О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1708
София, 28.12.2009г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи декември две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИВА
като изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.д.№1564/2009г. по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената от К. Я. К. к. жалба срещу решение от 01.06.2009г. по гр.д. №244/2009г. на Софийски АС, с което е отхвърлен иска му с правно основание чл.1 ЗОДОбВ. Жалбоподателят поддържа, че с решението е даден отговор на материалноправен въпрос от значение за изхода на спора,който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответникът М. с. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. като направи преценка за предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решение от 31.10.2008г. по гр.д. №4274/2003г. на СГС , е отхвърлил предявения от К. Я. иск срещу МС за сумата 12 000 лева обезщетение за неимуществени вреди от бездействие на Всшата атестационна комисия за времето от 1993г. до 1999г., както и за сумата 68,58 лева обезщетение за имуществени вреди от същото бездействие. Съдът е приел, че с оглед разпоредбата на чл.7 ЗОДОбВ МС не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск. Изложени са съображения за това, че ВАК е отделна бюджетна организация, което е видно и от приетия с ПМС 216/1999г.стройствен правилник на МОН, в които е посочено че ВАК е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към МОН-чл.5,ал.2, т.8. При тези данни съдът е приел, че при действието на тази разпоредба към момента на предявяване на иска на 31.05.2000г. само ВАК би била надлежна страна по същия, но не и МС. Съдът е изложил съображения и затова, чепроцедурата по даване на научна степен минава през различни етапи и макар заящитата на докторска дисертация на жалбоподателя да е продължила от 1993г. до 1999г. то не е установено по делото това да е в резултат на бездействие на длъжностни лица при МС в изпълнение на възложени им административни функции, което да е довело до настъпване на вреди от това бездействие.
В изложение към касационната си жалба за да обоснове допустимостта на касационната обжалване жалбоподателят посочва като правен въпрос от значеие за спора този за предпоставките, при които е налице легитимация на държавата да носи отговорност по чл.1 ЗОДОбВ. Представя решения по искове с правно основание чл.49 ЗЗД, които са неотносими към конкретния спор, представя решение от 26.03.2008г. по гр.д. №2098/2007г. на Софийски АС, за което няма данни дали е влязцло в сила, както и решения по гр.д. №1498/2006г. и по гр.д. №1000/2003г. на ВКС, с които са уважени искове на същият жалбоподател с правно основание чл.49 ЗЗД срещу ВАК за забавена защита на докторската му дисертация. Поддържа, че по поставения за разглеждане въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, въпросът е рашаван противоречиво от съдилищата и същият е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд действително се е произнесъл в решението си по съществен материалноправен въпрос, но в съответствие с практиката на ВКС. В трайната си практика, включително и в т.4 на ТР№3 по гр.д. №3/2004г. на ОСГК на Върховният касационен съд приема, че обезщетение за вреди от незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от фактически действия или бездействия на администрацията, обезщетението за тях може да се иска след признаването им за незаконни, което се установява в производството по обезщетяването – чл. 1, ал. 2 ЗОДВОбВ. Безспорно в практиката се приема, че МС като самостоятелен субект осъществява редица компетенции в областта на публичното право и действа при изпълнението им с имперуима на държавна власт. Държавата се е отдръпнала от преки изпълнителни действия и само със законодателната си дейност осъществява регулирането им. В тези случаи изпълнителната дейност, която е административна, е предоставена за осъществяване и на МС. При това положение в случаите, когато МС с властнически компетенции извършва дейност в изпълнение на закона, той би осъществявал административна дейност и отговорността му би следвало да бъде ангажирана по ЗОДВОбВ. Идеята на законодателя чрез ЗОДОбВ е да даде защита на гражданите от незаконни административни актове. В случая именно в съответствие с трайната практика е прието от въззивния съд, че само ако е налице незаконното бездействие от страна на МС като административен орган, действуващ като е осъществявал властнически правомощия, предоставени му от закона, от което за ищеца-жалбоподател са възникнали вреди в резултат същото, МС ще е материалноправно легитимиран да носи отговорност и ще следва да заплати обезщетение за вредите от това му бездействие. Ето защо не е налице основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване с оглед разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като противоречието в практиката би било налице, само ако дадения отговор на правния въпрос в обжалваното решение е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение, каквато хипотеза в случая не е налице.
Въпросът за предпоставките, при наличие на които държавата носи отговорност чрез своите органи на основание чл.1 ЗОДОбВ не е и от значение и за точното приложение на закона и за развитието на правото, тъй като допускането на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК изисква да не е формирана изобщо практика по дадения въпрос или формираната практика да е непълна и да се налага да бъде осъвременена поради настъпили изменения в законодателството или обществените отношения, уреждани от дадена правна норма. В конкретния случай има трайно установено практика на ВКС, и не се налага създаването на нова такава чрез допускане касационното обжалване на въззивното решение обжалвано от жалбоподателя.
Предвид изложените съображения ВКС, състав на четвърто г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК на решение от 01.06.2009г. по гр.д. №244/2009г. на Софийски АС по жалба на К. Я. К..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: