О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 170
София, 30.12.2008 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение в закрито заседание на 30 декември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ДИЯНА ЦЕНЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева частно гражданско дело N 3743/2008 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от Д. Т. К. и П. Т. К. , двамата от гр. С., срещу решение от 19.05.2008 г. по гр. д. № 807/2007 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 19.01.2007 г. по гр. д. № 11402/2006 г. на Софийски РС, с което е отхвърлен предявения от касаторите срещу П. С. и М. С. ревандикационен иск за недвижим имот – апартамент № 10 в бл. 251А, ет. 3 в ж. к. Гео М. , ул. „. проход”, гр. С. със застроена площ от 70.63 кв. м. , мазе № 3 и 1.982% от общите части на сградата като неоснователен.
Ответникът по жалбата не вземат становище по нея.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, в защита на интерес с цена над 1000 лв., поради което е допустима.
За да се произнесе по наличието на заявените предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът взе предвид следното:
За да отхвърли иска съдът е приел, че ищците са наследници по закон на П. Р. починал през 1994 г., племенници от починал брат на наследодателя, но те не са придобили право на собственост върху имота на основание наследствено правоприемство, тъй като наследодателят им е завещал имота в полза на Я. П. На 24.08.1994 г. заветницата, след като е обявила завещанието и се е снабдила с констативен нот. акт за собственост на имота, го е продала на ответника по иска П. С. , който към този момент е бил в брак с М. С.
Въззивният съд основал изводи си за това, че не е оборена презумпцията за добросъвестност на владението, с това, че до установяване с влязло в сила решение недействителността на направеното завещание в полза на праводателката на ответниците, те не са могли да знаят, че праводателката им не е била собственик на имота.
В решаващите мотиви на решението съдът е приел, че предявеният от касаторите срещу заветницата П. иск за установяване нищожността на завещателното разпореждане не е спряло течението на давностния срок в полза на ответниците. Решението от 20.06.2002 г., с което завещанието е обявено за нищожно, е било вписано на 10.04.2006 г., поради което им е противопоставимо след тази дата. Едва от тази дата те са могли да узнаят, че са придобили имота от несобственик. Към оповестяване недействителността на завещанието в полза на ответниците е била изтекла кратката придобивна давност, поради което те са станали собственици на имота на това оригинерно основание.
Касаторите поддържат, че с решението въззивния съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, като е приел, че презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС за добросъвестност на ответниците при сключване на договора за покупко-продажба не е оборена, поради което те са добросъвестни владелци. Твърдението се обосновава с допуснато нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на събраните гласни доказателства и с това, че изводите са направени в противоречие на практиката на съдилищата, което е основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.
Посоченото решения от 27.01.98 г. по гр. д. № 444/1997 г. на петчленен състав на ВКС, ГК, постановено в производство по отмяна, е неотносимо, тъй като с него съдът се е произнесъл по това дали са налице новооткрити писмени доказателства от значение за това дали съсобствениците на имота са извършвали действия по неговото управление, от което следва че владението на единия съсобственик върху целия имот не е било спокойно, а не е разрешил идентичен материалноправен въпрос, с този, предмет на обжалваното въззивно решение – дали ответниците са били добросъвестни владелци и са владяли имота без противопоставянето на касаторите.
Неоснователно е позоваването и на решение от 4.12.2003 г. по гр. д. № 144/2003 г. на ВКС, І г. о. решение. С него съдът се е произнесъл по това дали е било осъществявано спокойно владение от страната, позовала се на този оригинерен способ, след като в имота са живели и останалите съсобственици. В решението не е обсъждан въпроса за оборване на презумпцията установена в чл. 70, ал. 2 ЗС.
Изводите на въззивния съд, че осъществяваното владение от ответниците е било спокойно и несмущавано от касаторите, не е в противоречие на посоченото решение. То е основано на разбирането, че направеното от касаторите устно уведомяване на ответниците, че ще оспорят завещанието по съдебен ред, не представлява смущаване на владението нито има за правна последица спиране течението на давностния срок по смисъла на закона – чл. 115 ЗЗД, в който те са изчерпателно изброени.
Касаторите са разполагали с правната възможност да предявят ревандикационния иск за имота преди изтичане на кратката придобивна давност дори и по време висящността на спора по конститутивния иск по чл. 43, ал. 1, б. „а” ЗН, който в хода на процеса е бил изменен в установителен по чл. 42, б. “в” ЗН, което би имало за правна последица спиране на давностния срок – чл. 115, ал. 1, б. “ж” ЗЗД. Вместо това те са предявили ревандикационния иск на 16.06.2006 г. – дванадесет години след като ответниците са установили владение върху имота на правно основание, което е годно да ги направи собственици.
Разрешенията на съществените материалноправни въпроси дадени от въззивния съд са в съответствие с практиката на съдилищата и закона, поради което не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е представена и противоречива практика при разрешаването на двата съществени материалноправни въпроса.
Касаторите са се позовали и на предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, което са мотивирали с твърдение за нарушение на материалния закон, поради нарушаване на съдопроизводствени правила.
Това основание намира приложение, когато липсва съдебна практика по разрешения от въззивния съд въпрос или когато съществуващата практика следва да бъде променена поради това, че е погрешна.
Само трайно установена грешка в правоприлагането, изразена в константната практика или в тълкувателно решение, която е допусната и в обжалваното въззивното решение, може да е основание за допускане на касационното обжалване, с цел да се преодолее погрешната практика с даване на различно разрешение на същия правен проблем.
Касаторите не са въвели такива твърдения, поради което не е налице и това основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение от 19.05.2008 г. по гр. д. № 807/2007 г. на Софийски градски съд, ІІ-б отд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: