5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 170
гр. София, 25.03.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 3746 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ТБ [фирма] срещу определение от 30.06.2014г. по ч.гр.д № 2352/2014г. на САС, ГО, 4 състав, с което е потвърдено определение № 85 от 21.03.2014г. по гр.д. № 203/2014г. на Окръжен съд – Перник в частта, в която е прекратено производството по предявените от [фирма] против [фирма], [населено място] искове за разваляне на възмезден договор от 13.10.2009г. за прехвърляне на вземане, обезпечено с ипотека, сключен между ищеца и ответника и за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за вреди от неизпълнение на договора, представляващи плащанията, извършени от [фирма] към ответника в изпълнение на договорите за банков кредит, извършени след сключване на договора за кредит.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие с материалния закон, при нарушение на съществени процесуални правила и е необосновано. Счита за неправилен извода на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на чл.70, ал.3 ГПК по отношение на претенцията му за обезщетение за вреди от неизпълнението на договора, като поддържа, че непосочването на конкретен размер на претендираната сума не представлява неочертаване на предмета на делото, а следва да се цени като затруднение да бъде определена цената на искането. Поддържа, че като не е било уважено искането му за задължаване на [фирма] да представи всички документи, удостоверяващи извършените от него плащания по двата кредита, е бил поставен в невъзможност да уточни и докаже претенцията си. Поддържа, че въззивният съд не е изложил становище по твърдението му, че разпореждането с обезпеченото вземане се явява и разпореждане с акцесорното към него ипотечно право, което се определя като ограничено вещно право върху недвижим имот, спрямо което се обосновава приложимостта на чл.112, б. „а” ЗС. Поддържа, че не е обсъдено възражението му, че възприемане на тезата за извънсъдебно разваляне на договора би довело до невъзможност частният жалбоподател да впише обратното прехвърляне на вземането, обезпечено с ипотека, предвид на това, че нито ЗЗД, нито Правилник за вписванията предвиждат правна възможност и ред за вписване на развалянето на договора за прехвърляне на вземане. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по материалноправните въпроси:
1. „Какъв е редът за разваляне на договор за цесия, с който се прехвърля вземане, обезпечено с договорна ипотека?”
2. „Прехвърля ли се вещно право при прехвърлянето на вземане, обезпечено с ипотека, или вписването се извършва с оглед противопоставимостта на цесията спрямо трети лица?”.
Счита, че формулираните въпроси са разрешавани противоречиво от съдилищата, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се на решение от 01.07.2005г. по гр.д. № 1046/2004г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 3531 от 15.05.2013г. по гр.д. № 15441/2011г. на СГС /по първия въпрос/, както и на определение № 159 от 24.02.2012г. по т.д. № 544/2011г. на ВКС, І т.о., решение № 131 от 26.03.2012г. по гр.д. № 720/2011г. на ВКС, ГК, І г.о. и определение № 673 от 16.05.2014г. по гр.д. № 2193/2014г. на ВКС, ІV го. /по втория въпрос/.
Ответникът по частната жалба [фирма] не изразява становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.3, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
За да потвърди първоинстанционното определение в частта, с която е прекратено производството по предявените искове за разваляне на сключения между страните договор за цесия и за осъждане на ответника да заплати обезщетение за вреди от неизпълнение на този договор, въззивният съд е приел, че е неоснователно позоваването от страна на частния жалбоподател на разпоредбата на чл.70, ал.3 ГПК, че в исковата си молба ищецът следва да посочи цената на предявения осъдителен иск и че въпреки дадените му от съда указания ищецът не е посочил цена и обстоятелства, на които се основава искът. Приел е, че в конкретния случай определянето на цената на иска не представлява затруднение, тъй като съгласно чл.68 ГПК цената на иска е паричната оценка на предмета на делото и че ищецът не е очертал предмет на делото, като не е посочил сумата, която претендира. Приел е още, че на разваляне по съдебен ред подлежат само договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права. Изложил е съображения, че с договора за цесия на вземане, което е обезпечено с договорна ипотека, не се прехвърля вещно право, а се извършва вписване на цесията с оглед противопоставимостта й спрямо трети лица.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от частния жалбоподател в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и уточнени от настоящия състав материалноправни въпроси относно наличието или липсата на вещно прехвърлително действие на договор за прехвърляне на вземане, обезпечено с ипотека, и в тази връзка, какъв е редът за разваляне на такъв договор – по исков ред или с извънсъдебно изявление, са релевантни за изхода на спора, тъй като са обсъждани от въззивния съд и са обусловили извода му за неоснователност на подадената частна жалба. Поради това по отношение на тези въпроси е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Настоящият състав намира обаче, че жалбоподателят не е доказал наличието на поддържаното основание на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В решение от 01.07.2005г. по гр.д. № 1046/2004г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., на което се позовава частният жалбоподател, съдът се е произнесъл по въпроса дали може да бъде прекратен едностранно или по взаимно съгласие договор за цесия, след като цесията е съобщена на длъжника. Въззивният съд не е обсъждал този въпрос, а се е произнесъл по въпроса, дали договорът за цесия, с който се прехвърля обезпечено с ипотека вземане, подлежи на разваляне по съдебен ред. Частният жалбоподател не е представил доказателства, че решение № 3531 от 15.05.2013г. по гр.д. № 15441/2011г. на СГС, на което също се позовава, е влязло в сила, поради което това решение не може да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Представените с частната касационна жалба определение № 159 от 24.02.2012г. по т.д. № 544/2011г., ТК, І т.о. и определение № 673 от 16.05.2014г. по гр.д. № 2193/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановени в производство по чл.288 ГПК, не формират противоречива съдебна практика по смисъла на т.3 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г.. В решение № 131 от 26.03.2012г. по гр.д. № 729/2011г. на ВКС, ГК, І г.о. съдът се е произнесъл по тълкуване на разпоредбата на чл.171 ЗЗД и е приел, че същата се отнася за действието на прехвърлянето на вземане, обезпечено с ипотека, по отношение на ипотеката, т.е. за да се счита по отношение на третите лица, че с прехвърлянето на вземането върху цесионера е преминала и ипотеката, която го обезпечава, е необходимо цесията да бъде извършена в посочената специална писмена форма с нотариална заверка на подписите и да е вписана. От една страна, въззивният съд се е произнесъл в същия смисъл, а от друга страна, в посоченото решение не е разглеждан въпросът, дали цесията на вземане, обезпечено с ипотека, има вещно прехвърлително действие.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай жалбоподателят е обосновал съображенията си на фактите по конкретното дело и е посочил бланкетно, че отговорът на формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да аргументира твърденията си, като обоснове релевантността на разгледаните от въззивния съд правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна, разпоредбите на чл.87, ал.1 и ал.3 ЗЗД, съгласно които на разваляне по съдебен ред подлежат на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, а останалите договори подлежат на разваляне от кредитора с извънсъдебно изявление, са ясни и по тях е налице трайно установена съдебна практика. Договорът за цесия, дори когато се прехвърля обезпечено с ипотека вземане, не е от категорията на посочените в чл.87, ал.3 ЗЗД, тъй като няма вещно прехвърлително действие, и подлежи на разваляне с едностранно изявление на кредитора /в този смисъл е напр. решение № 291 от 18.11.2014г. по гр.д. № 2193/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о./, както е приел и въззивният съд. Изискването за форма и за вписване на договор за цесия, с който се прехвърля обезпечено с ипотека вземане, е с оглед противопоставимостта му на трети лица, които биха имали интерес да повдигнат възражение във връзка с ипотеката – например, че вземането не е обезпечено с ипотека и следователно – не е привилегировано по отношение на техните вземания.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното определение на Софийски апелативен съд.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 30.06.2014г. по ч.гр.д № 2352/2014г. на САС, ГО, 4 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: