О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 170
София, 09.04.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2486/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 14 от 22.02.2018 г. по в.гр.д. № 3/2018 г. на Силистренския окръжен съд, допълнено с решение № 106 от 25.04.2018 г. по същото дело, е потвърдено решение № 398 от 27.10.2017 г. по гр.д. № 19682017 г. на Силистренския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. Т. Г. против Т. Г. П., К. Д. Д., Р. Д. Д., Д. Т. Г., И. Д. И., К. И. И. и Й. Г. С. иск за установяване, че на основание придобивна давност ищецът е собственик на следния недвижим имот: нива с площ 41.597 дка, ІV категория, представляваща имот № ………… по плана за земеразделяне на землището на [населено място], м. „Т.” при описани в диспозитива на решението граници, и ищецът Г. Т. Г. е осъден да заплати на К. Д. Д. и Р. Д. Д. разноски за въззивната инстанция в размер на по 651.10 лв. на всяка от тях.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от Г. Т. Г. чрез неговия пълномощник адв. Тр. С.. В жалбата са наведени подробни доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е обсъдил доводите му, изложени във въззивната жалба; позовавайки се на разпоредбата на чл. 272 ГПК е препратил към изложените в мотивите на първоинстанционния съд фактически и правни изводи, чиято законосъобразност е била оспорена от жалбоподателя.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е мотивирано с твърдение за наличие на основания по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите следва ли въззивната инстанция да обсъди всички заявени пред нея доводи и съображения на страните и да отговори на тези доводи или е достатъчно да се позове на разпоредбата на чл. 272 ГПК; добросъвестен ли е владелецът, когато е завладял вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик, и заличава ли се владението или правните му последици в случай, че носителят на вещното право, упражнявано фактически от владелеца, упражни правото си на искова или друга предвидена в закона правна защита. Позовава се също на основанието по чл. 280, ал.2 ГПК- очевидна неправилност, поради неправилно приложение на разпоредбата на чл. 70, ал.1 ЗС и чл. 79, ал.2 ЗС.
В отговор на касационната жалба ответниците по касация К. Д. Д. и Р. Д. Д. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на предявения положителен установителен иск за собственост е земеделски имот, представляващ нива в м. „Т.” в землището на [населено място], общ. С., с площ 41.597 дка. Установено е и не е било спорно между страните, че с решение на ОСЗ- С. този имот през 1998 г. първоначално е възстановен на наследници на И. Т. П.. През 2001 г. същите сключили договор за доброволна делба, по силата на който имотът бил поставен в дял на Т. Г. П. – баща на ищеца Г. Т. П.. На 25.06. 2003 г. срещу наследниците на И. П. – Т. Г. П. и Й. Г. С., е предявен иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ от Д. Т. Г. за установяване, че възстановените с решението на ОСЗ от 1998 г. имоти са били собственост на общия на страните наследодател Т. Д. Я., а не на пряката наследодателка на ответниците И. П.. Искът е уважен с влязло в сила решение, въз основа на което през 2008 г. ОСЗ е постановила ново решение за възстановяване на правото на собственост на наследниците на Т. Я..
На 23.09.2004 г. Т. П. продал имота на Я. Й. Д.. На 28.01.2005 г. Я. Д. и съпругът й продали имота на Е. Д. Е., а на 22.12.2006 г. Е. Е. и съпругата му К. Е. продали имота на ищеца Г. Т. Г..
През 2009 г. част от наследниците на Т. Д. Я. предявили иск за делба на възстановените на общия наследодател земеделски имоти, в това число и нивата от 41.597 дка в м.”Т.”. Един от ответниците в това производство е бащата на ищеца – Т. П., който е оспорил иска за делба на три от имотите, в това число и процесния, а с оглед заявеното от ищците искане за обявяване на извършените разпоредителни сделки с имота за относително недействителни по реда на чл. 76 ЗН като ответници са конституирани и приобретателите Я. Д. и М. Д., и Е. Е. и К. Е.. Ищецът Г. Т. не е бил страна по това дело. С решението си по допускане на делбата съдът е обявил за недействителен при условията на чл. 76 ЗН договорът за покупко-продажба, с който Т. Г. П. продал на Я. Д. и М. Д. нивата с площ 41 597 дка. и е допуснал този имот до делба / заедно с други имоти, предмет на делбеното дело/ между съделителите Д. Т. Г., И. Д. И., М. И. И., К. И. И., М. Г. Д., Р. Д. Д., Т. Г. П. и Й. Г. С..
По делото е установено също, че към момента на сключване на договора за продажба на процесния имот през 2006 г. ищецът Г. Т. е бил непълнолетен, а от 2009 г. учи във Франция. Според разпитаните по делото свидетели, процесният имот е отдаван под аренда, като рентата е получавана от бащата Т. П..
При така установените факти по делото въззивният съд, препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е приел, че ищецът няма качеството на добросъвестен владелец, поради което не би могъл да придобие правото на собственост върху имота с изтичане на кратката придобивна давност, тъй като се явява правоприемник на ответника по иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ Т. П. и е обвързан от силата на пресъдено нещо, с което е установено, че преди образуване на ТКЗС имотът е принадлежал на общия наследодател Т. Я.. На следващо място е приел, че ищецът не е придобил правото на собственост и в резултат на изтекла 10- годишна придобивна давност, тъй като владението му не е било явно – не е демонстрирал ясно и недвусмислено намерението си да владее имота. Останалите наследници на Т. Я. считали за собственик на имота бащата на ищеца – Т. П., поради което и искът за делба е бил насочен срещу него, а не срещу ищеца. В допълнение към тези мотиви въззивният съд е приел, че владението на ищеца не е било и спокойно, тъй като през 2013 г. той упълномощил своя баща да подаде молба за отмяна на влязлото в сила решение по делбата, следователно е знаел, че имотът му е част от делбената маса и че договорът за продажбата му е прогласен за относително недействителен по чл. 76 ЗН.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от жалбоподателя правни въпроси, тъй като същите нямат самостоятелно значение за изхода на делото. Известно е от съдебната практика и от правната доктрина, че за да доведе до придобиване на правото на собственост на оригинерно основание владението, както добросъвестното, така и обикновеното, трябва да е спокойно, явно, несъмнено и непрекъснато. Владението е съмнително, когато не може да се определи със сигурност дали владелецът упражнява фактическата власт и дали има намерение да държи имота като свой. Приема се, че когато владелецът обективно съчетава две различни качества, които предполагат различни основания на упражняваната от него фактическа власт, владението не е явно и несъмнено и не може да бъде противопоставено на лицата, против които се упражнява.
По настоящото дело ищецът твърди, че е владял процесния имот от закупуването му през 2006 г. чрез своя баща Т. П.. Последният е един от наследниците на общия наследодател Т. Д. Я.. В качеството си на съсобственик той разполага с правомощието по чл. 31, ал.1 ЗС да си служи с цялата съсобствена вещ. Не е установено от данните по делото същият да се е заявил пред останалите сънаследници като държател на имота за ищеца, включително и в хода на образуваното дело за делба. В своята практика ВКС приема, че когато собственическото отношение се манифестира пред трети лица, но поведението на владелеца спрямо останалите сънаследници е такова, че не може да се каже със сигурност дали владее цялата вещ за себе си или за другиго, или упражнява законовото си право по чл. 31, ал.1 ЗС да си служи с общата вещ, владението не може да бъде окачествено като несъмнително. В този смисъл решение № 73 от 03.08.2018 г. по гр.д. № 2244/2017 г. на ВКС, І г.о. Чрез препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК въззивният съд е достигнал до същия извод, който е съобразен с цитираната практика.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се установява въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. В практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че „очевидната неправилност” предполага въззивното решение да е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон, което е пряко установимо от мотивите и което да е повлияло на съдържанието на съдебния акт, напр. прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството и др. Не е налице очевидна неправилност, когато постановеният от въззивния съд съдебен акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, или когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото жалбоподателят Г. Т. Г. следва да бъде осъден да заплати на К. Д. Д. и на Р. Д. Д. разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на по 651 лв. на всяка от тях, съобразно заявеното с отговора искане и представените към него 2 бр. договори за правна защита и съдействие за оказване на правна помощ за изготвянето му от 16.04.2018 г.
Неоснователна е подадената от Г. Т. Г. частна жалба срещу определение № 106 от 25.04.2018 г., с което по реда на чл. 248 ГПК е допълнено постановеното въззивно решение в частта за разноските, като жалбоподателят е осъден да заплати на К. Д. Д. и на Р. Д. Д. разноски по делото за въззивната инстанция в размер на по 651.10 лв. на всяка от тях. Искането за присъждане на разноски за въззивното производство е заявено с отговора на въззивната жалба, а доказателствата за тяхното извършване са представени своевременно преди приключване на устните състезания пред въззивния съд с молба от 13.02.208 г. Погрешната констатация на въззивния съд, че ответниците по въззивната жалба не претендират разноски, не лишава страната, която е направила искане за присъждането им и е представила доказателства, че тези разноски са действително сторени, да иска допълване или изменение на постановеното решение. Решението на съда в частта за разноските, което има характер на определение, не е от категорията на съдебните актове, които слагат край на производството, и може да бъде допълнено или изменено от съда, който го е постановил, съгласно изричната разпоредба на чл. 248 ГПК. Затова обжалваното определение като постановено в отсъствие на релевираните с частната жалба пороци следва да бъде потвърдено.
За производството по частната жалба срещу определението за допълване на въззивното решение в частта за разноските, разноски в полза на Р. Д. Д. и К. Д. Д. за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на частната жалба не се присъждат, тъй като такива не се дължат.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 14 от 22.02.2018 г. по в.гр.д. № 3/2018 г. на Силистренския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. Т. Г. да заплати на К. Д. Д. разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 651 лв.
ОСЪЖДА Г. Т. Г. да заплати на Р. Д. Д. разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 651 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 106 от 25.04.2018 г. по гр.д. № 3/2018 г. на Силистренския окръжен съд, с което по реда на чл. 248 ГПК е допълнено постановеното въззивно решение в частта за разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на К. Д. Д. и Р. Д. Д. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на частната жалба срещу определение № 106 от 25.04.2018 г. по гр.д. № 3/2018 г. на Силистренския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: