О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 170
гр. София, 21.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 3423/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи против решение № 1224 от 23.05.2019г., постановено по гр.д.№ 6538/2017г. на Софийския апелативен съд в уважителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение от 14.03.2016г., поправено с решение от 16.11.2016г., постановени по гр.д. № 267/2014г. на Софийския окръжен съд и вместо него е признал за установено по предявения от И. П. К., Е. Г. Т., З. Д. С., И. Г. З., М. Н. Д., Г. Т. Д., Н. Т. Д., В. А. Д., П. Л. Б., Х. А. Д., Н. Н. К. и В. Ц. О. срещу Министерство на вътрешните работи и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че ищците са собственици на основание чл.151 ЗИН (отм.) и наследяване от Н. К. М. на части от УПИ * –почивни станции на МВР /стопанство и др./, от кв.4 по действащия регулационен план на курорт Долна баня, одобрен през 1966г., означени със зелени римски цифри І, ІІ и ІІІ на скица –приложение № 4 на съдебно техническата експертиза от 05.03.2019г. на лист 286 от делото, неразделна част от решението, и оцветени в жълт цвят на зелени точки, оградени със зелена линия, съответно с площи от 19 700 кв.м, 40 879 кв.м и 9221 кв.м, и е осъдил първия ответник да предаде на ищците владението върху тези части от имота на основание чл.108 ЗС, като за останалите части от него искът е отхвърлен.
По делото е установено, че Н. К. М., починала през 2005г., е общ наследодател на ищците в първоистанционното производство, която е била единствен наследник по закон на К. В. М., бивш министър-председател на Царство България, осъден на доживотен затвор от първи състав на Н. съд по дело №1/1944г. с присъда от 01.02.1945г., по което подсъдими са бившите регенти, дворцови съветници, министри и народни представители от 25-тото обикновено НС, като целият му имот е присъден в полза на държавата. Присъдата е отменена по реда на надзора с решение № 172 от 26.08.1996г. на ВС на РБ, І н.о. Към момента на постановяването ? през 1945г. К. М. е притежавал съгласно нот.акт № 186/1931г. стопанство с обща площ от 154,10 дка в землището на [населено място] баня, м.”Пчелина” /ливада, овощна градина и гора/, в който имот попада и процесния, актуван като държавен. Действащият кадастрален и регулационен план на курорт Долна баня е одобрен през 1966г., съгласно който парцел *, кв.4 с площ от 117 589 кв.м. е отреден за почивна станция на МВР. Според т.2 от съдебно-техническата експертиза от 05.03.2019г. това мероприятие е реализирано към 1966г., но не обхваща целия имот. Извън сградите и прилежащите им терени с обща площ от 54 846 кв.м., необходима съгласно нормативните изисквания към 1996г. и общия устройствен план на общината за функциониране на базата като място за рекреационна дейност, остават незастроени площи съответно от 19 700 кв.м, 40 879 кв.м, и 9221 кв.м, отговарящи на нормативните изисквания за образуване на самостоятелни урегулирани поземлени имоти, като отделянето им от УПИ * не би нарушило комплексния характер на мероприятието “почивна станция на МВР”.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че до изменението на чл.2, ал.1 ЗВСОНИ (ДВ, бр.107/1997г.) конфискуваните с присъди на Н. съд имоти по Наредба-закон за съдене от Н. съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията свързани с нея подлежат на възстановяване по реда на чл.151 ЗИН (отм.), който предвижда, че когато след изпълнението на наказанието “конфискация”, то бъде отменено, отнетото имущество се връща на осъдения или на неговите наследници, а ако връщането е невъзможно, се заплаща неговата равностойност. Реституционният ефект настъпва след отмяната на присъдата при наличието на посочените в чл.1, ал.1 ЗВСОНИ условия (отчуждените имоти да са собственост на държавата, общините, обществените организации и на техни фирми или еднолични дружества по чл.61 ТЗ и да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени) към датата на отмяната на присъдата и към тази дата имуществото да се намира в гражданския оборот. Посочено е, че към 26.08.1996г. тези предпоставки са били налице, тъй като имотът е държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление на МВР, без да попада в хипотезите на чл.18, ал.1 от Конституцията на РБ и тези по чл.2, ал.2 ЗДС, тъй като не служи за удовлетворяване на обществени интереси, нито за упражняване на властническите правомощия на МВР, предоставени му със закон или акт на НС, както и че частичното застрояване на имота след конфискацията не е пречка за настъпването на реституционния ефект по отношение на незасегнатите от благоустройственото мероприятие части, след като е възможно, при спазване на нормативните изисквания, от тях да се обособят самостоятелни поземлени имоти, като се е позовал на дадените в т.2 на ТР № 1/1995г. на ОСГК на ВС разяснения.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при по следните въпроси: 1. Допустимо ли е извършване на реституция на имоти – извън гражданския оборот на основание разпоредбата на чл.151 ЗИН (отм.); 2. При реализирано комплексно застроително мероприятие, което предвижда освен сгради, ВиК съоръжения, детски и спортни площадки, осветление, алейна мрежа, зелени площи и други за комплексното строителство благоустройствени мероприятия, които представляват част от него, следва ли да се приеме, че конфискувани имоти, като гора и земеделска земя, съществено са променили предназначението на имота; 3. Съставлява ли пречка за реституция по чл.151 ЗИН (отм.) и по реда на ЗВСОНИ обстоятелството, че към момента на влизане в сила на отмяната на присъдата, с която е конфискуван недвижим имот – до 22.11.1997г., конфискуваният имот е претърпял благоустройствени промени (от земеделска земя и гора в урбанизирана територия и паркова среда), при положение, че конфискуваният имот е застроен и от него може да се образува самостоятелен урегулиран поземлен имот съгласно правилата на устройство на територията; 4 Подлежи ли на възстановяване по реда на чл.151 ЗИН (отм.) и при спазване ограниченията на ЗВСОНИ одържавен недвижим имот, който след конфискуването му е застроен и обособените самостоятелни обекти на собственост нарушават функционирането и обезпечаването на публичните функции на имота в цялост и 5. Кои са правнорелевантните факти, за които ищецът носи доказателствената тежест в случаите, когато ищецът претендира, че е бил собственик на недвижим имот към датата на отчуждаването му с постановена присъда по Наредба-закон за съдене от Н. съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията свързани с нея, респ. такъв факт ли е провеждането след постановяване на присъдата на процедура по действащия тогава ред по Наредба-закон за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени от Н. съд (обн. ДВ, бр.100 от 30 април 1954 г.). Поддържа се, че първите четири въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а петият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а също така, че решението е очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата И. П. К., Е. Г. Т., З. Д. С., И. Г. З., М. Н. Д., Г. Т. Д., Н. Т. Д., В. А. Д., П. Л. Б., Х. А. Д., Н. Н. К. и В. Ц. О. считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така посочените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Поставените от касатора първи и четвърти въпрос са формулирани според неговите твърдения и са свързани с конкретна фактическа обстановка, която не е установена по делото, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. В случая съдът не е приел, че процесният имот е извън гражданския оборот и че обособените самостоятелни обекти на собственост нарушават функционирането и обезпечаването на публичните функции на имота в цялост, а е изложил съображения, че имотът не представлява публична държавна собственост, тъй като не служи за удовлетворяване на обществени интереси, нито за упражняване на властническите правомощия на МВР, предоставени му със закон или акт на НС, както и че частичното застрояване на имота след конфискацията не е пречка за настъпването на реституционния ефект по отношение на незасегнатите от благоустройственото мероприятие части, отговарящи на нормативните изисквания за обособяване на самостоятелни поземлени имоти, тъй като отделянето им от УПИ ІІ не би нарушило комплексния характер на мероприятието “почивна станция на МВР”. Последният поставен въпрос също няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като в случая правото на собственост на наследодателя на ищците върху процесния имот към момента на постановяване на присъдата от Н. съд е доказано с нотариален акт за собственост и според чл.1 на посочената от касатора наредба-закон е станал държавна собственост от този момент. Наред с това във връзка с този въпрос не са изложени и релевантни доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая не са налице. Останалите два свързани въпроса са решени в съответствие с посочената от касатора практика на ВС и ВКС /ТР № 1/95г. на ОСГК на ВС, ТР № 6/2005г. на ОСГК на ВКС и др./, според която обстоятелството дали един имот съществува реално до размерите, в които е отчужден, следва да се преценява с оглед на всеки конкретен случай, като се изхожда от целта на ЗВСОНИ да се възстанови собствеността върху отнетите имоти и в хипотезата на частично застрояване на отчужден незастроен имот, ако от останалата незастроена част може да се обособи самостоятелен имот, тя ще отговаря на законното изискване имотът да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден и в този случай се възстановява собствеността върху останалата незастроена част. Практиката на ВКС е константна, че законът няма за цел да препятства реституцията на свободни терени, които са били предназначени за обществено мероприятие, което е реализирано, но се обслужва реално от много по-малко площ, както е в настоящия случай. С представените решения на отделни състави на ВКС са разгледани различни от настоящата хипотеза и противоречие с тях не е налице.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.
С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация З. Д. С. сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. Разноски в полза на останалите ответници не следва да се присъждат, тъй като поделото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1224 от 23.05.2019г., постановено по гр.д.№ 6538/2017г. на Софийския апелативен съд.
О с ъ ж д а Министерство на вътрешните работи да заплати на З. Д. С. сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: