О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 17
София, 09.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2257/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. С., подадена чрез адв. П. С. от САК, срещу въззивно решение № 1964/18.03.2019 г. по в.гр.д. № 15306/2018 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение от 09.10.2018г. по гр.д.№ 35987/2018г. на СРС, вместо което са отхвърлени предявените от Р. И. С. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл.344 ал.1, т.1 от КТ да бъде признато за незаконно и отменено уволнението му, извършено със Заповед № РД-08-370/02.04.2018г. на Прокуратурата на Република България и чл.344 ал.1, т.2 от КТ за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност – „Шофьор-куриер”, като Р. И. С. е осъден да заплати на Прокуратурата на Република България сумата 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.1, вр.ал.8 от ГПК.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. Претендира се присъждането на разноски.
В приложеното към жалбата изложение като общо основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1.) „Какво следва да бъде съдържанието на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, за да се приеме, че същата отговаря на изискванията на чл. 195, ал.1 КТ?“, 2.) „Следва ли да се определя като „отчетник“ по смисъла на чл. 207 от КТ лице, което има право да извършва закупуване на стоки с нарочно създадена за целта карта, но не е имало задължение да съхранява, разходва и/или отчита предоставените му от работодателя парични средства?“, 3.) „Следва ли да е налице съответствие между извършеното от работник дисциплинарно нарушение и наложеното му за него наказание?“, 4.) „Следва ли мотивите на въззивното решение да се основават на събраните по делото доказателства и доводи на страните?“, 5.) „Разполага ли въззивният съд с правомощие да проверява правилността на първоинстанционното решение извън релевираните в жалбата основания?“ и 6.) „Разполага ли съдът с правомощие да приеме за извършено определено нарушение, което не е било описано в атакуваната заповед за налагане на дисциплинарно наказание?“.
По първия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решение № 1624/28.10.2012 г. по гр.д. № 242/2002 г. на ВКС, III г.о., с решение № 78/11.04.2018 г. по гр.д. № 1835/2017 г. на ВКС, решение № 377/26.10.2011 г. по гр.д. № 1962/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 322/07.11.2012 г. по гр.д. № 278/2011 г. на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № 67/2016 г. на ВКС, по гр.д. № 162/13.07.2016 г., гр.д. № 4554/2014 г., по гр.д. № 181/22.07.2015 г. на ВКС, IV г.о.. Касаторът счита, че вторият въпрос е значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа се противоречие по третия въпрос със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 263/24.11.2015 г. по гр.д. № 2892/2015 г., решение № 227/29.06.2012 г. по гр.д. № 1417/2011 г., III г.о., решение № 167/14.05.2013 г. по гр.д. № 1102/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 29/10.03.2015 г. по гр.д. № 3149/2014г. на ВКС, III г.о., решение № 162/18.05.2010 г. по гр.д. № 299/2009 г. на ВКС, IV г.о., по четвъртия – с решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр.д. № 533/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 147/11.01.2013 г. по т.д. № 46/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 221/18.01.2013 г. по т.д. № 1270/2011 г. на ВКС, II т.о., по петия въпрос – с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, по шестия въпрос – с решение № 149/13.06.2012 г. по гр.д. № 475/2011 г. на ВКС, решение № 457/11.04.2005 г. по гр.д. № 4/2003 г., решение № 1708/13.01.2000 г. по гр.д. № 592/1999 г. на ВКС, III г.о., решение № 665/01.11.2010 г. по гр.д. № 242/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 555/09.02.2012 г. по гр.д. № 1224/2010 г. на ВКС, IV г.о..
При условията на евентуалност се поддържа очевидна неправилност на решението като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна Прокуратурата на Република България, чрез юрисконсулт Е. З., в писмен отговор, изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Касационната жалба е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
При постановяване на въззивното решение съдът е съобразил разпоредбата на чл. 269, изр.2 от ГПК относно обвързаността си от посоченото от страната във въззивната жалба, като е посочил, че служебно има правомощие да провери спазването на императивните материално- правни разпоредби, приложими към процесното правоотношение.
Приел е за установено от фактическа страна, че ищецът е работил при ответника по трудов договор на длъжността „Шофьор-куриер в администрацията на Главния Прокурор“, като трудовото правоотношение между страните било прекратено със Заповед № РД-08-370/02.04.2018г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” поради злоупотреба с доверието на работодателя – чл.190 ал.1, т.4 пр.1 от КТ. Съдът е преценил, че атакуваната заповед е издадена от субекта на дисциплинарна власт – Главният прокурор, и съдържа всички обстоятелства, индивидуализиращи от обективна и субективна страна нарушението, заради които е наложено наказанието, поради което същата е мотивирана и отговаря на императивните изисквания, предписани в правната норма на чл.195 ал.1 от КТ. Приел е за установено от събраните по делото доказателства, че преди да наложи процесното дисциплинарно наказание органът на дисциплинарна власт е изискал, а ищецът е дал обяснения по отношение на релевираното в процесната заповед нарушение на трудовата дисциплина, като по този начин е спазена процедурата, предвидена в чл.193 от КТ. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.126, т.9 от КТ, според която работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие. Обосновал е, че неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл.190 ал.1, т.4, предл.1 от КТ и по чл.187 ал.1, т.8 предл.1 КТ. Разяснил е, че нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник или служител и работодател. Злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия, с цел извличане на имотна облага, както и когато без да е извлечена имотна облага, работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение е извършил деяние, компрометиращо оказаното му доверие, при което е злепоставил интересите на работодателя, независимо дали деянието (действие или бездействие) е извършено умишлено. Посочил е, че когато работникът или служителят осъществява материално-отчетнически функции, то изискванията за лоялност към работодателя са свързани и с проявата на поведение за опазване имуществото на работодателя, доколкото възлагането на материално-отчетническа дейност предпоставя една по-висока степен на оказаното от работодателя доверие, поради което осъществяващият тази дейност работник или служител е длъжен при изпълнение на трудовите си задължения да престира поведение, при което да полага съответната на оказаното му доверие, по-голяма грижа за опазване на повереното му имуществото на работодателя и когато възползвайки се от служебното си положение такъв работник извърши действия или бездействия в разрез със задължението си за лоялност, то извършеното съставлява тежко дисциплинарно нарушение, за което законът предвижда налагане на дисциплинарно наказание уволнение. След анализ на събраните по делото доказателства, сред които длъжностна характеристика и Вътрешни правила за разпределение на превозните средства на Прокуратурата на Република България, въззивният съд е приел, че ищецът, който с оглед заеманата от него длъжност, е бил натоварен и с материално-отчетнически функции, е злоупотребил с доверието на работодателя, като на 28.02.2018г., около 17.50 ч., на бензиностанция 7102 на „Петрол“ АД в [населено място], [улица], след пълното зареждане на резервоара на поверения му автомобил, е налял гориво и в туба, което противоречи на приетите правила от службата и сключения с „Петрол“ АД договор. С оглед на тези мотиви съдът е приел уволнението на ищеца за законосъобразно, а предявените искове по чл. 344 ал.1, т.1 и т. 2 от КТ за неоснователни.
Настоящия съдебен състав на ВКС, III г.о., намира, че изложените от въззивната инстанция мотиви: „ с посочените действия ищецът е целял и имотна облага за себе си, с оглед установените по делото данни за това, че същият е искал увеличение на заплатата, за да работи по проекта, както и че това деяние на ищеца Т. Г. Н. осъществява състава на дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя“ по смисъла на чл.190 ал.1, т.4, предл.1 от КТ, каквато правна квалификация му е дадена и в заповедта за дисциплинарно уволнение.“ не са част от смисловото единство на съдебния акт, а представляват техническа грешка- механично пренасяне от друг съдебен акт без връзка с настоящия, поради което същите след като не са залегнали в решаващите мотиви на съда, не следва да бъдат обсъждани.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Формулираните втори и четвърти въпрос от изложението не отговарят на изисквания на чл. 280, ал.1 ГПК. Същите са привързани към оплакванията на касатора за неправилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се посочи, че въпрос №2 е и фактически по естеството си , а не правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като отговорът изисква преценка на фактите, подлежащи на доказване, което не може да бъде извършено в тази фаза на производството. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Във връзка с четвъртия въпрос следва да се посочи, за пълнота на изложението, че съдът не се е отклонил от принципните разрешения, дадени в практиката на ВКС досежно нормата на чл.235, ал.2 ГПК – изложил е свои мотиви в решението си, извършил е анализ на доказателствата и доводите на страните, съобразил е разпределението на доказателствената тежест в процеса и е формирал свои решаващи фактически и правни изводи. По правните разрешения решението не противоречи на константната практика на върховния съд. Доколко анализът на доказателствата е пълен, задълбочен и прецизен – това са въпроси, относими към правилността на акта, които подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато, но не и в тази фаза на производството.
Първият поставен въпрос представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, но не се установява наличието на поддържаната допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не се е отклонил от представената съдебна практика, според която заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание следва да бъде ясно мотивирана и по начин, посочващ съществените признаци на деянието от обективна страна и от съдържанието й да следва несъмнен извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение, по разбираем за работника или служителя начин, позволяващ на съда да извърши проверка за законосъобразността на уволнението. В случая въззивният съд след извършена преценка е формирал извод, че атакуваната заповед съдържа всички обстоятелства, индивидуализиращи от обективна и субективна страна нарушението, заради които е наложено наказанието, поради което същата е мотивирана и отговаря на императивните изисквания, предписани в правната норма на чл.195 ал.1 от КТ.
Не е налице поддържаното противоречие и по третия поставен въпрос. Въззивният съд в съответствие с приетото в сочената съдебна практика е извършил преценката за тежестта на нарушението, като е изложил мотиви в тази насока. Посочил е, че когато работникът или служителят осъществява материално-отчетнически функции, то изискванията за лоялност към работодателя са свързани и с проявата на поведение за опазване имуществото на работодателя, доколкото възлагането на материално-отчетническа дейност предпоставя една по-висока степен на оказаното от работодателя доверие, поради което осъществяващият тази дейност работник или служител е длъжен при изпълнение на трудовите си задължения да престира поведение, при което да полага съответната на оказаното му доверие, по-голяма грижа за опазване на повереното му имуществото на работодателя и когато възползвайки се от служебното си положение такъв работник извърши действия или бездействия в разрез със задължението си за лоялност, то извършеното съставлява тежко дисциплинарно нарушение за което закона предвижда налагане на дисциплинарно наказание уволнение.
Поставеният пети въпрос не е обуславящ. Във въззивната жалба на Прокуратурата на Република България се поддържа, че с извършеното нарушение ищецът е злепоставил отношенията на доверие между работник и работодател; възползвайки се от служебното си положение е извършил преднамерени действия, в личен интерес, нарушил е доброто име на предприятието, като е злепоставил работодателя пред трети лица, пред които е създал впечатление, че служител на Прокуратурата на РБ се опитва да присвои служебно гориво, с туба и служебна карта. Въззивният съд не се е произнесъл по оплаквания, незаявени във въззивната жалба. Именно във връзка с релевираните в нея оплаквания, в правомощията си на „втора-първа“ инстанция е извършил самостоятелен анализ на установените по делото факти, които е подвел под приложимата правна норма. Квалифицирането на заеманата от ищеца длъжност като „материално-отчетническа“ е подчинено на преценката на всички обстоятелства от значение за съответствието между тежестта на извършеното нарушение и наложеното наказание, а не с оглед различно третиране на работника, обусловено от естеството на заеманата длъжност, каквито хипотези изрично са предвидени при ангажиране на имуществената му отговорност.
Не е обуславящ и поставеният шести въпрос, тъй като въззивният съд не е приел, че е извършено нарушение, различно от описаното в уволнителната заповед. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е злоупотребил с доверието на работодателя, като на 28.02.2018 г., около 17.50 ч. на бензиностанция 7102 на „Петрол“ АД в [населено място], [улица], след пълното зареждане на резервоара на поверения му автомобил, е налял гориво и в туба, което противоречи на приетите правила от службата и сключения с „Петрол“ АД договор. Приетото съответства на описаното нарушение в атакуваната уволнителна заповед.
В обобщение не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Предвид изхода на делото на ответната страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., определено съгласно чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1964/18.03.2019 г. по в.гр.д. № 15306/2018 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Р. И. С. да заплати на Прокуратурата на Република България сумата от 150 /сто и петдесет/ лева – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: