О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 170
гр. София, 27.03.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.02.2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 1945/2019 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗК „Лев Инс” АД, [населено място], против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 873 от 15. 04. 2019г., по в.гр.д. № 3508/2018 г., в частта с която след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1116 от 21. 02. 2018г., по гр.д. № 13381/2015 г. в неговата отхвърлителна част, е уважен предявеният от Ю. Х. К. срещу касатора, като ответник, пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над 80 000 лв. до пълния заявен размер от 600 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 20.06.2014г. до окончателното й изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Позовавайки се на заключението на изслушаната комплексна съдебно – медицинска експертиза, касаторът основно възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за неоснователност на въведеното в процеса защитно възражение за съпричиняване на вредата от пострадалия. Счита, че извършената от апелативния съд неправилна преценка на фактите и доказателствата по делото е обусловила необосновано и несъобразено с изискването на чл.52 ЗЗД завишаване размера на обезщетението за неимуществени вреди, което е довело и до очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуалното право: 1. „Кои доказателства следва да се ценят с приоритет – експертни заключения, които дават извод относно резултат от изпълнение или неизпълнение на определено задължение като пътник в превозното средство, или гласни доказателства относно факти и обстоятелства, които не са се осъществили в тяхно присъствие?; 2. „Кои са обективните фактори, въз основа на които се определя принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат?; 3. „При липса на конкретна норма за определяне на парични суми, с какво съдържание следва да бъде изпълнено понятието „справедливост”, за да се приеме, че законът е приложен съобразно точния му смисъл и не са касае до даване превес на едната страна в производството за сметка на другата страна?”.
Ответникът по касационната жалба Ю. Х. К. в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно изразява и несъгласие с въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което предявената пряка искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е уважена общо за сумата 600 000 лв., въззивният съд е счел, че същата се явява справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД на претърпените от Ю. Х. К. неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 20.06.2014г.
Като обстоятелства релевантни за определяне на конкретния значително завишен, спрямо присъждания в съдебната практика за визирания в исковата молба период, размер на обезщетението за обезвреда неимуществените вреди на ищеца решаващият състав на Софийски апелативен съд е посочил както вида и характера на причинените на пострадалия травматични увреждания – контузия на главата и гръдния кош, счупване на гръбнака – Тх6 и Тх7, компресия и контузия на гръбначния мозък в тази област, спастична долна параплегия – парализа на двата долни крайника, счупване на 1- во, 2 – ро, 3 – то и 5 –то ребро в дясно и 5 – то и 6 – то в ляво, хемопневмоторакс в дясно, контузия на ляв бял дроб, счупване на носните кости, субконюнктивален кръвоизлив на двете очи, така продължителността на лечебния и възстановителен периоди, извършените две оперативни интервенции – първата, за да бъде направено наместване на счупването на гръбначните прешлени, премахване на костни фрагменти от гръбначно – мозъчния канал, пластика на увредената твърда мозъчна обвивка и стабилизация на гръбнака с титаниева транспедикуларна система, а втората – за премахване на наличната компресия върху гръбначния мозък в областта на фиксираната вече фрактура, съществувалата опасност за живота му, непрекъснатите рехабилитационни процедури, настъпилата парализа на долните му крайници и обусловената от нея невъзможност същият да се придвижва без инвалидна количка, да се самообслужва, да контролира тазовите си резервоари, получените декубитални рани, необходимостта от 24 –часов придружител, променените жизнен тонус, желание за живот и за упражняване и в бъдеще на професията си на адвокат, а и твърде неблагоприятните очаквани прогнози, въпреки младата му възраст – 31 години, установени от заключението на изслушаната съдебно-медицинска експертиза( основно и допълнително) и показанията на св.К.К., негова майка, които последни са преценени съобразно процесуалното правило на чл.172 ГПК.
Позовавайки се на заключенията на авто-техническата и съдебно медицинските експертизи, според които при конкретния механизъм на пътно-транспортното произшествие действието на поставен предпазния колан не би било ефективно, тъй като не се касае до челен или страничен удар, при който същия би имал своето положително проявление, а до продължително спускане(пропадане) на увреждащото моторно превозно средство отвисоко по стръмен терен -наклон на дере с дълбочина 40 метра, при което ротационните сили действат в различни посоки, въззивният съд е счел за неправилна преценката на СГС за основателност на въведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредата от пострадалия като пътник в увреждащия л.а., при принос от 20%, поради непоставен обезопасителен колан, довело и до съответно намаляване на определеното от първостепенния съд обезщетение за обезвреда. Като допълнителен аргумент в подкрепа на приетото отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД Софийски апелативен съд е посочил и липсата на категоричност в заключението на изслушаната съдебно- медицинска експертиза относно наличието или не на поставен от пострадалия обезопасителен колан към момента на пътно-транспортното произшествие, предвид получените травматични увреждания.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси, които в същността си се свеждат до приложението на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, се явяват релевантни за изхода на делото и попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Недоказан по отношение на същите е поддържаният от касатора допълнителен критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Според задължителните за съдилищата в страната указания по т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС поставеният от касатора правен въпрос, който, разрешен в обжалваното въззивно решение, е обусловил изхода на конкретното дело, ще е от значение за точното прилагане на закона, само когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на приложимата правна норма неправилна съдебна практика или когато създадената, макар и правилна, практика на съдилищата по приложението на конкретната правна норма, се нуждае от осъвременяване, а за развитие на правото – когато тази норма е непълна, неясна или вътрешно противоречива и чрез корективното й тълкуване за изясняване на съдържанието й ще бъде създадена съдебна практика по нейното прилагане. В случая, тези изисквания не са осъществени, не само поради отсъствие на наведени в подобен смисъл доводи от жалбоподателя, но поради наличие на формирана както задължителна, така и трайно непротиворечива казуална практика на касационната инстанция. Самото съществуване на тази практика, при отсъствие на доказана обществена и правна необходимост от промяната й, изключва приложимостта на визираното селективно основание.
Единствено за прецизност следва в тази вр. да се посочи следното:
Отговор на първия от поставените въпроси се съдържа в последователната казуална практика ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК и обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав, решения: № 91 от 27.08.2015г., по гр.д. № 321/2015 г. на II г.о. и № 267 от 04.03.2014г., по гр.д. № 30/2013г. на II г.о. и др.Същата е в смисъл, че съдебната експертиза не е абсолютно доказателствено средство, нито се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението на вещите лица следва да бъде ценено във връзка с останалите относими доказателства, ангажирани по делото. С тази практика безусловно споделяща се и от настоящия съдебен състав, Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил, като е обсъдил заключенията на изслушаните авто-техническа и комплексна съдебно – медицинска експертиза във връзка с всички събрани по делото доказателства, вкл. приложената медицинска документация показанията на св.Т. М. – мл.автоконтрольор, посетил местопроизшествието в дена на пътния инцидент и въз основа на тази съвкупна преценка е кредитирал същите.
Трайно непротиворечива е и практиката, свързана с приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД, разпоредба, в обхвата на която попада въпрос № 2.
Обективирана в задължителните за съдилищата ППВС № 17 /63 г., ППВС № 7/1977 г. и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, част от които са цитирани и във въззивния съдебен акт: № 45 от 15. 04.2009 г., по т.д.№ 525/2008 г. на ІІ т.о., № 206 от 12.03.2010г., по т.д. № 35/2009г. на II т.о., № 58 от 29.04.2011 г., по т.д.№ 623/2010 г. на ІІ т.о., № 98 от 24.06.2013г., по т.д. № 596/2012г. на II т.о., № 16 от 04.02.2014г., по т.д. № 1858/2013г. на I т.о., № 159 от 24.11.2010 г., по т.д.№ 117/2009 г. на ІІ т.о., № 99 от 08. 10. 2013 г., по т.д. № 44/2012г. на II т.о. и мн. други, тази съдебна практика е в смисъл, че за да бъде намалено обезщетението за неимуществени вреди приносът на пострадалия, в разглежданата хипотеза на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), следва да бъде надлежно въведен от застрахователя, като твърдение, чрез защитно възражение и да бъде доказан от негова страна при условията на пълно и главно доказване.
Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен и категоричен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване, в каквато насока е и възприетото от въззивния съд разрешение.
Въпрос № 3 е свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и установеният с него принцип на справедливост при определяне обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадал от деликт. Според задължителните постановки в ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид, за да се възмезди пострадалия за причинените му неимуществени вреди, съобразно установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост. Тези обстоятелства примерно изброени в посочената задължителна практика на касационната инстанция, по начин, позволяващ наред с други, от значение за физическото и емоционалното състояние на лицето, които преценени от решаващия съд, да очертаят онзи необходим и достатъчен паричен еквивалент,обезвъзмездяващ увреденото лице, съобразно общественото разбиране за справедливост на определения етап от развитие на обществото, са изцяло съобразени от Софийски апелативен съд.
Отчитайки както младата активна възраст на пострадалия към момента на пътния инцидент, конкретните травматични увреждания, които е получил, довели до парализа на двата му долни крайника и невъзможността да се придвижва сам, без инвалидна количка, да се самообслужва, да упражнява професията си на адвокат, така и възникналите, като последица от увреждането, тежки битови и емоционални неудобства и крайно неблагоприятната бъдеща прогноза въззивният съд е определил сумата от 600 000 лв., като общ размер на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца, в пълно съгласие със задължителните постановки ППВС № 4/23.12.1968 г.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В случая твърдяната очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение в същността си представлява оплакване за неговата материална незаконосъобразност, поради допуснато нарушение на чл.52 ЗЗД и въведения от законодателя принцип за справедливост, която не се идентифицира със самостоятелното и специфично основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидно неправилно, според последователната практика на ВКС, е въззивното съдебно решение, което страда от такъв тежък порок, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без извършване на присъщия й, при разглеждане на касационната жалба по същество, същински касационен контрол относно обосноваността, процесуалната и материална законосъобразност на обжалвания съдебен акт. Затова и соченият порок ще е налице само, ако решаващият съд е приложил несъществуваща или отменена правна норма и/ или е приложил закона в неговия противоположен смисъл, нарушил е основополагащи правила на гражданското съдопроизводство и основни принципи на правовия ред в страната, и/ или е грубо нарушил правилата на формалната логика, в резултат на което се установява явна, ненуждаеща се от преценката по същество на ангажираните по делото доказателства, необоснованост на фактическите изводи, но не такъв е разглежданият случай. Нещо повече, аргументирайки поддържаното основание за селекция, касаторът дори не въвежда подобни доводи, а единствено изразява несъгласие с извода на въззивния съд относно размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, считайки го за завишен и водещ до нарушаване на закона.
Що се касае до останалите аргументи, изложени от процесуалния представител на ответника по касационната жалба, относими към целта на обезщетяването за неимуществени вреди и необходимостта от „символичен характер” на репарирането им, като ”форма на възмездие за принципно невъзстановими вреди”,то според настоящият съдебен състав, извън техния цинизъм, същите са в пълно несъответствие с института на непозволеното уврежда, с установения от законодателя, в чл.52 ЗЗД, принцип за справедливост и с даденото в задължителната съдебна практика тълкуване на това понятие, поради което не могат да бъдат споделени.
Отделно е, че възприети тези аргументи на жалбоподателя биха обезсмислили и застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите с установените от законодателя лимити на застрахователно покритие, като вид имуществена застраховка.
При този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, на адв.Я. Д. – САК, като пълномощник на ответника по касационната жалба по чл.38, ал.1, т.2 ЗА, следва да се присъди своевремнно претендираното адвокатско възнаграждение, което, определено в съответствие с чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004г. на ВАС за изготвения отговор на касационната жалба, възлиза на сумата 500 лева.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 873 от 15.04.2019г., по в.гр.д. № 3508/2018г., по описа на същия съд.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на адв.Я. Д. – САК сумата 500 лв. (петстотин лева), адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: