2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
София, 11.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 1119 описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. Й. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. В. С., против определение № 31438 от 1 декември 2017 г., постановено по гр.д. № 15149 по описа на Софийския градски съд за 2017 г., с което е оставена без уважение частна жалба против определение № 165722 от 5 юли 2017 г., постановено по гр.д.№ 12675 по описа на районния съд в [населено място] за 2015 г., с което е отменено определение от закрито съдебно заседание от 1 декември 2016 г. за допускане по реда на чл. 214 ГПК на увеличение по размер на предявения от И. иск за неимуществени вреди с 5000 лева.
В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното определение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се доводи за наличието на основания съдът да се отведе в случаите, когато срещу съдията има заведено дело от пълномощника на ищеца. В приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се сочи, че с обжалваното определение съдът се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси от значение за спора.
С обжалваното въззивно определение е съобразено, че е предявен иск срещу Столична община по чл. 45 и чл. 52 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени в резултат на пътнотранспортно произшествие от 30 април 2010 г. По отношение на неимуществените вреди в исковата молба изрично се сочи, че се търси обезвреда за болките и страданията, свързани с пътнотранспортното произшествие, падането, счупването на ръката, операцията за поставяне на импланти и други подробно описани факти според решение № 19116/15.12.2014 г., постановено по гр.д. № 10080/2012 г. на Софийския градски съд, на което ищецът се позовава в процесната искова молба относно доказани претърпени болки и страдания – счупена дясна ключица, навехната дясна глезенна става, причинен оток в областта на дясната ключица и дясната длан, както и кръвонасядане и охлузване на дясното бедро. В хода на производството пред първоинстанционния съд с молба от 13 октомври 2015 г. ищецът е поискал увеличаване на иска за неимуществени вреди с още 3000 лева, или общо за сумата от 5010 лева, което съдът в съдебно заседание на 13 октомври 2015 г. е допуснал. Със заявление от 11 ноември 2016 г. е направено искане за увеличаване на иска допълнително с 5000 лева, което по-късно е конкретизирано с твърдения, подкрепени от представен амбулаторен лист, според който пациентът идва на контролен преглед и оплакванията от болки в областта на дясното коляно продължават, насочен е бил към ядреномагнитен резонанс, а резултатът от образното изследване сочи за ставен излив и течност в супрапателарната бурса, данни за травматични промени в дисталната трета кръстна връзка и др. С определение от 1 декември 2016 г. районният съд е допуснал изменение на предявения иск и е приел да се счита предявен за сумата от 10010 лева. Със заявление от 23 декември 2016 г. ищецът сочи, че увеличава предявения иск за имуществени щети с още 472,50 лева, претърпени от него като ексцес със суми по отделни пера – 30 лева за платена услуга, 180 лева за допълнителни услуги и консултации, 12,50 лева за Е. изследване, 50 лева предоперативна консултация и др., включително за лекарства, описани в епикриза, допълнителни медицински изследвания, извършени в периода 19-23.12.2016 г., и са приложени документи за проведена операция на дясното коляно на 1 декември 2016 г., както и операция за сваляне на конците след 12 дена. Увеличението е мотивирано с твърдения, че здравословното състояние на ищеца е влошено, бил е насочен към оперативно лечение, като на 30 ноември 2016 г. е постъпил в болница „Доверие“ и е бил изписан на 5 декември 2016 г., а от изслушаното вещо лице О. следвало да се приеме, че тези увреждания може да се развие посттравматична остеопороза. Това искане не е било уважено от съда. След преценка на заявените искания и уточненията на процесуалния представител на ищеца в последното публично заседание, районният съд е отменил определението си от 1 декември 2016 г., с което е допуснал увеличение на иска за неимуществени вреди по размер с още 5000 лева, или 10010 лева общо, като е счел, че твърденията на ищеца са свързани с ново материално право, което по същество съставлява предявяване на нов иск. За да потвърди този резултат, въззивният съд е счел, че на практика е предявен нов иск с ново правно основание – ексцес, остеопороза и коренчова увреда, което не е изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК, предвид забраната след подаване на исковата молба ищецът да присъединява за разглеждане нови искове.
Поставените от частния жалбоподател въпроси, конкретизирани от настоящия съдебен състав, не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се поставя проблемът за основанието на иска, предявен с исковата молба и квалификацията му. Въпросът е разрешен в обжалваното определение в съответствие със съдебната практика и съобразно възприетото в нея точно приложение на процесуалния и материалния закон. Според изразеното в нея виждане, при ексцес от непозволено увреждане за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания (сравни например решение № 196 по гр.д. № 1724/2009 г., IV г.о., и решение № 553 по гр.д. № 196/2012 г., IV г.о., ВКС). Предмет на иска в гражданския процес е субективното право, чието съществуване или изпълнение е оспорено от насрещната страна. Вземането за неимуществени вреди от непозволено увреждане е самостоятелно субективно право, а твърденията за факти, на които почива пораждането, съществуването, прекратяването или погасяването на това право, образуват основанието на иска. Утвърденото в практиката схващане, че дължимото обезщетение от ексцес от непозволеното увреждане, представлява отделно вземане, се основава на различията в правопораждащия фактически състав между първоначалния деликт и произтеклите от него непосредствени вреди и настъпващите по-късно увреждания у пострадалия като ексцес на този деликт. Посоченото води до извод, че при наличие на твърдения за ексцес, ищецът увеличава не само размера на претенцията си, но по необходимост разширява и нейния предмет с нови факти, които не са релевантни спрямо първоначалния размер на вредата, а на последващия претендиран по-голям размер. По този начин ищецът освен размера, изменя и основанието на иска, което той може да стори най-късно до първото заседание по делото съгласно чл. 214 ГПК. По изложеното становище не съществува спор в съдебната практика и теорията, то съответства на точния смисъл на процесуалния закон и не се нуждае от преразглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което касационно обжалване по поставения първи въпрос не следва да се допусне.
Вторият от въпросите – за задължението на съдията да се отведе от разглеждането на делото, когато едната от страните по делото е предявила иск срещу него, не е адресиран до конкретно дадено от въззивния съд разрешение на правен проблем в обжалваното определение. Такова оплакване не е заявено във въззивната частна жалба и съответно не е обсъждано в обжалваното въззивно определение. Твърденията за нарушения на правилата за отвод на съдия, заложени в чл. 22, ал. 1 ГПК, са следователно бланкетни и не изпълват общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е поставен правен, а не фактически въпрос, който да е обусловил волята на съда и да е разрешен съобразно някое от допълнителните основания, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Ако частният жалбоподател всъщност има предвид постановеното по въззивното дело определение от 15 януари 2018 г., с което докладчикът по делото се е отвел от разглеждането на делото с оглед избягването на всякакво съмнение за безпристрастността му, въпреки липсата на основание за отвод, то е необходимо да се съобрази, че докладчикът се е отвел от разглеждането на делото в резултат от подадено на 12 януари 2018 г. заявление от процесуалния представител на ищеца, с което е въведено твърдението, че процесуалният представител на ищеца е предявил срещу докладчика по делото личен иск заради извършени действия и бездействия, нанесли й сериозни щети, а ищецът в случая е син на процесуалния представител, поради което искът лично я засягал. Доказателства за предявен иск от страна на В. С. срещу докладчика на въззивното дело не се представят както със заявлението от 12 януари 2018 г., така и пред касационния съд с касационната частна жалба. При това положение е невъзможно за касационния съд да провери дали е нарушено императивно правило, което съответно да се отрази на заключението за необходимостта касационното обжалване да бъде допуснато.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 31438 от 1 декември 2017 г., постановено по гр.д. № 15149 по описа на Софийския градски съд за 2017 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: