О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 170
гр. София, 28.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3470/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 06.06.17г., постановено по в.гр.д.№ 127/17г. на Монтанския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е осъдил на основание чл.109 ЗС [фирма], [населено място] да премахне железорешетъчен стълб за висико напрежение, изграден в притежавания от Ц. М. Г., Л. М. Г., Н. А. Н. и М. А. Л. имот № 48489.14.3 по кадастралната карта на [населено място], намиращ се на [улица].
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство Ц. М. Г., Л. М. Г., Н. А. Н. и М. А. Л. са собственици на посочения имот, в който ответното дружество е изградило през 2011г. процесния стълб, въз основа на учредено право на строеж от [община] и при спазване на строителните правила и норми. Тъй като с влязло в сила на 15.04.2016г. решение по в.гр.д.№ 121/15г.на Монтанския окръжен съд е признато за установено по отношение на [община], че ищците са собственици на посочения имот на основание наследствено правоприемство от А. Н. Т., починал през 1990г., съдът е приел, че общината не е била собственик на имота през 2011г. и не е могла да учреди право на строеж върху него в полза на ответника. Направен е решаващ извод, че строежът на съоръжението е осъществен в имота на ищците, без тяхно съгласие, което препятства упражняването на техните права в пълен обем, респ. че всички предпоставки за уважаването на иска по чл.109 ЗС са налице.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. За действието на влязло в сила решение, постановено по положителен установителен иск с правна квалификация чл.124 , ал.1 ГПК и 2.За противопоставимостта на акт за общинска собственост по отношение на съществуващо, но неустановено по съответния ред право на собственост на ищците към датата на сключване на договора за учредено право на строеж, на основание административни актове, както и за възможността съдът да упражни косвен контрол за материална законосъобразност върху тях, на основание чл.17, ал.2 ГПК, без ищците да са поискали такова произнасяне инцидентно.
Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в които изразяват становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г., с оглед датата на подаване на касационната жалба – 13.07.2017г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил изводите на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
По отношение на първия поставен въпрос касаторът се позовава на противоречие с ТР № 8/14г., т.4 на ОСГК на ВКС, с което е прието, че принцип в гражданския процес е спорното право да се установява към момента на предявяването на иска, респ. към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество при условията на чл.235, ал.23 ГПК и само по изключение ищецът има правен интерес да установи правото си на собственост към минал момент. В случая в обжалваното решение не е взето друго становище по този въпрос и противоречие с посоченото тълкувателно решение не е налице. От обстоятелството, че правото на собственост на ищците спрямо общината е установено след учредяването на правото на строеж и на изграждането на съоръжението обаче, не следва извод, какъвто прави касаторът, че поради обвързващата доказателствена сила на съставения акт за общинска собственост за имота, съдът е следвало да приеме, че към момента на учредяване на правото на строеж имотът е бил общински, респ. че това право в негова полза е учредено от собственика на имота и е породило правно действие. Съгласно съдебната практика силата на пресъдено нещо на решението, с което предявеният от ищците против общината положителен установителен иск за собственост е уважен, обхваща съществуването на твърдяното от тях спорно материално право върху имота с белезите които го индивидуализират, в т.ч. юридическият факт, от който то произтича, като в това производство ответникът е следвало да изчерпи всички основания, на които заявява собственически права върху вещта, които се преклудират. Следователно, след като с влязлото в сила решение е признато спрямо общината, от която касаторът черпи права, че ищците са собственици на имота на основание наследствено правоприемство, настъпило през 1990г., в съответствие с практиката съдът е приел, че към 2011г. общината не е била собственик на имота и не е могла да учреди право на строеж върху него в полза на касатора по силата на правилото, че никой не може да прехвърли права, които не притежава. С влизане в сила на установителното решение, легитимиращото действие на съставения акт за общинска собственост за имота е отпаднало и не е било необходимо ищците да правят искане в настоящото производство съдът да извършва косвен съдебен контрол за неговата материална законосъобразност по реда на чл.17, ал.2 ГПК. Ето защо и вторият поставен въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие с представената във връзка с него практика на ВКС – Р № 1490 по гр.д.№ 647/12г., ІV г.о. и Р № 6 по гр.д.№ 952/11г., ІІ г.о., отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Не са налице и основания за допускане на касационно обжалване при условията на ТР № 1/09г. на ОСГТК, т.1, изр.4 и по въпрос, имащ значение за валидността и допустимостта на обжалваното решение и в частност при произнасяне по непредявен иск.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 касаторът следва да заплати на ответниците по касация сторените от тях разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 06.06.17г., постановено по в.гр.д.№ 127/17г. на Монтанския окръжен съд
О с ъ ж д а [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на Ц. М. Г., Л. М. Г., Н. А. Н. и М. А. Л. от [населено място] сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: