществявано самостоятелно върху имота и сградите, тъй като не е доказано от събраните по делото доказателства да е владяла имота до смъртта на родителите си Б. А. К., починал 2005 г., и Б. П. К., починала 2009 г., а след смъртта им имотът бил владян от трети лица /В. и Н. Д./, както и по съображения,
че от 2005 г. /смъртта на бащата на ищцата/ до 8. 05. 2013 г. /предявяване на иска/ не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен придобивен давностен срок. Този извод е основан на събраните по делото гласни доказателства – преценено е, че ангажираните от ищцата свидетели не установяват от кога същата е започнала да живее в една от къщите в имота, а сочат, че е била допусната да живее там от родителите си и е била държател, а не владелец на спорния имот и двуетажната сграда. Съобразени са и признанията на ищцата, съдържащи се в исковата молба вх. № 9060/8. 05. 2013 г. и уточняваща молба вх. № 1027860/12. 07. 2013 г., според които родителите й Б. А. К. /починал 2005 г./ и Б. П. К. /починала 2009 г./ са владели процесния имот от около 1970-1975 г. до смъртта си, като са живеели в старата къща, а в периода 1984 г. – 1996 г. в имота била построена, с финансовата помощ и на ищцата, двуетажната жилищна сграда. Взети са предвид и писмените доказателства – цитираното по-горе решение от 31. 10. 1994 г. по гр. д. № 3237/1991 г. на СГС, II А гражданско отделение, с което е уважен предявен от Ц. К. против Б. К. иск по чл. 108 ЗС и протокол за принудително отнемане на вещи от 29. 03. 1996 г., от които е видно, че към 1996 г. имотът е владян не от ищцата, а от баща й Б. К., както и решение от 19. 07. 2011 г. по гр. д. № 57403/2009 г. на СРС, 45 с-в, с което са осъдени В. и Н. П. П. да предадат на Ц. А. К. владението върху процесния имот и сгради, както и протокол за принудително отнемане на недвижим имот от 10. 05. 2013 г., от който е видно, че и към 2013 г. ищцата Р. П. не е упражнявала фактическа власт върху имота. Възприет е изводът на първоинстанционния съд, че съгласно указанията дадени ТР № 11/12 г., в тежест на ищцата, която не притежава нотариален акт за собственост по давност, е да обори верността на извода на нотариуса, съдържащ се в представения от ответницата констативен нотариален акт № 11, т. I, рег. № 206, за възникнало в нейна полза, по наследство и завещание от сестра й З. К., право на собственост върху процесния имот, както и че в случая легитимиращото действие на акта не е отпаднало, тъй като оспорващата го ищца не е доказала несъществуването на признатото от нотариуса право на собственост върху процесния имот.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани шест процесуалноправни въпроса, относно които се твърди противоречивото им решаване със задължителната съдебна практика, формирана с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, пр. 1 ГПК.
Първите два въпроса засягат проблеми, свързани с приложението на чл.чл. 236, ал. 2 и 272 ГПК, касаещи задължението на въззивният съд да изложи собствени мотиви по спорния предмет, да обсъди всички събрани по делото и относими към спора доказателства, да изложи собствени фактически и правни изводи и да се произнесе по наведените с въззивната жалба основания за неправилност на решението, което задължение /за мотивиране на въззивното решение и произнасяне по наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт/ не отпада при използване на процесуалната възможност по чл. 272 ГПК. Така формулираните въпроси не са решени в противоречие с посочените от жалбоподателката решение № 40 от 4. 02. 2015 г. по гр. д. № 4297/14 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 186 от 2. 07. 2015 г. по гр. д. № 4465/14 г. на ВКС, IV г.о. Мотивите на въззивното решение, въпреки препращането, на осн. чл. 272 ГПК, към мотивите на първоинстанционния акт, съдържат изводи относно фактическата и правна страна на спора, предмет на делото, както и произнасяне по всички оплаквания за неправилност на решението на районния съд, наведени с въззивната жалба – за необоснованост на същото, предвид несъответствието на фактическите изводи със събраните доказателства, както и за допуснати съществени процесуални нарушения – нарушение на чл. 172 ГПК при преценката на свидетелските показания, дадени от доведените от ответницата свидетели, както и на чл. 235, ал. 2 ГПК, изразяващо се в неизвършване съвкупна преценка на всички относими, допустими и необходими за изясняване на спора доказателства.
Третият въпрос – следва ли съдът да обоснове, след обсъждане на всички събрани по делото доказателства, кои факти приема за осъществили се и въз основа на какви доказателства, не е решен в противоречие с цитираното от касатора решение № 206 от 31. 07. 2015 г. по гр. д. № 6832/14 г. на ВКС, г.о. Действията на въззивния съд напълно съответстват на приетото по така поставения въпрос в тълкувателните мотиви на посоченото решение – въззивният съд, възприемайки изцяло фактическите изводи на първоинстанционния, съгласно чл. 272 ГПК, е изложил и собствени фактически изводи, в които, след съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, е обосновал защо не приема за доказано твърдението на ищцата за осъществявано владение върху имота в периода 1984 г. /начало на строежа на по-новата жилищна сграда/ – 2009 г. /смъртта на родителите й/ и след това.
Въпросът налице ли е необоснованост на решението, ако съдът не е обсъдил кои свидетелски показания счита за достоверни и защо представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквото е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК, в което се преценява не правилността на атакувания съдебен акт, а наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касационен контрол, в рамките на който би могло да се извърши преценка на правилността му. А и определението по чл. 288 ГПК, на което се позовава жалбоподателката и с което е допуснато до касационно обжалване въззивно решение /определение № 21 от 14. 01. 2016 г. по гр. д. № 5545/15 г. на ВКС, I г.о./ не представлява задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Петият въпрос е ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите към влязло в сила съдебно решение и допустимо ли е да се приеме за доказан факт, установен по друго дело. Мотивите към обжалваното решение не съдържат извод, според който съдът е приел за разрешен със сила на пресъдено нещо правен спор, обсъждан само в мотивите на друго съдебно решение и неразрешен в самото решение /диспозитива/. А твърдението за извършено процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК, изразяващо се в приемане за доказано обстоятелството, че към постановяване на решение № 598 от 27. 11. 2014 г. по гр. д. № 7387/13 г. на СГС, 12 с-в ищцата Р. П. е била адресно регистрирана в [населено място] въз основа на приетото по този факт в цитираното решение, е касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане до касационно обжалване. Следва да се подчертае, че фактическият извод за адресната регистрация на ищцата не е обусловил решаващите изводи на градския съд, нито е от решаващо значение за изхода на спора.
Последният, шести въпрос е свързан със задължението на съда, при въведено от ищеца по иск за собственост придобивно основание „давност“, да изложи мотиви относно началния момент, от който е започнало осъществяване на владението и течението на придобивния давностен срок и момента на изтичането му и придобиване на собствеността. Същият не е решен в противоречие с цитираното в изложението решение № 177 от 9. 11. 2015 г. по гр.д. № 2803/15 г. на ВКС, I г.о. В тълкувателните мотиви към същото, в които се дава отговор на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване и по които се формира задължителна практика, е обсъждан проблемът за прекъсване на придобивната давност с предявяване на иск от собственика срещу владелеца, но не и с предявяване на иск от владелеца, който не може да прекъсне собствената си придобивна давност. Спор по такъв проблем по настоящото дело не е имало, нито е разглеждан от съда. Прието е, че до смъртта на родителите си ищцата не е била владелец, а държател на имота, допусната да го ползва от родителите си, поради което ползването на имота не би могло да има за последица придобиването му давност, а след смъртта им други лица са упражнявали фактическа власт върху същия. Решението не съдържа извод, според който в полза на ищцата е започнал да тече придобивен давностен срок и въобще не е обсъждано дали този срок е спиран и прекъсван с предявяване на иска, поради което твърдяното противоречие с посоченото решение на ВКС не е налице.
С оглед на горното, не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателката Р. Б. П. ще следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Е. И. Д. сумата 600 лв. разноски за касационната инстанция, направени за изплащане адвокатско възнаграждение на адв. М. Ц..
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16. 02. 2016 г. по гр. д. № 11640/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, III Г въззивен състав.
ОСЪЖДА Р. Б. П., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Е. И. Д. сумата 600 лв. разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: