О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 170
София, 18.03.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1928/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север“ АД (с предишно наименование „Енерго-Про Мрежи“ АД), гр.Варна срещу решение № 65 от 05.04.2018 г. по в. т. д. № 20/2018 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Варненски окръжен съд решение № 749 от 17.11.2017 г. по т. д. № 237/2017 г., са уважени предявените от „Търговия на едро“ ООД, гр. Добрич срещу дружеството-касатор евентуални искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съответно: за сумата 61 247.60 лв. – получена от „Електроразпределение Север“ АД без основание и представляваща разликата между събраната такса „пренос“ по електроразпределителната мрежа по цена Ниско напрежение и изчислената такса по цена Средно напрежение в периода от 17.01.2014г. до 14.04.2016 г., ведно със законната лихва върху тази суча, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й плащане и сумата 10 911.85 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата 61 247.60 лв., изчислена върху размера на всяка от включените в нея платени суми за периода от 18.01.2014 г. до датата на завеждане на исковата молба.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Счита, че при постановяването му въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 във връзка с чл. 236, ал. 2 ГПК да анализира и обсъди всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните и по-конкретно – доводите за обективна невъзможност през процесния период измерването на консумираната от ищеца електроенергия да се осъществи на страна Средно напрежение и събраните в тази насока писмени и гласни доказателства, в резултат на което изводът за дължимост на присъдената сума се явява необоснован и противоречащ на материалния закон. В касационната жалба са изложени подробни съображения в подкрепа на поддържаната от електроразпределителното дружество теза, че измерването на електроенергията на страна Ниско напрежение е в съответствие с действащата към възникване на облигационните правоотношения между страните правна уредба и че преминаването към измерването й на страна Средно напрежение след сключване на договорите за достъп, пренос и продажба през 2013 г. е било възможно само след като самият ищец извърши необходимата реконструкция на собствения му трафопост.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. За задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК; 2. Следва ли операторът на електроразпределителната мрежа да носи отговорност по искове за възстановяване на заплатена такса пренос Ниско напрежение в случаите на техническа обективна невъзможност за измерване на консумираната ел. енергия на ниво Средно напрежение през процесния период, която е установена и доказана по делото по реда на ГПК; 3. Като се има предвид императивната разпоредба на чл. 14 от Закона за нормативните актове (ЗНА, обн. ДВ, бр. 27 от 03.04.1973 г.), допустимо ли е правилата на цитираните в обжалваното решение на ВАпС и в решение № 227 от 11.02.2013 г. по т. д. № 1054/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. нормативни актове досежно определяне на мястото на мерене на консумираната ел. енергия да бъдат прилагани и по отношение на случаите, в които уредите за количествено измерване са били поставени и функциониращи преди влизането в сила на Закона за енергетиката (обн. ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г.) и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, цитирани в обжалваното въззивно решение; 4. Решение № 227 от 11.02.2013 г. по т. д. № 1054/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. намира ли приложение като задължителна практика по дела, по които е установено, че уредите за количествено измерване на консумираната ел. енергия са били поставени при действието на други предходни нормативни актове, различни от цитираните в него, при положение, че последните нямат обратно действие“.
По отношение на първия въпрос се поддържа, че е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС (т. 19) и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., а по отношение на останалите въпроси – че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), тъй като по същите липсва съдебна практика.
Ответникът по касация – „Търговия на едро“ ООД, гр. Добрич – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 16.07.2018 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение Варненски апелативен съд е приел, че: Към момента на изграждането му през 2002г. процесният трафопост, собственост на ищцовото дружество, е бил свързан към страна Ниско напрежение, като към този момент не е съществувала нормативна уредба, която да определя задължително местата за измерване на доставяната електрическа енергия; Такава уредба е създадена по-късно с приемането през 2004 г. на Правила за измерване на количеството електрическа енергия, впоследствие отменени и приети нови през 2013 г. и Наредба № 6 от 24.02.2014 г. за присъединяване на производители и клиенти на електрическа енергия към преносната или към електроразпределителните мрежи; Доколкото с Наредба № 6 не са уредени заварените случаи, ответникът не е имал задължение да приведе местата за измерване съобразно с нормативно определените и продължилото измерване на страна Ниско напрежение е в съответствие със сключения договор от 2001 г.; Със сключените обаче през 2013 г. нови договори между страните за достъп до и пренос по електроразпределителната мрежа отношенията им са изцяло преуредени, като ответното дружество е поело задължение за измерване на доставяната ел. енергия със средства за търговско измерване, поставени на границата на собственост на електрическите съоръжения, т. е. на страната на по-високото напрежение на понижаващия трансформатор (на страната на Средно напрежение), което задължение през процесния период не е изпълнено и измерването е извършано на страната на Ниско напрежение. С оглед на това, решаващият състав, позовавайки се на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 227 от 11.02.2013 г. по т. д. № 1054/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., е направил извод, че измерването е неправомерно, поради което платената от ищеца през процесния период сума за пренос на ел. енергия Ниско напрежение е без основание и подлежи на връщане.
Претенцията за тази сума е счетена за основателна и на още едно основание. Поради безспорния факт, че ответникът е доставял до собствения на ищеца понижаващ трансформатор енергия средно, а не ниско напрежение, е направен извод, че не е извършвана услуга „пренос по електроразпределителната мрежа Ниско напрежение“ и съответно не се дължи такса „пренос Ниско напрежение“, а се дължи само такса „пренос Средно напрежение“, чийто установен размер възлиза на сумата 34 977.55 лв. С оглед на това, въззивният съд е преценил, че главната претенция за сумата 96 225.15 лв. е неоснователна, а като основателна следва да бъде уважена евентуалната претенция до размер на сумата 61 247.60 лв., представляваща разликата между недължимо събраната сума такса пренос по цена Ниско напрежение и сумата такса пренос по цена Средно напрежение. Поради основателността на тази претенция, за основателна е преценена и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 911.85 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата 61 247.60 лв. за периода от забавата за плащането й до датата на исковата молба.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение на поставените от касатора въпроси не е изпълнено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за обуславящ характер за изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Процесуалноправният въпрос, свързан с приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, не отговаря на това изискване, тъй като, от една страна, същият е поставен, без в мотивите към него да е посочено конкретно кои са доказателствата и възраженията на касатора, които не са обсъдени от съда, а от друга страна – тъй като представлява по своята същност оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, което е основание по чл. 281, т. 3 ГПК, подлежащо на преценка само при вече допуснат касационен контрол, но не и за самото му допускане.
Отсъствието на задължителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на втория въпрос се дължи на обстоятелството, че мотивите на обжалвания акт не съдържат произнасяне по него. Въззивният съд е счел, че платената от ищеца такса за достъп до електроразпределителната мрежа по цена Ниско напрежение е недължима, тъй като доставената ел. енергия е измерена не на определеното от страните в сключения между тях договор (съответстващо и на действащата нормативна уредба) място, без да преценява дали в случая е съществувала „обективна техническа невъзможност“ за измерване на консумираната енергия на ниво Средно напрежение. Отделно от това, недължимостта на платената такса пренос по цена Ниско напрежение е аргументирана от решаващия състав и с друго самостоятелно основание, а именно – поради това, че ответникът не е извършвал услугата пренос по електроразпределителната мрежа на ел. енергия Ниско напрежение. Ето защо, посоченият въпрос не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело.
Що се отнася до последните два въпроса, свързани с приложимите към случая нормативни актове и с относимостта на цитираното от въззивния съд решение на ВКС, същите касаят правилността на обжалвания акт и не могат да обосноват допускането на касационния контрол.
Допълнително следва да се отбележи, че поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно, без да са изложени аргументи за наличие на предвидените в него две кумулативни предпоставки, което, съгласно разясненията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е задължение на касатора. Твърдението за липса на съдебна практика не представлява надлежна аргументация в тази насока.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1200 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 28 от 11.07.2018 г. и отчет по сметка № 40 на „Интернешънъл Асет Банк“ АД.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 65 от 05.04.2018 г. по в. т. д. № 20/2018 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Електроразпределение Север“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр.Варна, [улица], В. Т. – Е, да заплати на „Търговия на едро“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. Добрич, [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1200 (хиляда и двеста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: